РЕЗУЛТАТИ ОТ ЛИТЕРАТУРНИЯ КОНКУРС „РАДА КАЗАЛИЙСКА“ ЗА 2022г.

ПРОЗА

ПЪРВА НАГРАДА

Ненчо Илиев Добрев

Ямбол

ЗАЕК

Край. Отказвам се. Спирам с фокусите. Не че не ми харесва да правя фокуси. Но вече не издържам. На толкова тържества съм бил, толкова покани съм получавал. Ела да ни покажеш номерата си, казват ми от едно място, имаме годишнина от създаването на предприятието и в тая чест организираме празник. Ти си добре дошъл с твоите знаменити фокуси. Е, добре дошъл съм, ама забравих къде съм сложил заека. За първи път ми се случва. Най накрая, след като извадех всички дамски шалчета от един цилиндър, трябваше да извадя и заека. Това беше кулминационният момент. Но вместо заек, извадих прашки. Червени. Падна голям смях. Те хората така и не разбраха, че трябваше да извадя заек. Но аз си го знам. И се изложих. И най-лошото е, че не намерих заека. Търсих го навсякъде. Из чекмеджета, шкафове, гардероби, под леглата, зад канапетата. Ядец! Няма заек. Три дни не съм мигнал. Къде отиде тоя заек. Добре, че е комшията. С него играем на шах. Обади се човекът, ела вика, тази вечер съм сам. Жената замина за санаториум. С приятелки. Цяла седмица ще я няма. Отворихме си биричките. Пием и играем. Той е добър на шах и винаги ми играе заучени ситуации, но и аз не съм по-долен. Взех му офицер. И той ми взе офицер. Взех му кон. И той ми взе кон. Взех му топ. И той ми взе топ. Играем така близо час и накрая останахме само с по един цар и един офицер. Стиснахме си ръцете като приятели. Реми. Няма победител. От бирата съвсем ми се приспа. Станах да си ходя.

– Остани, вика комшията, ще ти кажа един виц.

Намествам се пак на фотьойла. Комшията много обича да разказва вицове за шахматисти.

– В автобуса жена неволно докоснала мъж по „достойнството“. О, извинете, не беше нарочно, извикала жената. А, да си ги нямаме такива. Аз съм шахматист. Пипнеш, местиш. – отговорил мъжа.

Не беше от най-остроумните вицове, но все пак една усмивка мина по лицето ми.

-И още един, казва той. – Мъж се прибира късно вечерта. Жена му го посреща. Къде си бил, бе. Какво си правил. Що закъсняваш? Играхме шах, бе жена. Ами защо миришеш на ракия? На шах ли да ти мириша.

Не ми е до смях. На комшията му е добре. Децата му изучени. Живеят в чужбина. Жена му на санаториум. Той самият чиновник в банка. Цял ден чете вицове или решава кръстословици. А на мен ми го няма заека. Утре ще ме извикат някъде да им правя фокуси. Фокусник без заек в джоба, не е фокусник. Смешник е.

-Е, да тръгвам. – рекох – Утре трябва рано да ставам. Ще ходя на плажа да дишам йодни изпарения.

-Докторът ли ти препоръча.

-Не, отвреме на време го правя за тонус.

-Няма лошо – казва комшията – и аз се каня да го правя и никога не намирам време. Всъщност, защо не останеш на вечеря. Жената преди да замине ми направи прекрасна яхния.

-Не, ще вървя. Уморен съм.

-Жалко, – въздъхна комшията – може би никога не си ял толкова вкусна заешка яхния.

 

ВТОРА НАГРАДА

Автор: Богдана Иванова Калъчева

гр. Карлово

 

ДЕЙСТВИТЕЛНИ ИСТОРИИ

–           Колко загубихме днес? – пита Разказвачката на приказки.

–           Петима. – отговаря с приглушен глас Феята първи ранг и навежда глава.

–           Пак ли същото? – продължава с кисел глас Разказвачката.

–           Да. Твърде много действителни истории.

–           Няма ли кой да им обясни, че реалните истории са опасни в големи дози?

–           Те го разбират сами, но тогава вече е късно. Не могат да се върнат при нас.

–           Трябва да направим нещо!

–           Определено трябва, но какво?

–           Ще пуснем част от нашите разказвачи сред техните. Ако се забавим и минута, ще можем само да гледаме как слагат край на цялата приказна традиция с грубата действителност, която вкарват в книгите си.

–           А те няма ли да заподозрат нещо?

–           Вероятно точно така ще стане. Мислиш ли обаче, че като си спомнят как да вплитат магия в историите си, ще си искат обратно старото положение? Много неразумни и бездарни разказвачи трябва да са, ако го направят.

–           Планът не ми е съвсем ясен. Как точно ще действаме?

–           Всеки път, когато един от техните разказвачи каже „Не знам за какво да пиша“ или „Нямам вдъхновение“, до него ще изниква един от нашите и ще му подарява история. Ето, вече чувам първия, който страда от липса на фантазия и е на път да напише някоя потресаващо реалистична книга. Ще отида лично.

По пладне сянката е мираж. Жегата внася допълнително напрежение в разговора между двете млади жени.

–           Ани, чувствам се така сякаш не съм писала и ред през живота си. Онези 216 страници на последния ми роман като че ли ги е измислял друг. В главата ми има голямо бяло петно и ако скоро не се появи нещо на негово място, можем да теглим чертата.

Солена капка пот се стича по слепоочието на Бояна, докато говори.

–           Огледай се! Има толкова истории около нас. Не ми казвай, че никоя не става. Само отвори новините – готови сюжети, убедителни персонажи и шокиращи развръзки.

–           Това ли трябва да направя според теб? Да си взема материал от новините? Не смяташ ли, че хората, които четат книги са онези, които изключват телевизора, когато започнат информационните емисии?

