Резултати от литературния конкурс “Рада Казалийска” за 2026 г.

Резултати от литературния конкурс “Рада Казалийска” за 2026 г.

Раздел ПРОЗА – I място

Хаджер Мустафа

ПЕЙКАТА ПОД ОРЕХА

В края на селото имаше стара пейка.Стоеше под един голям орех, който беше толкова стар, че никой не помнеше кой го е посадил.Когато бях малка, вярвах, че дървото знае всички тайни на хората.

Затова му разказвах моите.Сядах на пейката след училище и говорех наум. Разказвах му за оценките си, за приятелките, за мечтите, които тогава ми се струваха огромни.Една от тях беше да стана полицайка.

„Ще помагам на хората“, казвах си.

После пораствах.И започнах да разбирам, че животът не е толкова прост.Имаше дни, в които се съмнявах в себе си. Дни, в които една лоша дума можеше да ме накара да забравя всички добри.Тогава отново отивах при ореха.Един следобед, когато бях на шестнайсет, видях на пейката възрастен човек.Не го познавах.

Седеше неподвижно и гледаше пътя.

Минах покрай него, но след няколко крачки се обърнах.

-Добре ли сте?

Той ме погледна и се усмихна.

– Добре съм. Просто чакам.

-Кого?

Той сви рамене.

– Някого, който вече няма да дойде.

Не знаех какво да кажа.Затова просто седнах до него.Мълчахме.

След малко той каза:

– Знаеш ли кое е най-тъжното?

Поклатих глава.

-Че когато си млад, мислиш, че имаш безкрайно време. А после разбираш, че времето е било най-ценният ти подарък.

Погледнах ореха.За първи път не го видях като старо дърво.Видях го като свидетел.На хора, които са дошли и са си отишли.На деца, които са пораснали.На мечти, които са били забравени.Когато станах да си тръгна, мъжът ме спря.

-Момиче, не чакай прекалено дълго.

-За какво?

Той се усмихна.

– За живота си.

Прибрах се мълчаливо.

Същата вечер отворих една тетрадка и написах всичко, което искам да направя някога.Да уча.Да пътувам.Да помагам.Да стана човек, с когото самата аз бих се гордяла.

И най-отгоре написах:

„Не утре. Днес.“

На следващия ден отново отидох при ореха.Пейката беше празна.Мъжът го нямаше.Само един сух лист падна пред мен.Вдигнах го и се усмихнах.Не знам дали някога ще разбера кой беше той.Може би просто случаен човек.А може би точно в онзи ден животът беше решил да ми каже нещо.

Седнах на пейката и погледнах към пътя.За първи път не се страхувах от бъдещето.Защото разбрах, че бъдещето не започва някога.То започва в момента, в който решиш да не чакаш повече.Станах и тръгнах.А зад мен старият орех остана да пази още една тайна.

Този път — моята.

 

