РЕЗУЛТАТИ ОТ ЛИТЕРАТУРНИЯ КОНКУРС „РАДА КАЗАЛИЙСКА“ ЗА 2024г.

Раздел ПРОЗА

 

Първо място

Даниел Ивайлов Петров, град Попово 7800

Жълтият куб

Откакто строгата госпожа от Червения кръст държа реч пред смълчания 7А за това, колко възрастни хора имат нужда от помощ, че добрите дела и милосърдието не отнемат много време (от футбола, телефона и игрите – на това място госпожата многозначително погледна момчетата от класа), а пък правят света по-добър (особено когато за най-активните спасители е предвидена супер награда –тротинетка), Димчо загуби покой. Тротинетка. Чисто нова трикова тротинетка срещу някаква си там помощ. Не е било трудно да си супергерой! Оттогава по пътя за училището, на стадиона, в кварталния магазин и в автобуса – навсякъде той виждаше «жертви» на толкова необходими «битов хуманизъм и добролюбие».

В кварталните магазинчета той лесно намираше особено загубени, забулени в пъстри шалове бабички и смело се хвърлеше да ги спасява – да прочете най-ситните букви върху етикетите, да им свали бисквитки от най-горния рафт, да отстои немаркираните от касиерката промоции, дори и да ставаше въпрос за 20 стотинки разлика. После търпеливо им мъкнеше чантите с колелцата, качваше ги по спирките и даже пет пъти им отстъпи място в натъпкания автобус, пъплещ по напечения от слънцето булевард в посока училището.

Всички тези дела Димчо търпеливо регистрираше в подарения на срещата с Червения кръст тефтер, украсен с лаконично мото «Ти го можеш! Направи света по-добър». И Димчо неуморно се трудеше на тази благотворна нива – със всеки нов запис светът сякаш е ставал по-добър, а тротинетката –  все по-реална и осезаема.

Нещастните, загубени, слаби пенсионери не свършваха. Понякога причакваха Димчо в градинките пред блоковете, понякога на опашките за пенсията, често пъти застиваха с пълни кофи до контейнерите или се навеждаха да нахранят цяла глутница котки, огласявайки двора с ритуалното «пис-пис-пис!». Добрите дела искаха време и сили. Проваленото заради матурите лято престана да разстройва Димчо – все ще има време да потренира скокове в новия скейтпарк, няма страшно, ваканцията е дълга. Тротинетката всичко ще оправи.

И така продължаваше до онзи ден, в който Димчо се връщаше от уроците по математика. Минавайки покрай старата кооперация по гъстата сянка от разперените листа на кестени, в един от прозорците на първия етаж той зърна поредната типична героиня на неговите супергеройски подвизи. Бабичката с карирана перстилка с бавни, но точни движения белеше картофки, после ги нарязваше на кубчета и ги смесваше с кайма в старата емайлирана тавичка. Всичко това поръси с чубричка, разбърка с дървена лопатка и сложи в старата фурна. Димчо догледа сценката до край, скрил се в сянката на стария кестен. Беше му трудно да откъсне погледа си от бабата. И му се искаше да й помогне с всичко, да я спаси от старост, да я развесели и да я разсмее. Точно като любимата си баба, когато тя се разболя и почти спря да излиза, но дори тогава не перстана да готви за Димчо най-вкусната мусака и палачинки.

Малката кухничка в панелката, стоплена от гъстата жълта светлина на крушката, на Димчо му заприлича на коледния фенер. На светеща играчка. Навън беше неясно, несигурно и мокро, в там, вътре – много уютно, топло и приказно. Като на сън. И сега тази бабичка беше в това кълбо, огряна от светлината на нещо много свидно и полузабравено, някой заключи в това прозорче …не тротинетката, а миналото на Димчо. И ето сега не бабичката, а неговата баба ще се обърне, ще сложи на масата най-вкусното сладко от ябълки и ще извика момчето си…

Но вместо това бабичката от прозореца си сложи очилата и отвори вестника «Трета възраст». Ех. Димчо побърза да се прибере. И без това майка му сигурно вече се е притеснила. Колко може да помага на разни бабички. А и по български има да пише сумати неща.