–           Не е задължително. Но щом си решила да пишеш за тези, които си спират приемниците, когато започнат новини, сама измисли какво ще им разказваш. Нещо извън този свят трябва да е.

Тук се намесва Разказвачката на приказки. Настанила се е удобно на пейката до тях и се усмихва дружелюбно. За днешната среща е решила да приеме формата на добродушна старица.

–           Извинете, че се включвам в разговора ви, уважаеми дами. Защо да е нещо извън този свят? Не може ли да е нещо, което възрастните са позабравили? Примерно детството.

–           Извинена сте, госпожо. Най-вече защото не знаете за какво става въпрос. Говорим за сериозни четива, приятелката ми не пише детски книжки.

–           Да пишеш за детството не означава да пишеш за деца. Представете си какво разказваческо майсторство е нужно, за да върнеш на възрастен онова усещане, че всичко е възможно. Когато бяхте на 10, нямахте ли си някаква мечта, която сега изглежда съвсем абсурдна?

–           Да. – отговаря Ани. – Вярвах във вечната любов.

Разказвачката се усмихва и не ѝ отговаря.

–           А вие? – обръща се с въпроса си към Бояна.

–           Аз сънувах, че имам летяща пръчка. В първите минути след алармата сутрин все още усещах, че летя.

–           Пръчка? – прекъсва я Ани. – Сигурна ли си, че не е било метла?

–           Не, пръчка си беше. Като тези, които момчетата използваха за кончета. Но моята си беше летяща. – отговоря Бояна и се усмихва при спомена.

–           Ненормална работа! – опитва се да приключи дискусията Ани.

Разказвачката обаче има какво да добави.

–           А сега, скъпа Бояна, представете си как би изглеждала следващата ви история през очите на дете. Няма ли всички, които я четат да се чувстват сякаш алармата им тъкмо е звъннала, а те не искат да се събудят?

Бояна се замисля. На следващата сутрин започва новата си история.

„Всеки път, когато Пламен усещаше жилавата пръчка върху гърба си, му се искаше тя да оживее в ръцете на баща му, да се превърне в Пегас и да го отнесе далече от дома им. Пръчката не оживя, но се оказа вълшебна. Изпълни желанието му. Една събота баща му и дядо му дълго се караха под навеса. После дядо му Петър го грабна, отнесе го далече, далече и сложи началото на друга история. В нея Пламен ловеше риба на реката до мръкване и четеше книги под одеялото си до съмване, а в него неусетно растеше добър, мъдър и честен мъж. Като дядо му.“

Прочита още веднъж няколкото нахвърляни изречения, задрасква „книги“ и пише отгоре „приказки“. Разказвачката се усмихва и се обръща към Феята първи ранг.

–           Видя ли? Тук работата е свършена. Колко загубихме днес?

–           Само един.

–           И той ли е чел твърде много действителни истории?

–           Не, той ги е писал.

 

ТРЕТА НАГРАДА

 Кирил Димов – 17 години, гр. Казанлък

клуб “Светлини сред сенките”

ръководител: Валентина Димова

Летни момчета

Сутринта, когато телефонът ти показва почти дванайсет, а в хладилника няма нищо, освен десетина яйца и парче сирене, се налага да излезеш, поне до магазина. Лято е. По това време всички нормални хора спят, но ето, че Ниа и Максим са неизменно на скамейката пред блока.

-Не спите? – питам ги с ирония.

-Няма спомени от сънища, Влад! – отговаря Максим.

Знам, че харесва Ниа. Тя също си пада по него, колкото и да ми е трудно да си го призная, защото и аз я харесвам. Говорим си празни приказки докато нечий вик не ни стряска за момент. Байкърът Гого, спира на предна гума, точно пред кецовете на Макс.

-Как е, банда? – продължава да вика той. Никога не е умеел да говори нормално. А, иначе се води „феймъс”, защото обира по триста лайка на час във „фейсбук”. Все пак колелото му струва, колкото всички нас, взети заедно, както често ни е заявявал.

-Да караме до канала, а? – Гого крещи и се смее. – Ще ви измисля по нещо от гаража на стария…

Има предвид, че може да ни снабди с колелета. Максим отказва на мига. Не би се унижил пред Ниа. Тя също казва едно „няма нужда”, с кисела физиономия. Аз ги подкрепям без думи, само поклащам глава. Все пак, всеки от нас има някакво колело в избата си. Уговаряме се за след четвърт час и разбира се сме точни. Знам, че Ниа мрази да  караме извън града, но сега не роптае. Явно много харесва Максим.

-Направих пентакил! Три пъти за една нощ! – Казвам към Гого, защото само той ме слуша, когато говоря за игри.

-Много си спрял, човече! Още ли цъкаш „лига”? – Отвръща той. Не му отговарям. Гледам пътя. Надлезът, към който приближаваме и си мисля, че преди година бяхме деца. Карахме един до друг, без да се делим на геймъри, феймъси и влюбени.

-Ако нашите разберат, че съм с момчета на канала, ще стане лошо! – Ниа го казва високо, за да чуем всички.

-Почти на тринайсет сме, забрави ли? – Провиква се Гого.

-Почти! – Натъртва Ниа. – Не, че цифрата променя нещо.

Стигаме до канала, а аз си мисля, че Максим вече е бил на нощна дискотека с братовчед си. Дори е пил цяла бира. Няколко пъти. Нямам шанс с Ниа, пред него. Не съм и чак такъв голям мъжкар, като него. Алкохолът ми е гаден на вкус. Баща ми, ми е давал да опитвам, но не ме влече. Не разбирам кой би харесал нещо толкова горчиво или лютиво, освен ако не иска да впечатли момиче.

-На нашето място, нали?

Максим завива по черния път към храсталака. Следваме го, макар усещането ми, че някой ни е изпреварил да се засилва. Мирише на марихуана и на още нещо. Мъртва котка, може би?