Раздел ПРОЗА – II място

Радина Атанасова

МОЛИТВА

Клисура, 22 април, 1876 г.
– Всички говорят за това как след 3 дни ще се жениш за друга? За Славка Дочкина. Вярно ли е, вярно ли е, Емиле? Отречи! – размахах пръст в лицето на възлюбения си.
– Не е вярно, Кръстано, ей ме, три дни тука ще стоя неотлъчно до тебе. Ти си ми на душа, ти си ми в сърцето, само тебе обичам. Ти… не ги гледай хората какво приказват, в устата си злобата дъвчат и като кучета носа си навират в семейни работи – последното го каза с насмешка и ми смигна. Започна да ме гъделичка да ме разсмее. Откопчих се.
– Закълни се! За смях ме правиш, да знаеш. Хората говорят, шушнат… неверник си бил и сладкодумец. Колко жени си излъгал, колко мъже си озверил… – вдигнах длан когато се приближи с разтворени обятия. Краката ми опряха в миндера, залитнах назад и повлякох Емил връз горе ми. Ръцете му набраха ръба на сукмана и оголиха коленете.
– Заклевам се, Кръстано, ако се оженя за друга, жив да изгоря! – изпъшка. Дъхът му опари пазвата ми и зарови уста в нея. Някой чукаше на вратата. Изритах го настрана и скочих да се оправя. Той стисна устни. Лицето му зачервено, още дишаше тежко. Прокара длани през косата си, сложи си калпака, грабна ямурлука и отвори широко вратата. Майка ми ахна и отстъпи пред разярения Емил. Как му бяха кървясали очите… и като фурия се втурна навън. Старицата зацъка с език и занарежда:
– Не е хубаво да се виждате така по тъмно, Кръсто, знаеш, хората говорят… като се ожените, тогава. Не е прилично.
– Нищо не сме правили, майко. Знам повелята. Ще се пазя. Закле ми се, майчице, закле ми се! Нищо няма да стане след 3 дни. Вярвам му, ох, сърцето ми ще се пръсне от щастие – хванах се за гърдите. Идеше ми да летя. Тогава защо краката ми тежаха като олово? Защо коремът ме режеше сякаш намушкан? Изпотих се. Втриса ме. Олюлях се и паднах в ръцете на майка си Елена. Тя викаше слугите, ала дочувах плачът ѝ приглушен. „Моли се!“, мъжки глас изпълни главата ми. Първоначално реших, че идваше от някой ратай, ала се повтаряше като камбанен звън на умиране из мислите ми и ме разтрисаше от ехтежа. „Моли се!“. Стиснах зъби. Оставих се силни мъжки ръце да ме положат на леглото. Потърсих очите на Емил, не беше той.
– Емил, Емил да дойде! – мълвяха устните ми обезводнени. Каква е таз внезапна немощ, пръстче не можех да вдигна. Само очите ми шареха из стаята и отброяваха миговете без моят любим. Денят премина в нощ, заспах.
…
Клисура, 25 април, 1876 г.
– Не можем да ѝ помогнем, не знаем какво ѝ е, но… сърцето ѝ забавя ритъм. Възможно е да не преживее нощта. Можем… само да се молим и да се надяваме на чудо.
Това изрече поредният знахар за изминалите три дни. Стаята натруфена с всевъзможни билки, амулети, талисмани. От димът на ароматни треви кашлях. Обливаха ме топли вълни и се потях, после потта изсъхваше на сол и изстивах. Бях затрупана с губери и катове дрехи. Парцал напоен с оцет мокреше челото и щипеше на очите. Или плачех? Обземаха ме пристъпи на яд, тъга и безсилие. Не понасях разтревожените физиономии. Цялата прислуга се изреждаше в стаята ми наред с майката. Нямах миг уединение да се наслаждавам на компанията на Емил. Той беше неотлъчно до мен. Държеше дланта ми, галеше я, целуваше я и мълвеше тихо нежни думи. Как исках да мога да я повдигна да избърша сълзите му. Пуста немощ, пуста болест, да се свършва вече! „Моли се!“ – настояваше гласът в главата ми за пореден път. Вече ми докара и главоболие.
– Ами, молете се! – креснах. Всички ме изгледаха слисани, а после започнаха да се кръстят. „Моли се! Искам да го чуя от теб.“ – настоя мъжът в ума ми. О, значи знаел и други фрази. Нямаше да умра молейки се като страхливка! Виждала съм какво правят заптиетата с молещите се, а после оскверняват труповете им. Не, имам гордост, ще умра достойно. Всичките ми любими хора са тук край мен.
Щом слънцето взе да залязва, Емил стана по-изнервен. Мръщеше се към прозореца. От обяд са писнали гайди, хора прииждат и деца дивеят, всичките нагласени, накичени.
– Сватба ще е – казах отнесено.
Емил скочи като попарен и излезе. Проследих го през прозореца как тичаше, сложи си калпака и го накичи с китка трендафил, бял трендафил като този у Славкини.
– Казват, че е бил с тебе само заради парите ти, имаш щедра зестра – нареждаше тихо слуга.
– Стига! Вървете си. Направихте достатъчно за мен. Искам да умра сама.
– Оставете я. Нека другаде се молим. Друго не можем да сторим – майка ми рече тихо и затвори вратата. Изчаках да заглъхнат отдалечаващите се стъпки и дадох израз на чувствата си. Плаках от срам, от мъка, от гняв. „Моли се!“ – пак този проклет глас. Предадох се.
– Отче – извисих глас. Не знаех ни една молитва. Ами, как да продължа? – Излекувай ме! – разсмях се на невежеството си. Коя съм аз да заслужа вниманието Му? Ни на църква ходех, ни Му благодарях, ни вярвах. – Вярвам в Теб! – разсмях се през сълзи. Колко абсурдно звучи от устата на някой неизричал го досега: – Моля Те, изцели ме!
Усещах тялото си сякаш потъва тежко под вода. Давех се в собствената си слюнка и сълзи. И тогава видях светлината да приижда като бял пламък и застинах в очакване. Озари ме и пречисти душата ми от негодуванието и слабостта. Чувствах се окрилена от лекота и благодат. Усмихнах се и се заслушах в капките дъжд по прозореца.
– Благодаря ти, Господи! – прошепнах, притворих очи и се унесох.
…
Клисура, 26 април, 1876 г.
На сутринта майка ми ме завари седнала на миндера да приглаждам бялата ми сватбена премяна, която дванадесет години съм плела от дантела. Вплитах мечти, шиех красота, наричах за любов и деца… Дали днес не бе настъпил денят да я облека?
– Кръсто! Жива си, Слава на Бога – втурна се старицата да ме прегръща. Мирис на тамян изпълни дробовете ми. Пръстите ѝ бяха почернели от пламък на свещи. Защо е облечена в траурни одежди? Заради мен ли? Сякаш за една нощ се е състарила и смалила. Колко сме малки пред Бога, колко сме жалки без вяра? А всички вярваха в мен.
– Слава… – повторих и подсмъркнах, а аз не вярвах в чудеса.
– Значи си чула? Вчера… Емил се е оженил за Славка… ама по време на първата им брачна нощ светкавица е поразила къщата. Той жив е станал на въглен, Славка е обезобразена. Знахарите са при нея, май си е изгубила ума, все повтаря че съжалява че те е проклела… да не доживееш денят на сватбата им. Ето откъде дошла болестта – плесна с ръце мама Елена. Положих глава на рамото ѝ, а забрадката ѝ попи сълзите ми.
– Дадена дума, хвърлен камък.
Оставих чеиза настрана, щеше да очаква по-добри времена. И тогава отвън се разнесе врявата. Чуваха се революционни песни, дивашки викове, женски плач и тежки клетви. Земята се тресеше от гърмежи и грохот от копита, а някой крещеше:
– Турция ке падне! Елате да ѝ резнем главата!