Но оттогава се получи нещо много странно. В съзнанието на Димчо яркият магнетичен образ на триковата тротинетка започна… да избледнява, а всяка пенсионерка, регистрирана в тефтерчето под наслов «ТИ го можеш, направи света по-добър» неизменно му напомняше на … старата му баба от село Стрелци. Едната имаше същата прическа – вързана на стегнат  кок коса. Другата по същия начин се мръщеше. Третата вадеше лукчета от старата си чантичка. А четвъртата казваше «’лебец» вместо «хляб», досущ като баба му Русанка. Сякаш преди приликите бяха маскирани с яркия образ на мечтаната тротинетка. А сега магията се развали. Нямаше нужда да води записки в тефтера, Димчо  спря да регистрира всички тези «баби» под прикритие. Нямаше как да им помогне докрай, да ги спаси от старостта, от смъртта. Абсурд.  Димчо се ядосваше, Димчо не знаеше защо се случва всичко това.

Но пак и пак и пак обикаляше по същия маршрут, все гледаше да се отбие до старата кооперация. И пак се криеше зад кестена. Той, най-известният футболист от училищния отбор, най-големият непукист на класа, зевзек, геймър и супермен… Не можеше да се откъсне от жълтото кубче на времето. Сякаш са му пуснали «Междузвездните войни» в това прозорче.

Вместо «Междузвездните войни» в прозореца на времето даваха мир и уют. «Баба» му пак точше кори, разбъркваше сирене с яйца, сипваше сода, топеше краве масло. Нагласяше радиото, бършеше чашите, внимателно оглеждаше мушкатата и им говореше. После се вглеждаше в здрача и…дърпаше пердето. Тогава Димчо си тръгваше, влачейки папката с ненавистните тестове.

Стъмняваше се все по-късно, жълтото кубче грееше все по-ярко. И още много такива кубчета, като искрици, пламваха надолу по уличката. И това беше много красиво. Вечер след вечер.

Но един ден сюжетът се промени. «Баба» се вгледа в здрача по-внимателно от обичайното, и пердето го дръпна по-решително. И когато Димчо вече си тръгваше от поста си зад кестена, зад гърба си чу звука на хлопащата врата и вик:

– Хей! Момченце! На тебе ти казвам. Чакай, бе. Спри, ей!

На Димчо му се подкосиха краката. От могъщия супергерой той се превърна на… кестен. Дебел, стар кестен с дълбоки корени. Искаше да избяга, но не успя.

– Ти какво си забравил тук, а? Ходиш, търсиш. Какво искаш? – сърдитият глас вече кънтеше съвсем наблизо.

Жена с бяла коса, черен елек и с две различни обувки, стоеше зад гърба му.

– Ако гледаш какво да ми откраднеш, напразно. Нямам нищо ценно. Дори и телефонът ми е стар, с копчета! Какво да вземеш от пенсионер… А аз мога и на полиция да се обадя…

– Ами… аз не, не исках това…. – запелтечи Димчо. – Нищо не ми трябва от вас!… Аз…помагам

– Ако си гладен… – добави бабичката с по-мек тон. – Ето ти. Вземи. Но не ме плаши повече така.

Бабата му бутна шумоляща торбичка и Димчо от страх я пое. В торбичката беше сложена баничка. Няколко парчета –  жълти кубчета, увити в салфетка, и много трохи. Сега момчето много добре разгледа лицето на жената. И видението на БАБА се изпари, както се беше изпарил и образът на тротинетката. Това не беше неговата баба Русанка. Чужда беше. Съвсем. Други са й бръчките, веждите не са такива, гласът е по-различен. Всичко е чуждо.

– Лошо ли ти е? – ахна чуждата баба.

– Не, не… – изсумтя Димчо. – Просто аз помагах, а вие ми заприличахте на… А сега не си приличате…

– На кого? Имаш ли родители? Да не си наркоманче?