Едно по едно колелетата лягат в тревата. Максим решава да запалим огън, защото някой преди нас е направил огнище. Скоро е било. Жаравата още дими. Разделяме се на две групи. Аз и Гого вървим на север. Натам вероятно са тръгнали и тези, които са зарязали огъня. Виждам отъпкана трева, кални стъпки и фасове в калта.

-Сигурно Ян е идвал, с големите – предполагам.

-Рано са се изнесли. Свършила им е тревата. – Хили се Гого.

Събираме сухи клечки, макар да е трудно да открием такива. Снощи валя много, а калта по кецовете ми подсказва, че лятното слънце все още не е изсушило по-усойните места. Хрумва ми, че Максим би могъл да целуне Ниа, точно тук. Тъкмо сега. Тя няма да сподели с никого. Дори няма да разберем, ако…

-Ниа! – Моят вик почти съвпада с нейният писък. Втурвам се натам, а Гого е по петите ми. За секунда ми хрумва, че Максим е поискал нещо повече, че е бил груб… После се сещам, че той е умникът в групата. Нещо друго ще е.

-Спрете тук! Не говорете и… не викайте! Сериозно е! – Спира ни Максим, а Ниа трепери зад него с лице, като маска за Хелоуин.  Само една сълза е замръзнала на бузата й.

-Качваме се на колелетата и се омитаме! – Нарежда Максим. – Не сме били тук днес! Който и да ви пита, ясно?

-Но какво… – Гого е спрян от очите на Максим – строги и безчувствени, като стъклени топчета.

-Тръгваме! Ще говорим после!

Караме назад, към квартала, а сърцето ми подскача в гърдите, като врабче, хванато в детски шепи. Максим не се плаши лесно, а Ниа е толкова бледа, че очаквам да обявят някакво невиждано доказателство за тотален апокалипсис. Гого подвиква и ръси простотии докато вдига на задна гума. В квартала няма по-добър байкър от него. Спускал се е по планински пътеки, блъскал се е в дърво и само късмета го е спасил от сигурна смърт. Дори е лежал в болница с разпрано бедро. Момичетата му се възхищават, но Ниа не го приема на сериозно. Не харесва феймъси, а Максим също е феймъс, до голяма степен, нали?

Спираме пред моя вход. Тук има две скамейки под най-ниския балкон. Мястото е удобно за споделяне на тайни.

-Видяхме труп! – Изстрелва Максим. – Имаше убит човек, край канала.

Ниа само кимва и свежда поглед.

-Ясно ви е, какво ще стане, ако някой се раздрънка. Полиция, разпити, телевизия…

-Баща ми, ще ме убие, ако разбере, че съм ходила на канала – отрони Ниа, без да ги поглежда.

-Не сме били там! – отсича Максим. – Заклеваме се и мълчим!

-Кълна се! – Хилва се Гого. – Верно ли, видяхте убит човек?!

Той, все още не осъзнава сериозността на случилото се.

-Да укрием престъпление е…  – подхващам аз, но очите на Максим ме спират.

-Това не ти е виртуалната реалност, Влад! Чу какво каза Ниа, а и твоят баща няма да се зарадва, ако разбере къде си бил.

-Знам, ще си мълча, само казвах… – пак се спирам. Не виждам смисъл да говоря повече. Разотиваме се. След новината от канала всеки предпочита да е сам.

Прибирам се, Ям сладолед. Започвам игра, но губя бързо. Трупът, който дори не съм видял, не излиза от главата ми. Мама ми е оставила бележка да изчистя стаята си. Не искам да го правя, но се захващам и това ме разсейва за известно време. После нашите се прибират. Говорим си. Правим вечеря, за която активно помагам. Ядем пред телевизора. Татко разказва вицове.

-…носело е бяла тениска, черен анцуг и червени маратонки… – говори безстрастно млада ТВ-водеща, а аз бавно осъзнавам, че се търси изчезнало момче. На моята възраст. В нашия град.

Някой ми звъни. Виждам усмихнатото лице на Ниа на дисплея на телефона си. Не искам да вдигна, но го правя.

-Влад – казва тихо гласът й от другата страна. – Гледаш ли телевизия?

-Да видях – отговарям също така тихо. Няма нужда от уточнения.

-Беше с червени маратонки…

-Какви маратонки? – Питам, но усещам как паниката ме превзема.

-Трупът… имаше червени маратонки.

Затварям. Отивам в стаята си. Вече знам къде е изчезналото момче. Дали наистина е то? Как да постъпя? Ако звънна в полицията Максим и Ниа няма да ми проговорят. Баща ми ще ми забрани компютъра за месец. Ще открият момчето и без мен. Защо да се замесвам? Аз дори не съм видял трупа. Ами Ниа?! Може дори да я набият. Не мога да я предам. Родителите й са ужасни. Спомням си, че миналото лято излезе със спукана устна, защото баща й я беше ударил. Карали се бяха затова, че излиза с момчета.

Телефонът звъни тоново. Този път е Гого. Разбира се казва почти същото, като Ниа, но завършва с въпроса „кво ще правим, брат?”. Не съм му брат, няма да наруша клетвата си заради него. Казвам му каквото си мисля, а той само това чака да чуе. Чака някой да му забрани да говори, за да сподели вината.

Сядам на компютъра. Не ми се играе. Изигравам три игри. Губя три пъти. Момчето с червените маратонки няма какво да губи. Лягам си с тази мисъл. Не ми се спи, но е късно и се унасям. За първи път съм щастлив, че ще заспя.

Минават два дни. Момчето с червените маратонки все още е в неизвестност. Максим прави голям купон в гаража на баща си. Кани всички от квартала. Носим кой, каквото може, но повечето е от него. Явно иска да ни разсее. Ниа изглежда нещастна през цялото време. Знае, че мълчим вай-вече, заради нея. Тя ще си изпати най-сериозно.