 

Раздел ПРОЗА – III място

Любомир Духлински

ПАЯЖИНА

Преди да се пенсионира Петър Василев беше спокоен човек. С усмивка посрещаше разни приумици на жена си, опущенията на приятелите или пък неразбориите във всекидневието. Когато се пенсионира, вече нямаше какво да прави по цял ден и за свое най-голямо учудване взе да се вглежда в своята вярна Манка, негова спътница през последите четиридесет години. И сякаш я виждаше за първи път. Петър започна да се вторачва в домашните дреболии, в постъпките и действията на жена си – все неща, които преди това бяха преминавали покрай погледа, без да му правят впечатление. Не веднага, но започна да забелязва паяжини по тавана, сиви купчинки прах в ъглите на пода, твърдата и бодлива трохичка, залепнала по ръба на зле измитата чаша или чиния.

– Ама и работа! – промърмори си веднъж той раздразнено. – Така ли е било през целия ни семеен живот, само че не съм забелязвал…

Петър Василев седна на фотьойла в ъгъла и започна да оглежда под вежди жена си. Свита на малка табуретка, с ниско наведена глава, тя шиеше нещо. Странно нещо – досега не беше забелязал в жена си склонност да кърпи разни стари дрехи и чорапи.

– Боже мой, нима това е моята Мариана? – едва не извика на глас Петър. – Това не е жената, която дели легло с мен вече четиридесет години.

Не, тя беше напълно различна от онази Манка, която ускоряваше пулса му някога, при която се радваше да се прибере след работа. Не, не беше. Някога Манка приличаше на изригващ вулкан – красива, буйна, непокорна и непреклонна. Ако можеше да я сравни с нещо, това трябваше да бъде новогодишен фойерверк.

Петър и до ден днешен не разбираше защо тя – звездата на компанията – избра от купа красиви млади мъже точно него. Може би го беше харесала все пак? Или я привличаше благият му, тих като на агънце характер и тя се е надявала да го води на въженце. Едва ли – Манка можеше тогава да води на въженце когото си поиска.