– При мен всичко е наред, вие сте много добра. Извинете! – и Димчо хукна да бяга. Сякаш летеше с тротинетката, спечелена от добрите дела. Докато тичаше, той пъхна ръката в торбичката. Баничката беше още топла. Трохите влязоха в кривото гърло, Димчо се задави и се закашля.

Жълтият фенер падна от елхата на детството и се счупи. Оттогава заобикаляше старата кооперация. Имаше много да учи – български, математика. Да не говорим за английския. Няма нужда да си супергерой в тоя живот. По-яко е да си ПИЧ, gentleman, както повтаря госпожа Стойчева. How do you do, baba Stanka? Do you need some help? Не му трябва тротинетка за това. Кога да я кара? Нали има матури.

А чуждата баба все чакаше, все бъркаше манджички и все се вглеждаше в здрача. И жълтата грушка осветяваше пилешката супа върху котлона. Цъфтяха мушкатата. От радиото се чуваше «Потърси ме! По-отърси-и ме!»

 

Второ място

ГЕНКА ДИНЕВА БОГДАНОВА, гр. Ямбол                     

СТУД

– Кучешки студ! Ако не пукна тази вечер, значи ми е писано още да се мъча на този грешен свят… – промълви с напукани устни клошарят Марин. Вкочанените му от лютия студ посинели пръсти с огромно усилие влачеха по заледената улица  чувала с цялото му «имущество” – парчета   от  кашон, които му служеха за постеля и едно старо, надупчено от молци  одеяло, с което нощем се  увиваше като пашкул, за да не умре от студ без покрив над главата си. Всичко друго, което имаше, беше на гърба му: една стара тениска,  дамска розова жилетка, сако без ръкави и яка и  протрит, но запазен войнишки шинел без копчета, който беше привързал на кръста с парче сезал. Шапка нямаше, но главата и тънката си сбръчкана шия  беше усукал  с дълъг червен шал от вълна- целият в бримки,  но достатъчно топъл. Долнището на един избелял  анцунг и дочен панталон,  няколко вестника, увити на босите му крака под изкривените войнишки „кубинки” и два найлонови чувала, в които  събираше хартия и  пластмасови шишета, за да ги продава на „Вторични суровини”  за парче хляб – това беше всичко, което притежаваше.

„Не ми стига  студът, ами и коремът ми къркори от глад още от сутринта! От вчера нищичко не съм хапнал. Ако не е писано тази вечер да умра от студ, сигурно  ще опъна петалата от глад!”

С тези горчиви мисли, Марин отчаяно се оглеждаше  за някое по-закътано местенце, където да пренощува. Привечер, други озверели от  студ и отчаяние бездомници, го прогониха  от мазето на  порутената сграда, където напоследък  спеше. А нощта отдавна беше разперила като хищна  черна птица  крилете си над притихналия град. Леденият вятър беше прогонил гражданите по домовете им… В края на тъмната улица една единствена улична лампа се беше оцъклила  като окото на циклоп – безпристрастен свидетел на тревогите на  клошаря.

Зад изпотените прозорци на къщите в този краен квартал хората  се готвеха за сън и само от време-навреме профучаваше  такси със закъснели пътници.

Пред  очите на Марин изплуваха силуетите на два контейнера за смет и надежда изпълни  сърцето му. Наблизо имаше малък ресторант и може би  тук  щеше да намери  нещо за хапване. Забърза към тях, като внимаваше да не се подхлъзне и  падне. Отвори капака на първия контейнер и разочарован  установи, че е празен. Вторият  беше за стъкло  и  той  дори не си направи труда  да види дали е  пълен. Понечи да  вземе чувала, който бе изпуснал от вълнение, за да продължи, но изведнъж  се сети, че би могъл да изкара нощта на завет в празния  контейнер.