-Влад, трябва пак да отидем там! – Казва ми по някое време. – Четиримата! Трябва да знаем… дали е мочето.

Мисълта ме ужасява. Не искам да видя труп на дете, за да се уверя, че бъркаме, като мълчим. Не искам и Ниа да пострада. Защо няма нито един възрастен на който да се доверим? Защо няма от кой да поискаме съвет и разбиране?

-Ако кажем, че сме били без теб? Само тримата?! – Сещам се да попитам.

-Може някой да се изпусне… Някой от вас, без да иска… Тогава от полицията ще решат, че сме замесени. Ще стане още по-лошо. – Плахо казва Ниа и се озърта, като престъпник.

Купонът е в разгара си. Идват и някои родители, които носят алкохол. Максим опитва мента, за първи път. Харесва му и ни предлага. Отказваме. Искам да се прибера. Ниа не спира да ме гледа с тъжни очи. Защо й трябвам сега? Защо не помоли Максим за това, за което моли мен?

На следващият ден, все пак се решаваме, че ще отидем до канала. Караме мълчаливо, като обречени. Вътрешно обвинявам Максим, за това, че винаги ни се налага. Обвинявам малко и Ниа, но най-вече себе си. Защо се страхувам да говоря? Дори да ме накажат, какво ще загубя? Онова момче… Нима загубата на  родителите му, не е много по-голяма, от тази, която ние ще понесем?!

-Ако случайно ме беше блъснала кола, близо до канала – проговарям спонтанно. -… щяхте ли да кажете на някого? На нашите поне?

-Ако си вече умрял, нищо няма смисъл, брат! – казва без да се замисли Гого.

Замълчавам. Стигаме до мястото. Миризмата на труп е по-силна, от преди. Оставяме колелетата и тръгваме в индианска нишка след Максим. Радвам се, че ме оставят последен. Не знам дали искам да видя трупа. Колонката спира.

-Е не… манекен…

Ниа изпищява и заглушава думите на Максим.

-Какво става, Макс! – Крещи Гого. – Какво е това?

Максим се обръща вдигнал „трупа” над главата си. Пластмасов манекен с една червена гуменка. Миризмата на труп се усилва, затова надничаме плахо към мястото. Куче е. Голямо мъртво куче, съвсем близо до мястото, на което е лежал манекена.

Максим ни повежда обратно. Кой знае защо никой не иска да говори. Гого опитва да разказва смешни случки за байкари, но не го слушаме. На никой не му е смешно. Моят въпрос, отпреди малко кънти в главите на всички ни. Ако някой от нас беше пострадал тежко край канала, как щяхме да чу помогнем и да предпазим Ниа, едновременно?!

 

Ден след намирането ни на манекена, откриват и момчето. Отишло при приятел на село, но незнайно защо не казало на родителите си. Животът в квартала продължава, уж без промяна. Само ние сме променени. Вече трудно се поглеждаме в очите, макар да сме неизменно на скамейката пред блока. Все пак е лято.

 

Поощрителна награда:

Ина Василева,  гр. София

Време за почивка

Есенното слънце потрепва от гъдела на облаците. Белите им пръсти нежно танцуват върху поотслабналото му лице. То избухва в смях, а трапчинките му къдрят всичко наоколо. Небето се превръща в стая на момиченце, от която се ръси захарен смях и бебешки пух.

Сядам до него и отпивам от чашата му с кафе. Той повдига учудено вежди за миг, а после вперва погледа си в мен. Взима бавно чашата си и я обгръща с фините си длани. Докосва с устни ръба ѝ за един дълъг миг, преди да отпие. Потръпва при глътката студено и горчиво кафе, като че ли то физически го наранява и болката се посипва по красивото му лице. Целувам го и залепвам на гърба му, а ръцете и краката ми се увиват около него. Вървим така из стаята. Носим се като в нелепо тромав танц. Той – бавен и съсредоточен в меланхолията си, аз – лека и безметежна в закачливостта си. Изпращам го с неохота:

– Взе ли всичко? Ключове? Телефон? – шептя, за да не събудя децата.

– Ключове, телефон… – чувам го да повтаря шепнешком и той.

Затваря вратата след себе си все така бавно и тромаво, като че още съм върху му. Вмъквам се в пижамата му и продължавам танца си из стаята. Бебешкото небе все така се смее отгоре ми, а розовото е още по-сладкодумно. Някаква странна музика се носи непрестанно отнякъде и слепва всичко като в огромна розова целувка. Не мога да спра да танцувам, а всяко следващо движение ме смалява все повече. Един пълен кръг. Две стъпки напред. Отново кръг.  Малка съм. Толкова малка, че всичко наоколо ми се вижда огромно. Терасата е огромна като парк. И любимите ми саксии са огромни. И цветята в тях са огромни. Само цветовете им са в пълна противоположност с хубавото ми настроение. Висят посърнали надолу и изобщо не отразяват ласките ми.

– Не тъгувайте толкова, де. Вече е време за почивка. Есен е. Само след един сън време и пак ще се перчите с форми и цветове! – целувам позагрубелите им личица и се опитвам да ги успокоя.

Децата са се събудили. Вмъкват се в кухнята с все още полепнали облаци сън по миглите си. Правят си закуски и вяло ги оставят пред себе си. Кога станаха толкова големи?! Довчера ги храних, а те лепяха омазани с пюре муцунки по лицето ми. Протягаха ръчички – пухкави като захарен памук, гушваха се в мен и ме поръсваха с бебешка сладост, в която се стопявах. И времето се стопи в нея. Ето ги днес – пораснали и прекрасни. Нямат нужда от наставленията ми какво и кога да ядат. Нищо че аз продължавам тихо да мърморя да живеят по-здравословно. Не ме чуват. Слушалките пълнят рошавите им глави с любими мелодии. Заслушвам се и се опитвам да отгатна в какво настроение започват деня си – със свирепо разбуждащ метъл, с романтичен рок или предизвикваща класика? Не, звуците са други. Чувам себе си. Редувам някакви крясъци и се смея. Записът е от онази Коледа, когато пеех арии фалшиво и с цяло гърло. Заливахме се от смях. Чувам как кикотите ни ехтят в слушалките им, но те не само не се смеят, а от очите им извират езера, които изтичат в изстиналите им закуски.