Често играеха волейбол на плажа. Играеха другите, а той седеше под чадъра и си четеше книжка. Докато един ден тя се затича към него, усмихната с всичките си бели зъби и с блестящи сини очи. Хвана го за ръката и решително го дръпна толкова енергично, че Петър едва не падна от стола:

– Хайде, ставай! Защо винаги стоиш отстрани? Ела. Хайде!

И го задърпа към волейболното игрище. По време на играта го напътстваше, смееше се с глас на най-идиотските му пропуски и го окуражаваше:

– Не, не така, направи го по-бързо. Давай, направи го!

Петър не разбираше защо се е лепнала за него и за какъв дявол му е волейбола, но изведнъж осъзна, че се радва. Нещо повече – почувства се щастлив от вниманието на тази прекрасна жена.

– Красива сте! – неочаквано и за себе си изтърси той по време на една от почивките. – Не може да се отрече очевидното…

– Знам, – простичко отговори Манка, – но само това не стига…

Е, тя наистина беше красива. Виждаха го всички. Дори възрастният съдия, който играеше с тях. Той по-скоро друсаше солидното си шкембе покрай момичетата и ги оглеждаше, но това не му пречеше да се опитва да флиртува .

– Мариана, Манечка, – дуднеше той със сочния си дълбок бас, – стига с този волейбол. Да отидем да пийнем по бира. И защо крещиш така, когато играем?

Манка се усмихна снизходително:

– Не крещя, просто гласът ми е такъв!

Засмя се в лицето на съдията и тогава дойде при Петър, грабна го за ръката и го издърпа на игрището.

Когато Петър се ожени за нея, съдията отбеляза тъжно, но философски:

– Още един млад самец ме изпревари… Ами-и… при такава женска… жалко е за мен…

И когато научи, че имат дъщеря, съдията изглеждаше крайно изненадан, сякаш синът не е нищо особено, но дъщеря… о-о, виж, дъщерята е друго! Купи разкошен букет цветя, прибави бутилка отлежало вино и отиде да поздрави щастливите млади родители.

Още далеч преди пенсионирането Петър започна да забелязва някои неща, които не му харесваха. Той съвсем не беше от онези спретнати досадни съпрузи, за които семейното щастие се изразява в ред и чистота във всичко. Манка беше едра жена, понякога се уморяваше бързо да чисти и подрежда, грабваше книгата и се тръшваше на дивана. Тогава той я принуждаваше да продължи почистването с отбрани, обидни понякога думи. Десетина години след брака им вече не му харесваше как тя се смее силно – намираше го за грубо, за лишено от естетика и изящество. И той я обузда. И тя спря да се смее – не само толкова силно, но напълно спря да се смее.

Самият Петър не схващаше как е постигнал това – да подчини на своите навици едно толкова силно и с характер момиче. Да, може би защото той беше педантичен, докато тя беше неорганизирана.

– Импулсивен човек – характеризира я той, влагайки в тази дума презрително и дори обидно значение.

Манка имаше и една друга особеност, която особено го дразнеше в последните години – беше прекалено мила. Веднъж вървяха по улицата и тя видя жена да плаче на улицата.

– Защо плачете? – попита Манка.

– Дъщеря ми няма с какво да излезе от болницата. Приеха я през лятото, а сега е зима. Няма връхна дреха… – обясни през сълзи жената.

И Манка свали палтото си и го даде на напълно непознатата жена. Петър беше бесен – поне да го беше дала на приятел или роднина. Ами ако угре някой и се оплаче, че няма къде да живее, тогава какво? Те двамата ще излязат на квартира, а непознатият ще се настани в тяхното жилище! Стисна зъби и нищо не каза при случката с палтото, но оттогава усети как някак си се отдръпва от жена си.

Скоро случката се повтори – преди Нова година двамата с Манка тръгнаха към супермаркета да купят продукти и шампанско за вечерта. И тогава тя вида на тротоара край супера посинял от студа мъж да се опитва да продава дреболии на малка масичка. Човекът изглеждаше отчаян, очевидно търговията му не вървеше, въпреки празничните дни. Когато го видя, тя не се поколеба нито за миг, а извади и му даде всичките им пари, които бяха приготвили за пазара си. Петър не издържа, развика се още там, на тротоара, наруга я за странното и поведение, захвърли пазарската чанта и си тръгна сам към къщи. У дома проведоха сериозен разговор за случилото се. Повече такова нещо не се повтори.