Отвори капака, пусна чувала в него и като  стъпи внимателно на  близката ограда, успя да прекрачи и да се вмъкне вътре. Беше тясно, но  стените и капакът му осигуряваха някаква  защита от режещия  студ под открито небе. Застанал на колене, измъкна и  постели на пода картонения си „дюшек” и като обви  дрипавото си одеяло около изтерзаното си от студа тяло, се приготви за сън.

Тъкмо стисна очи и се опита да си представи, че се намира в топла стая и след обилна вечеря  си е полегнал на меко легло под  пухен юрган,  чу острия звук на спирачки и  шум от отваряща се врата на кола. После  по тежките стъпки разбра, че някой   се приближава до убежището му, капакът на контейнера се отвори и върху  му  тупна малък кашон. Само след миг колата отново потегли и шумът на двигателя  заглъхна в далечината. Сред възцарилата се отново тишина му се стори ,че в  кашона нещо шава и скимти.

Марин седна, напипа в тъмното кашона   и  успя да го отвори. Вътре имаше нещо увито в парцали. „Сигурно е кученце? Но защо са го увили така ? – помисли Марин. – И що за  човек  е решил в този студ, посред нощ да се отърве от него?”  Той  издърпа  парцалите  и напипа нещо  топло и  меко. В този момент отново дочу  слаб звук и се сепна, защото разбра, че това, което докосва, не е куче. Дръпна ръката си като опарен и трескаво затършува в тъмното из скъсаните си джобове за кутията с кибрит, с който палеше намерените, недопушени фасове. Драсна една клечка и на слабата й светлина  тревожно погледна в кашона. На дъното му лежеше  омаломощено от студ и от плач, но все още живо бебе. Догорялата клечка опари пръстите на Марин. Той я захвърли и потънал отново в мрак, развърза  сезала, с който беше стегнал  дрипавия си войнишки шинел и го разгърна. После бръкна в кашона, извади потрепващото  малко телце, много внимателно го пови  с пелената му и  го притисна  до гърдите си под шинела, за да му даде малко от собствената си топлина. Сърцето му се сви от мъка и  от гняв. В мрака две сълзи  потекоха по брадясалото му лице.

Един живот, роден преди часове, си отиваше пред очите му! Едно невинно човешко създание беше захвърлено  в контейнера като ненужен боклук.

– Що за хора  без сърца сте вие? – простена  Марин. – И животните не захвърлят така децата си! А казват, че ние, бездомниците, сме  „утайката” на това общество. Дръж се мъниче! Дръж се! Щом си дошло на този свят,  трябва да живееш и аз ще се опитам да  те върна към живота, който собствените ти родители се опитаха да  отнемат.

Марин свали дългия вълнен шал от главата си и привърза бебето към гърдите си. Загърна  предниците на шинела и  отново го стегна на кръста със сезала. После  внимателно се измъкна от контейнера  и  тръгна в мрака  към  близката болница. Студът хапеше като зло куче голата му глава,  но той  не му обръщаше внимание. Бързаше и се молеше да пристигне навреме, за да спаси един човешки живот.

Минаваше полунощ. Пазачът на портала беше задрямал в топлата си стаичка. Марин успя да се промъкне в двора на болницата и да стигне безпрепятствено до  входа на родилния дом.

Там извади полумъртвото бебе, загърна го  грижливо в шала си  и позвъни  на  звънеца до входната врата.

-Идвам! Почакайте малко! – чу се сънен глас отвътре и докато  жената отключваше  вратата, Марин остави  малкото вързопче на осветената площадка пред прага  и  се сви  в сянката на  една огромна елха.

Санитарката отвори вратата и учудено огледа  безлюдния двор. Тогава  изненадана  забеляза  повитото в дрипи бебе, оставено на прага. Жената се поколеба за миг, огледа още веднъж  пустия двор и  взе бебето в скута си.  След малко  светнаха  прозорците на  втория етаж  и зад тях хора в бели престилки се засуетиха насам-натам…

– Живей, детенце! Дано все пак си родено с късмет в този суров и жесток свят! – прошепна през сълзи Марин и потътри вкочанелите си от студа крака обратно към контейнера  и към  собствената  си безрадостна  съдба.