– Какво става? – прегръщам силно и двамата. Целувам мокрите им клепачи и се мъча да попия сълзите им. Те леко потръпват, но продължават да плачат, въпреки опитите ми да ги успокоя и дори да ги накарам да танцуват заедно с мен. Не откликват на молбите ми. Хващам ръцете им и започвам да гъделичкам дланите им, както когато бяха бебета:

– Варило мишленце кашичка, варило мишленце…

Двамата бавно раздвижват пръстите си, вперват в мен пълни с уплаха очи и се разплакват още по-силно. Мъчително е да ги виждам така. Няма ги карамелените им усмивки, хрупкавия им смях, закачливите погледи и солените им шеги. Няма го онова предизвикателно:

– Ееее, брат! Пак ли ще ядем овесени ядки? Не може ли да направиш едни мекици като нормалните майки.

Няма го суетенето им сутрин, тропането по вратата на банята, истеричното „Закъснявам!“ и присмехулното „Това никога не се е случвало!“ Няма ги мечешките прегръдки и нежните като пилешки пух целувки. Сега е само тъга. Жълта, сбръчкана и миришеща на хризантеми тъга. Непоносимо мъчителна тъга.

– Хайде, ставайте! Ставайте! Няма да ви оставя така. Какви са тези неща?! Вижте колко е хубаво само! Огледайте се. И небето вижте. И слънцето. И тази музика! Чувате ли я? Никога не съм я знаела преди. Страхотно се танцува на нея. Опитайте само веднъж, деее. Какви сте такива! Кога остаряхте повече от мен? Ето, стъпка напред, после се завърташ, после по-силно и по-силно. Въртим се, въртим се, въртим сееее…

– Хайде, чедо, време е!

Баба е протегнала силните си, здрави ръце към мен. Спирам танца си, макар музиката да е все по-силна и по-близо. Оглеждам се неразбиращо наоколо – съсухрени облаци са завзели бебешката стая на слънцето. Суетят се като уморени хамали и оглеждат за последни вещи. Няма ги светещите трапчинки, няма го розовия смях, и цветята ми ги няма – на тяхно място стърчат само вдървени сламки. Студено е. Треперя и захлупвам лицето си в топлите шепи на баба. Тя ме целува нежно, целува и косите на тъжните ми деца, а после ме понася на ръце нагоре към музиката и тихичко шепне:

– Вече е време за почивка. Есен е.

 

Поощрителна награда:

Елена Андонова Дамянова

Гр. Сливен,

 

ДОКАТО СПИ…

Мария влетя в банята, затръшна вратата и превъртя ключа. Миг след това мъжът ѝ заблъска по дървената повърхност, ругаейки грозно. Тя отвори с треперещи ръце шкафчето и трескаво зарови вътре. Откри телефона, който беше скрила там, и натисна копчето. Замоли се полугласно:

– Дано има батерия! Боже, дано има…

Апаратът издаде познатия звук и светна. Жената изчака още няколко мига, набра единствения записан в него номер и когато чу гласа отсреща, почти изпищя:

– Моля те, помогни ми! Той ще ме убие! Този път ще ме убие!…

Последва нова серия от удари по вратата и тя, стресната, изпусна телефона. Той падна на земята и стана на парчета. Единствената и надежда за спасение се търкулна строшена в краката ѝ. Дали приятелката ѝ я беше чула? Дали я беше разбрала? Дали някой щеше да ѝ помогне? Може би трябваше да позвъни в полицията, но в паниката си не се сети. А сега вече и не можеше.

Сви се в ъгъла и затрепери като ранено зверче. Как беше стигнала дотук? Как беше допуснала всичко това да ѝ се случи? Как милият и внимателен мъж, който я обсипваше с цветя и внимание, се беше превърнал в това чудовище?

Още в началото на връзката им той се беше постарал да я отдели от всички. Сърдеше се, когато излизаше с приятелки, твърдеше, че толкова много му липсва, че не иска да прекарва и една секунда без нея. После се ожениха и той настоя да напусне работа. Каза ѝ, че няма нужда да работи, нали той е до нея, ще се погрижи нищо да не ѝ липсва, да живее като принцеса. На нея това ѝ се видя прекалено, но не искаше да му противоречи. Отнасяше се с нея като с дете: „Толкова си ми глупавичка, не се прави така, нека ти покажа…” Ако тя се опиташе да възрази, се весяваше, започваше да крещи и да я обижда. После съжаляваше, извиняваше се и се оправдаваше, че е натоварен в работата и изнервен, а тя, вместо да му помага, го ядосва повече. И тя се стараеше да не го ядосва. Да бъде внимателна. Едва ли не стъпваше на пръсти около него. Но изблиците му я изненадваха и никога не знаеше какво да очква.

Спомни си вечерта, когато ѝ посегна за пръв път. Искаше да поговори с него за нещо, което я вълнуваше от известно време. Мислеше, че той ще се зарадва. Бяха женени от две години и Мария смяташе, че би било хубаво вече да помислят за детенце. Беше се постарала да приготви любимото му ястие, да украси масата. Облече най-хубавата си рокля и зачака любимият ѝ да си дойде от работа.