Когато се омъжи за него, всичките им приятели се подсмиваха и между другото тихомълком споменаваха, че той не е от нейния калибър. Защо? Той не беше страхливец, а тя, напротив, се страхуваше от много неща – да бъде сама в апартамента през нощта, да се разхожда из парка в тъмното. Беше ли тя щедра, добра, по-добра от него? Така и не ставаше ясно по каква причина го смятаха за по-маловажен от нея. В крайна сметка – апартаментът, колата и малката виличка, всичко беше негово. На зрели години се принуди да издържа и дъщеря си и детето и, защото съпругът и се оказа нехранимайка и изчезна някъде година след раждането на момченцето. Петър помагаше и на сина си, който тепърва навлизаше в живота. И ако трябваше да се говори за доброта, ето ти я – не импулсивна, на момента, а месец след месец, година след година той се отричаше от много неща заради децата и Манка.

Всичките тези мисли минаваха през главата на Петър Василев, докато изпод вежди оглеждаше жена си, свита на малката табуретка. Тя седеше с наведена глава, вторачена в заниманието си.

Напоследък Мариана беше развила други странности. Например, присвиваше очи, сякаш гледаше отвисоко човека, с когото говореше. И започваше да му говори с изискан тон, като дама от висшето общество, макар никога да не беше чувала как говорят дамите от висшето общество.

– Може би трябва да пием кафе? – каза Петър Василев, опитвайки се да тушира надигащото се смътно раздразнение към жена му.

– Искаш ли?

– А ти?

– Ако ти искаш, и аз.

– Не искам.

– Тогава и аз не искам.

– А ако искам?

Тя го погледна, присвивайки очи и се усмихна кротко.

– Тогава ще сложа кафеварката – гласът и едва се чуваше.

Той се приближи до нея и докосна врата и – същия врат, който беше прегръщал стотици пъти.

– Манка…

Изведнъж изпита странно съжаление към нея.

– Да, скъпи?

Дори потръпна.

– Защо говориш така? Откъде взе този тон?

– Искам само да ти хареса. Веднъж ти ми каза, че харесваш точно този тон – като на дама от висшето общество. Дори ми даде Краса за пример.

– Коя е Краса?

– Онази, която се омъжи в столицата. Тя говореше така, с такъв тон. Друг път ми каза, че Краса дава приеми в четвъртък. Организирала си е в къщи нещо като салон за обществото. И си помислих, че ще се зарадваш, ако говоря като дама от висшето общество.

– Боже мой, Мариана! Откъде ти хрумват тези глупости?

– Може би и ние трябва да отворим салон? Не ти ли харесва? А аз толкова се надявах това да те направи щастлив. Такава рядкост е в днешно време да си угодим един на друг.

– Ако искаш да ми угодиш, по-добре се погрижи за къщата. Навсякъде е мръсно. Станала си небрежна. Има паяжини по ъглите. И пак това гадно присвиване!

– Къде са паяжините?

– Тук, тук, тук!

– Не може да бъде!

Манка пак присви очи и започна да търси паяжини по ъглите.

– Няма нищо там, просто се заяждаш с мен – каза тя с обичайния си, леко уморен глас.

– Сляпа ли си или искаш просто да ме дразниш?

Вбесен, Петър размаха ръка, скочи и се шмугна в стаята си. Застана до прозореца, гледайки с празен поглед към улицата. Всичко в него кипеше от възмущение и гняв.

– По дяволите, – кипеше той, – тя ми се подиграва! Не, трябва да се върна и да я накарам да свали паяжините, да и натъркам носа с тях и да и набия в главата да спре да се заяжда с мен!

И отиде при жена си. Но това, което видя, го накара да замръзне. Манка стоеше в ъгъла, взирайки се напрегнато в стените, както се случва с човек със слабо зрение – очевидно търсеше паяжина. Имаше нещо жалко, безпомощно в лицето и и в цялата и фигура.

– Манка! – едва отрони звук от пресъхналите си устни Петър.

Тя потръпна, обърна се и той видя обърканите и очи. Те бяха широко отворени, после се присвиха, сякаш му отправяха надменен поглед. – Аз… не виждам паяжината – подсмръкна тя.

– Как може да не я виждаш? – искаше да извика той.