 

Трето място

Вероника Андреева Иванова, гр.Варна

Училище

Пътувам в сънливия автобус, въпреки очакванията ви не е като излязъл от ретро колекция от миналия век, а е нов, чистичък, дори шофьора ми се усмихна, съвсем леко изкривяване на устните, но ми се стори като пожелание за лек път, в новият ми избор. Завърших педагогическия факултет преди няколко месеца, но колко различен беше тогава животът ми. Имах всичко или така ми се е струвало. Любим мъж, мечтана работа, хубаво, макар и малко и скромно жилище. Мислех, че следващите тридесет, четиридесет години от живота ми ще протекат тихо, ненатрапчиво смислено, в обич и благоденствие.  Аз ли бях това? Сега пътувам към непознато и несигурно място, сама, вече нямам планове, не смея да ги правя, след всичко, което ми се случи. Малко след като получих дипломата си и се снимах с тогата пред портрета на мечтаното си бъдеще ( за което изобщо не подозирах), научих че човекът, за когото щях да се омъжвам не иска да има деца и не се смята, че може да промени мнението си. Девизът му „ Живея за себе си” ме накара да събера малкото му багаж и да затворя вратата зад него завинаги. И както често става в такива случаи вместо да срещна разбиране от близките ми приятелки ме обвиниха за старомодна, ретроградна на глас, а наум ме заклеймиха като безумно скучна. Чудно е колко трябва да човек за да се изгради, да опозная себе си, да създаде приятелства, връзки, любов и колко бързо всичко това се срутва, като при събуждане след хубав сън, само дето от съня поне ти остава приятен спомен, докато сега се чувствах като изхвърлено от забавачницата дете, което не е виновно, че е казало това, което мисли. Като шанс възприех обявата за учителка в малкия южен град и тръгнах почти без никаква подготовка. Явно можех да бъда и непредвидима, дори импулсивна. Съобщих на родителите си по телефона, нямаше да изтърпя неизбежната „ проповед” и тежкият, укорителен поглед на мама, който сякаш ми казва, че ако не съм омъжена, не струвам нищо. Улисана в мисли не усетих как е минал пътят, сепна ме деликатното прокашляне на шофьора, чиято почивка за кафе прекъсвах. Кварталът беше спретнат и подреден като в детска рисунка, имаше нещо симпатично несъвършено, не измерено до последната подробност с линийката, а шарено, естествено и леко. Дали не си въобразявах и сега? Когато си преживял неочаквано отваряне на очите за хора, които си смятал за най-близки, започваш да се съмняваш в собствената си способност за преценка на ситуацията. Имах два дни, докато започне вторият срок, предишната колежка беше излязла в майчинство( това, че мястото е по заместване също спестих на родителското тяло). Два дни бях като турист, скитах из градчето, оглеждах къщите му, лицата на хората, намерих малка пекарна с най-вкусният хляб, като от детството, сладкарничка, симпатично запазила не само духът на миналото, но и рецептите на онези саварини и ябълков сладкиш, които помнех от моето ученичество. Не знаех, че смяната на столицата, може да означава и пътуване във времето, а нима има по-прекрасно и по-щастливо усещане от връщане към детството. Обожавам стари фотографии и с риск да бъда обвинена в сладникавост, ненужен идеализъм и липса на усет за новото време, не заменям удоволствието от живеенето в отминало време, с отминали за повечето хора ценности, смешни, може би непрактични, но толкова автентично мои.