Когато се прибра, съпругът ѝ се изненада и се зарадва. Седна на масата, доволен и усмихнат. Но щом тя заговори, реакцията му я шокира. Лицето му помръкна, а думите му се забиваха като нож в сърцето ѝ:

– За какво ти е дете?! Аз не ти ли стигам?! Искаш да ме замениш с някакъв сополанко, който да ми реве денонощно и да ми надува главата!

– Какво говориш? – тихо се обади тя. – Та това е най-прекрасното нещо на света…

Не довърши, защото той се изправи и я удари силно през лицето. Тя се взря в него, изумена и невярваща на това, което беше направил. А той не спираше да крещи:

– Как си позволяваш да ми отговаряш! Тъпа си! За нищо не ставаш, а смееш да ми противоречиш! Ти за нас двамата не можеш да се грижиш, а дете ти влязло в главата! Като се върна от работа, вместо да си почивам, трябва с твоите глупости да се занимавам!

Сълзите се стичаха по бузите ѝ и не смееше да помръдне. А той грабна чинията с храната, хвърли я на земята и отново кресна:

– Безвкусно е! Не става за нищо! Така и не се научи една манджа да сготвиш! До гуша ми дойде да ти ям буламачите!

Тръгна навън и преди да затръшне вратата, викна, сочейки към разпиляната по пода храна:

– Изчисти тази мизерия! Като се върна, да не виждам и едно петънце!

Тя коленичи и започна да събира парчетата от счупената чиния. Плачеше от безсилие и обида. Не можеше да повярва, че ѝ се случва това. Мъжът, когото обичаше и който твърдеше, че я обича, я беше погледнал с такава омраза. Ръката, която я беше галила и трябваше да ѝ бъде опора, се беше вдигнала, за да ѝ причини болка. Можеше ли да прости това? Можеше ли да забрави? Можеше ли да продължи напред с него? И какво да направи? Къде да отиде? Кого да помоли за помощ? Никой нямаше да ѝ повярва, че възпитаният и добър мъж, който се усмихваше и поздравяваше всички навън, се превръща в чудовище, щом затвори вратата на дома си. Чувстваше се като пленница в собствения си дом, на собствения си мъж.

На другия ден ѝ се извини. Поднесе ѝ цветя и ѝ обеща, че това никога повече няма да се повтори, ако тя му помага и не го предизвиква вече.

Но то се повтаряше. Отново и отново. Все по-често и всеки път беше по-жесток. Винаги си намираше повод и все тя беше виновна. Каквото и да направеше, то никога не беше правилно. Понякога с дни не излизаше от вкъщи, защото се срамуваше от синините си. И без това нямаше много места, където можеше да отиде. И при нея никой не идваше. Имаше една-единствена приятелка, на която можеше да се обади. И точно тя ѝ беше подала ръка в този труден момент, когато се чувстваше като в капан. Беше ѝ предложила да отиде в дома ѝ и да остане при нея, колкото е нужно. Обеща да ѝ помогне, с каквото може, за да излезе от този ад.

Днес тя събра малко багаж в един сак, пъхна документите си в дамската си чанта и тъкмо когато се накани да тръгне, вратата се отвори и той изникна на прага…

* * *

Звънецът иззвъня продължително и отвън се чу мъжки глас:

– Отворете! Полиция!

Тя не помръдна. Звънът се повтори, а след това проехтя и гласът на приятелката ѝ:

– Отвори, бе, чуваш ли! Миме, добре ли си? Моля те, обади се, че си добре!

Думкането по вратата се сля със звука от звънеца. Мария повлече крака към прага, стисна дръжката и отвори. После отстъпи назад. Писъкът на приятелката ѝ се заби в съзнанието ѝ. Огледа кървавите си ръце и дрехи. А там, зад нея, в локва кръв лежеше съпругът ѝ. Тя повдигна рамене и прошепна:

– Трябва да тръгвам, докато той спи… докато спи…

 

Поощрителна награда:

Автор: Александра Любенова Христова

град Плевен

 

НИКОГА

Слънцето беше отдавна изгряло и вече гледаше отвисоко с изпепеляващия си поглед. Земята беше пощадена от тежките бурни дъждове на пролетта, но бе настъпила суша. Кайсиите спокойно зрееха и падаха, търкаляйки се по земята. Както всяка година по това време Кацъкът се бе запретнал за работа. В главата му изникна споменът за баща му, с когото някога заедно събираха узрелите кайсиите. „Де да можеше и моят баща да е тук да ми помогне“-помисли си той. Днес беше Задушница.

Внезапно се чу шумолене от близкия храст, стоящ зад него.

– Излез! Знам, че си там !- извика той, но нещото не помръдна.

Шумоленето спря. Мъжът се обърна, за да продължи работата си, но сякаш нещо вътре в него се надигна и го накара да погледне зад себе си. Изведнъж пред очите му блесна грамадната глава и още по-голямото и дълго туловище на люспесто влечуго. Това беше смок, надигнал врат и изпъчил гърди подобно на човек. Животното прибираше лъскавата си опашка в близост до тялото и като чели се готвеше да скочи и да го захапе.

Уплашен, Кацъкът инстинктивно посегна към стоящия в дясно от него леко забит и едвам подпиращ единия клон на кайсията колец. С едно бързо и ловко движение той замахна тежко и повали мигновено звяра. Животното падна на земята убито, а около неговата глава се появи локва аленочервена кръв.

Кацъкът не бе от ония хора, които трепеха животните безпощадно. Не! Той и на мравката правеше път и друг път му се беше случвало да среща змии в двора си, все пак неговата къща беше единствената, обитавана в улицата и празните дворове привличаха тези животни. Пъдеше ги, знаеше, че като викне те ще се уплашат и ще избягат

Кацъкът се приближи до мъртвото влечуго, за да го огледа. Такава красота! Това грамадно и тромаво тяло, пълзящо в тая черна пръст бе покрито със ситни, нежни, плътно мозаично подредени лъскави люспи. А тия зеленикави люспи с елегантен метален отблясък и седефено покрие бяха така изящно подредени без каквито и да е пропуски, същинско произведение на изкуството, създадено от природата.