Дори от вратата можеше да види онази черна нишка, трепереща при най-малкото движение на въздуха, но замълча, внезапно осъзнавайки, че зрението на жена му е отслабнало и че тя вече не е пъргавата, весела млада волейболистка, която беше някога, а възрастна, очукана от живота жена. Приближи се до нея, помилва посивелите и коси и промълви виновно:

– Права си, Манечка, там наистина няма паяжина…

 

Раздел ПОЕЗИЯ – I място

Маргарита Мартинова

* * *

 “ВИСОКО, ВИСОКО…”

На Рада Казалийска

 

Беше в дворчето бедно, слезе слънцето бледно

да изплита дантели над прогнили стрехи.

Беше вечер, измила стъпала и приседна

край паница с трошици

да насити очи.

 

Беше лято вълшебно – грозде с черни зеници

и със мигли зелени от листа на асми.

Но над всички – момиче, като ярка Зорница,

беше огънят който

ще разпалва души!

 

Има детство. И детство без чеиз и наследство.

Има детство с играчки. Или с кон от метли.

Там крилата се виждат, чак когато пораснеш

и започваш да мериш

своя ръст със орли.

 

Идва време превратно, дето пън се разлиства

или феникс политва, овъглен от жарта,

не орли, лешояди непременно ще искат

да отмъкват тебе

всички мили неща:

 

Сладостта на мечтите, аромата на хляба.

Но животът те учи да се бориш до смърт.

И когато получиш две крила за награда

ти ги даваш да литне

вместо теб – някой друг!

 

РАЗДЕЛ ПОЕЗИЯ – II място

Любомира Бекирова

Несподеленост

Използвам дълги думи в сложна композиция ,

А чувствата ми като струни опъват вечна опозиция

на всичко ,що е пошло,мимолетно и вулгарно

и грешен тон изсвирва,щом е нещо неморално.

 

Неистов блян изпитвам за правилна комуникация,

но най-често се заплитам във вербална  стагнация

и с претръпнали до болка от несподеленост мисли ,

само поглед свеждам с цел отсрещния да се замисли-

при все че опит неуспешен ,неизбежна е фрустрацията ,

макар да знам от първата им дума,че ниска е вибрацията.

 

Може би от алтруизъм, хуманизъм  ,в опит на социализация,

все подхождам към човека с доверие ,

но всяка нова интеракция в мен закленява повече и повече съмнение.

Мъчение,настъпва в мен от липса на търпение,

от поредното смущение, очакващо се да премине в примирение.

 

Думи и лица,сурови и едноизмерни ,

обградили са душата ми с ценностите им неверни ,

пречат на мечтите ми с разбиранията “модерни”

и хвърлят прах в очите ми с вярванията  подземни.

Богатствата им са мизерни,

обещанията им безполезни,

чувствата им са резервни

,а пороците им-неизбежни.

 

 

 

Натежало ми е.Гърлото ме свива.

От чувства неизказани ме мъчи и прелива.От речи неизваяни ми се повдига.

От всички останали на далеч ми се отива.

 

Ярка самобитност опитва път да си пробие,

през бурени и тръни,на повърхност да избие ,

трябва да я пусна ,но я пазя и я крия ,

 

страх ме е да се отпусна,

 

страх ме е да се разкрия.

 

Използвам дълги думи в сложна композиция,

за да обясня на всички други,бунтуващата се дълбоко в мен амбиция,

В опит да покажа, че неправилна е тяхната позиция,

С надежда да докажа,че мъката им има дефиниция-

 

Изказа ми-сложен,а сърцето-просто.

Вслушва ли се някой в думите изобщо?

Все премислям,изречение правилно сформирам,

Деликатно дъх поемам,да си кажа всичко,както е ,се спирам-

 

Моя блян е скромен, толкова е просто..

 

 

Не за жал, не за утеха, не моля за признание,

а за миг човешка близост, разговор без разстояние,

в който думите не спорят, а намират своя смисъл споделен

и от свят ,пълен с грешни хора,

 

намеря правилен за мен.

 

РАЗДЕЛ ПОЕЗИЯ – III място

Оник Мануков

====================

невидима за рентгени

 

в клетката на гръдния ѝ кош

живеят птици,

зов на чухал,

око, което бди;

в тялото си има кухина простор

побира Калахари,

сън,

звезда,

въздух, годен за полет