Облякох хубава, но скромна рокля, с удобни обувки, не харесвам жените, които с възрастта започват да се обличат все по-младежки, скромната елегантност отиваше и на позицията ми на учителка, която вътрешно трепери от срещата с непознатите, любопитни очи на децата. Влязох в учителската стая, колегите трудно прикриват любопитството си към „ новата”, която за жалост в този случай съм аз. Може би още тогава трябваше да усетя, че  погледите им има нещо тревожно, че те знаят нещо, което аз щях да науча съвсем скоро. Децата закъсняваха, а вече бяха минали пет минути от вторият звънец, прекарах минутите до края на часа сама в празната класна стая. Опитите ми да разбера какво се случва се сблъскваха с мънкане и отбягване на темата от колегите, а директорът днес отсъстваше. Така продължи и следващата седмица и когато и по-следващата не дойде никой, аз взех адресите на децата, обух удобни обувки, смених роклята с панталон, а чантата с раница и тръгнах на детективска работа. Градчето планинско, февруари все още топъл, но не мога да се ориентирам с адресите, най-после, след неприятно изпотяване, стигам до първия адрес. На пейката в двора седи възрастна жена, взира се в планината, но сякаш гледа някъде навътре в себе си, полузатворените й очи заблуждават, дали се пази от слънцето или дреме. В краката й две деца, неподходящо облечени смесват снега с кал и бялото изчезва, щях да запомня този образ, на смесването на белоснежната топка, с калната пепел, пепелта беше по-силна, аристократичната белота на снега не издържаше сравнението. Имам късмет, домакинята ми отворя врата, любезно ме кани вътре на турско кафе и домашни сладки, но така и не ми дава категоричен отговор защо дъщеря й ,умно дете с красиви очи и спретната плитка, което седи в ъгъла на стаята и не продумва нищо, само очите й ме гледат особено, както се гледа натрапник, чужденец. Разбирам, че е твърде хубава и родителите й не я пускат на училище, защото е твърде нежна и не й понася натоварване,можела да припадне, да й прилошее. Питам дали е припадала преди, при което майката ми вади едно решение на ТЕЛК с диагноза „ умствена изостаналост”, като дори за неспециалист е видно, че момичето е с умен поглед. Карам я да ме упъти към следващия адрес в списъка ми, за него загубвам също прекалено много време, на врата ме посреща пиян мъж, но си казвам, че  „ който се страхува от мечки не трябва да ходи в гората” и максимално възпитано, но и твърдо се представям и питам кога синът му ще дойде на училище, той ми се изсмива и изсумтява, че синът му вече работи и най-вероятно изкарва повече от някои учителки. Не показвам, че съм се засегнала и след една безсмислена забележка, за важността на образованието съм принудена да си тръгна. По подобен начин ме посрещат и другите родители на общо осемнадесетте записани деца, в моя призрачен клас, но всички са в най-добрия случай фалшиво любезни, други директно ми затварят вратата, все пак две, три семейства ми обещават, че утре ще пратят децата. Остават ми две семейства. Първото е с къща, която едва се държи, сякаш първият пролетен дъжд, ще я отнесе, вратата виси на едната си панта, прозорците са затъкнати с вестник, липсват керемиди, даже ако не бяха няколкото дрипави деца пред къщата, щях да реша, че е необитаема. Майката плаче, казва, че нямат пари за обувки, камо ли за учебници, контрирам, че социалните , но тя вече не ме слуша, вари в една изчегъртана тенджера ряпа. Става ми неудобно от това твърде голямо връщане в миналото, все повече се чувствам като в роман на Дикенс. Последната къща е може би най-скъпата и лъскава, която може да се види в околността, високата й назъбена ограда почти ме отказва, какви контрасти само. Разбирам, че стопаните работят в чужбина, но не разбирам какво. Посреща ме прислужница,вече наистина не знам къде точно се намирам, а стопанинът в смешен сатенен халат, който грозно издува едрият му корем ми предлага пура. Аз изпявам песента си за нуждата от училище, а той сякаш ми прави услуга ми обещава детето да дойде на училище, което никога не се случва.

На следващият ден, след нощ с кошмарни сънища, в които се виждам на дъното на едно дере, а отгоре родителите на децата ми подхвърлят огризки, отивам в училището, с ясната идея, че ще напусна и ще трябва да се примиря и да се върна в София. Тогава се случва нещо неочаквано, в стаята ми има пет деца, спретнати, чисти, макар и да си личи, че носят овехтели дрехи от големият магазин за втора употреба, който гордо се шири в центъра на града и разбирам, че ще остана, до последното дете, без да мога да обясня защо, без да знам какво ми предстои, но с чувството, че ако не го направя аз, днес, тук и сега, пламъкът в очите на тези деца ще угасне завинаги.