Защо му беше да го убива? Такова голямо и красиво животно, живяло навярно дълги години смирено, днес умря. Мисълта за случилото се не му даваше покой. Цял ден все за това мислеше.

Вечерта мъчно заспа. Въртеше се, ту му беше топло, ту студено, не можеше да си намери място. Присъни му се баща му. Двамата седяха заедно на масата на двора и разговаряха.

-Абе, сине, ти защо така ме удари?- попита старецът. Защо ме вика да ти помагам пък после ме удари и ми строши главата? Аз повече никога няма да дойда!

Кацъкът се събуди. Студена пот обливаше гърдите му. Той не знаеше на кой свят е.

 

ПОЕЗИЯ

ПЪРВА НАГРАДА

Миглена Йорданова Миткова

гр. София

 

БЕЗ ПРАВО НА ВРЪЩАНЕ

Така е, мишленце, светът е отчайващо възрастен –

прегърбен и грохнал, навъсено крачи през делника.

Кога се пречупихме, как ли прекъснахме връзката

с вълшебните пръчки, с тревите… С дъгата на детството.

 

А ти си растеш като цвете сред съхнещи бурени –

тъй ярък и як, сякаш с жива вода те поливаме.

Катериш огради, накриво си връзваш обувките,

така само както на чисти душички прилично е.

 

Дори не усещаш когато с размахани пръстища

ти грабим от багрите, сякаш те търкаме с гумичка.

Прости ми, мишленце, за всичките дни неопръскани

с вода от реката и кал. За щурците изгубени.

 

И знам, че е трудно да бъдеш бодилче сред ножици –

боли те от всяко порастване леко на напреки.

Повярвай, да можеше бих си излязла от кожата

за малко да вкуся до теб от дъждовните капчици.

 

Е, късно вече за нас да изпъплим от стадото –

така сме улисани в навик и бой за насъщния.

Но искам да вярвам, мишленце, че всичко откраднато

ще връчиш на своя наследник без право на връщане.

 

ВТОРА НАГРАДА

Христина Борисова Главанова

Гр. Севлиево

 

НЕДОКОСНАТ СВЯТ

Още малко ще я има тази пряспа белолика…

То се знае – с февруари са си лика и прилика.

Но полека, неусетно се промъква в календара

като лъч добра надежда пролетната надпревара.

Ето, март едва се вижда как пристъпва тук полека.

Стрък иглика из лехите носи радост за човека.

И се спуска от високо, и поляните пресича

Луда Камчия, която заклинания изрича.

Вчера… Връща се и носи спомен в шарена цедилка,

а на мен ми се приисква в старовременска престилка

да застана на вратата и за гости да попитам…

Ичера ми е в душата. И в селцето ще поскитам.

Китни къщи, зли дувари – камък пази старината

дето с улички поляга в калдъръма на земята.

Но където и да свърне, все мегдана ще намери

а пък тъпан ли задумка, ще отвори всички двери.

Пролетта наблизо шета. Дъх изпраща тук Балканът.

Затова ли ми се струва, че съм сякаш на поляна?

А пък тя, на хвърлей само, е полегнала и чака

слънцето да я огрее, за да светне със цветята.

Ичерá е просто песен! И пошушва ми, че близо

по гористите пътеки с приближаването слиза

и омаята, която самодивски тайни знае…

В Ичерá по късна доба, някой тихи стъпки вае.

Но сега е просто пролет и понеже се усеща

как природата напира, в Ичера си правя среща

с кундуржията наблизо, с дърводелци и сарачи,

пред дюкяните бъбриви – с фурнаджии и шивачи.

Жив и пъстър е животът, звън ковачът пак разсипва

и докато се усетя, с белота искряща кипва

мляко дъхаво и чисто от стада, които блеят

с разлюлените си хлопки. В прахоляка ноти сеят.

Само тук ми се остава – в собата, която свети!

И където да погледна слънцето тъче пътеки –

към гори и към поляни, към Балканските усои

с необятните им сенки и омайващи посоки.

Ичера сега ме кани на трапеза и поднася

не разчупена погача, а отколешна наслада

със букети дето галят… Лист по лист цветът се рони

и посегна ли, отвръща с тиха благост на икона.

И понеже отмалявам, се отпускам. Нека гали.

Недокоснат свят нахлува,

а душата ми се храни.

 

ТРЕТА НАГРАДА

Автор: Цонка Людмилива Христова

НЯКЪДЕ, НЯКОГА, С НЯКОГО…

Всичко се случва някъде другаде…

Някъде другаде убива юнакът ламята,

но пък някъде другаде тя го изяжда.

Някъде другаде се раждат и умират звезди,

прекрояват се граници, и се заличават съдби.

Наводнения заливат държави,

докато някой се моли за капка вода

и умира от жажда.

Някъде другаде някой обича и мрази,

започва да говори или му затварят устата.

Къщите, с крила на водни кончета

очертават идеалния град,

идеалния ден, идеалните улици,

по които супер дългите

идеални крака на девойките

прекрояват земята.

Някъде другаде полюсите са тъжни и плачат,

екваторът получава инфаркт,

и изчезват цивилизации,

но някъде другаде някой друг оцелява

построява идеалния кораб

и открива неподозирани нации.

Някъде другаде играят шах

с истински царе и царици,

но умират само пешките

и после някой строи идеални паметници,

и  някакви хора ги смятат за историческа грешка.

Някъде някой  купува и продава

даже въздуха и водата,

докато някъде някой друг умира от глад

и от сълзите си изплита въже,

и внезапно се обесва на касата на вратата.