 

Раздел ПОЕЗИЯ

 

Първо място

Йоана Милкова Милкова, гр. София

 

Осъзнаване на промяната

1.часовникът топи пясъка под стъпките

на изчезващите в  дъха ми години

човекът в когото се превърнах

все още не ме познава

във времевата рамка на миналото

едно дете пуска хвърчило в небосвода

и тича след него

до края на хоризонта

извън рамката вали

а дъждът е нищо повече от храм

в който се молим за слънце със сведена глава

събличам хартията от себе си

оставам по мисли

и мълча

тишината ми е дъждовният облак

който наводнява улиците на любовта

и кара детето в мен да се моли отново

започва да вали

една капка размазва мастилените ми спомени

за него и за неговото хвърчило

студените пръсти на безсънието

потупват по кожата ми

часовникът спира и аз оставам във времето

извисен до малкото дете

описано върху мекото на листовете

празните листове

по които толкова дълго

и болезнено съм мълчал

2. вкъщи не се говори за тъга

майка ми сяда на масата

потупва с пръсти по нея

поглежда към тавана

сякаш чува нечий глас

и мълчи

вкъщи не се говори за тъга

брат ми се крие в стаята си

следи с очи прозореца

гледа дъждовните капки

навежда главата си навън

сякаш вижда нечия сянка

и мълчи

вкъщи не се говори за тъга

баща ми гледа празния шкаф

бърше праха и сълзите си

прибира ги под завивката на мислите

навежда се към дървената покривка

сякаш надушва нечий аромат

и мълчи

вкъщи не се говори за тъга

стоя на клона на едно дърво

в двора пред къщата ни

късам листата му безпощадно

от него се ронят череши

и тичат стремглаво към земята

сякаш усещат че дълбая пръстта

над себе си

в опит да се върна обратно

и да изкрещя

че вкъщи трябва да се говори за тъга

3. влюбен съм в начина по който

гледаш бездомните животни

усмихваш се и целуваш очите им с нежност

а аз си търся извинение да хвана ръката ти

и не

това не е любовно стихотворение

просто съм влюбен в начина по който

се радваш на живота

на цветята

на малките ми победи

до които ме изпращаш

с вплетена в моята длан

на страховете които признавам

и ти винаги прибираш в себе си

за да не нараняват мен

и не

това не е любовно стихотворение

просто съм влюбен в начина по който

буквите от името ми

се разтапят в дъха ти

и успяват да затоплят

и най-студеното кътче в сърцето ми

влюбен съм в добротата ти

и безрезервната ти вяра в мен

и не

това не е любовно стихотворение

просто съм влюбен в теб

и май в това е целият смисъл

 

Второ място

Екатерина Иванова Костова, гр. София

От дъното

Възкачва се нагоре дъното

на този свят,

сам изоставил интелекта си

до кофите

за рециклирано оръжие.

Децата са войници,

защото татковците им

не са се наиграли като малки –

пораснали са само

на комплекси.

А майките им още

се борят да са равни

с мъжете си.

И слънцето от дъното

проблясва

подобно пламъче

от нафтовата печка

на баба ми.

Протягам се да сгрея

мислите си.

Така замръзнала

не съм се чувствала,

откакто не започна

глобалното затопляне.

 

Трето място

Светлана Йонкова, гр. София

ЕСЕННО

Колко мека е синята есен с рубинена шума!

Колко кратък е заникът, стоплен от светли молитви…

Гледа кротко човек и дори не усеща куршума,

който още от люлката нежно в сърцето забит е.

И създава легенди, в които не вярва, а само

нещо жегва душата му – нещо подобно на спомен.

Крачи есен след есен към своята зима голяма –

там, където мигът е огромен, огромен, огромен…