Там, някъде другаде, климатът се побърква

и превръща планини и морета в пустиня,

а тук, но  все пак някъде другаде

някой ежедневно се тъпче

и повръща зад ъгъла върху някой друг-

окаяна дрипа с инстинкт на улично куче,

заровено до уши в тинятя.

Някой удря джак-пота

и дните му са безгръбначни животни,

плодящи се от пъпкуване

и умиращи от преяждане и препиване ,

ала някой друг знае, че няма вечно завръщане,

има само вечно отиване

Някъде другаде в нечие друго небе

самолетите са прелетни птици

и пренасят надежда и страх

в скърцащите си метални кости

и в ослепелите си зеници.

Някъде свободата е самотен моряк

на сал, изкован от очакване.

Някъде вълните убиват, а другаде смъртта

на безумните романтици оплакват.

Само аз, достигнала дъното без много усилия-

годеница на тъмното-

тук, сгушена на топло сред тинята,

още чакам своето съмване.

В този мрачен амфитеатър, гола, безлунна

пред толкова неми зрители,

се опитвам без думи да рецитирам съдбата си,

но даже звук не излита.

Тук и сега „на сигурно”доживявам живота си

като заздравяваща рана.

Може би някъде с някого нещо се случва,

но аз съм самият покой,

самото мълчание…

Само това ми остана.

 

Поощрителна награда:

Александра Сашева Вълчанова

град Русе

 

10 минути до полунощ

Късно е

Тя не може да заспи

Става от леглото

 

Отива право в кухнята

Знае, че е грешка

…ще съжалява…

 

Главата ѝ натежава

Залита

И накрая някак стига

 

Отваря вратата на хладилника

Протяга ръка към тортата

Пресмята наум калориите –

Много са, не може…

По – добре да се върне в леглото

 

Остава обаче в кухнята

Притваря очи

 

Не издържа

Вади тортата

Поставя я на плота

 

Само едно парче…

Взема вилицата

Забожда я в парчето

 

Поглежда часовника –

23:50 точно;

…10 минути до полунощ…

23:50

Тортата е на сантиметри от устата ѝ

Ще се разплаче

Иска да крещи

Иска да се махне

23:51

Безсилна, отваря уста

Сдъвква шоколадовия блат

Вече топли сълзи се стичат по страните ѝ

Преглъща

23:52

Вкусно е

Може би само още едно парче…

А след него – и още едно?

23:53

Край!

Не трябва да яде повече!

Но не може да остави тортата…

23:54

Трябва да спре!

Но ето – отново дъвче…

Не се владее…

23:55

Поглежда се в огледалото –

Изцапана е

Яла е с ръце

Тортата – навсякъде

23:56

Пуска тихо чешмата

Измива първо себе си

После и чинията

23:57

Изглежда нищо не се е случило

Няма улики

Невинна е…

23:58

Съвестта – неин единствен съдник

Тя знае какво да стори –

Едно последно нещо…

23:59

Отива до тоалетната

С нея е четката за зъби

Веднъж…не, не става

Втори път – успешен

00:00

Полунощ е

Стъпва на кантара

Отслабнала е

Ляга си

 

Поощрителна награда:

Маргарита Борисова МАРТИНОВА

София

ОБРИЧАНЕ

                    На Рада Казалийска

Ще сложа днес мълчаната си риза,

очите – от безсънните си нощи,

ръцете, със които съм раздавала.

Ще питам Господ,

иска ли ме още.

Няма да бързам, чака ме килията,

до нея пътя никак не тежи.

В сандък с чеизи сянката ще скрия,

не искам някой в зид

да я вгради.

 

Прозрачна ще съм. И почти невидима.

Гнездо на птица, сред гората свито.

Небето да е моя истина.

Горчивината, тука долу,

я опитах.

Искам на глътки да отпивам тишината.

Животът ми премина през гълчава.

Обичах гласовете на децата.

И моя глас да разпознават.

 

Днес искам да съм аз самата.

Да не ме тровят думите измислени,

със полюси – от обич до разплата,

с омразата

във устните им стиснали.

Днес само искам – да съм истинска!

на вяра и на хляб да съм богата.

 

Когато дойде ред земята

да ми приеме тялото,

да отлети от мен душата,

каквато беше

във началото.

 

Поощрителна награда:

Мария ПАНАЙОТОВА

С. Памукчии, общ. Стара Загора

 

РАДА – ДЪЩЕРЯТА НА РОДОПА

Продавал шаяк и гайтани

търговецът от планината.

Но се оженил родопчанинът,

и рожби седем от жената

той имал. Вълчо Казалията

поискал щерка да изучи.

Най-малка от децата бѝла,

но с Рада щяло да се случи.

Тя в Карлово – години четири –

различни знания събрала.

На вярата след туй наречена,

в метох Калоферски живяла.

Църковен български с науки

прилягали ѝ на сърцето.

Но тейко ѝ решавал тука,

избрал за нея друго – дето

да носи светлина в мрачѝло

на всички в родното им село.

Килийния модел сменило

за пръв път Радиното дело.

Когато благослов ѝ дали

елитът тамошен и попа,

учителството тя избрала,

наливала със зърно снопа.

С отдаденост мисионерска

до края на живота бѝла.

Събрана с Бялко в път житейски,

тя шест деца му народила.

В свещеник бил ръкоположен,

жена му била попадия.

Пред много трудностите изложени,

свободния си дух не криели.

Година в Солунски зандани

със скъпия съпруг лежала.

Но те – будители призвани –

идеите си не предали.

Езикът български черковен

изместил гръцкия напълно.

За родния си край – съдбовен

живот тя имала. Покълнал

талантът в стихотворни рими

на тази първа поетеса,

с отдаденост непоклатима

и силна обич. Днес къде са?

За ярките следи на Рада

Родопа приказки разказва.

И след смъртта ѝ още страда

гръдта в планинската ѝ пазва.