АКТУАЛНИ НОВИНИ, КОНКУРСИ|

РЕЗУЛТАТИ ОТ НАЦИОНАЛНИЯ ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС В ПАМЕТ НА РАДА КАЗАЛИЙСКА, ОРГАНИЗИРАН ОТ НЧ  „ДОБРИ ЧИНТУЛОВ-1935“ ЗА 2020 ГОДИНА

РАЗДЕЛ ПОЕЗИЯ

 

1-ВО МЯСТО

Христина Главанова

Гр.  Севлиево

 

УЧИЛИЩЕ ЗА СВЕТЛИНА

Училище бяло е свило гнездото,

което все още стои нависоко

и нищо че пътят нагоре се вие –

боазите екнат зелени и живи.

А някъде камък по-бял от молитва

все още по памет гората разпитва

за всичко, което е тя преживяла…

Гората е майчица сън не видяла.

Разлиства корони почти като стряха…

С годините много злини прелетяха –

такива, които в очите се взират

готови и слънцето в тях да изпият.

Но скоква и бяга. Търкаля мънисто,

разсипва роса, за да стъпи на чисто

и с новичка риза изпрана с надежда

към утрото гледа. И то я повежда.

По детски пристъпва в пътеката звънка,

която потропва в очакване вънка…

                Училище бяло, рисунка златиста,

                подаваш ръката си силна и чиста!

…и тръгва по стръмното право нагоре

където на слънцето да проговори.

Едва ли за ден или два ще научи

звънтящата песен на чудните звуци,

но техните ноти със букви облича

и учи се книгата как да обича.

Дано се науча и аз да я сричам –

история с буквени знаци пресичам…

            през стръмни баири и росни морави

                докосвам светлика до днес незабравен.

Пристъпвам така, както влиза се в църква.

Искрата е жива! И днес не помръква –

разгаря се, расне до връх на Балкана,

огрява и гали земята ни цяла.

Чета и попивам те, свято изкуство!

Надявам се с вдянато трепетно чувство,

сама светлината да мога да хвана –

успея ли, значи долавям промяна.

Защо светлината ли? Тя ми е мляко

и с нея отпивам познание свято,

което простори лъчисти отваря

и води по моста от други оставен.

Училище бяло, научих урока!

Ти носиш светлика на нова посока,

която зове и света покорява…            Училище, в теб светлината изгрява!

 

2-РО МЯСТО

Кирил Димов

Гр. Казанлък

 

Училище за светлина

 

            Училище

за светлина,

            за вяра,

            истина,

надежда,

училище

на радостта,

по път незнаен

ме повежда.

Училище,

което знам,

ще ме подготви

за живота.

Без страхове,

без свян

и срам,

за себе си,

ще съм подготвен.

 

Училище,

за светлина –

това е пътят

със приятел.

Или когато

в самота,

откриваш,

че си чист

мечтател.

 

Училище

за светлина,

е всеки ден

и всяка вечер.

А истината

е една,

сам си я научил

вече.

От всеки

всичко,

даже враг,

по нещо

светло

научаваш.

А паднеш ли,

се вдигаш пак.

И пак да учиш

продължаваш.

 

 

 

 

3-ТО МЯСТО

 

Калин Баев

гр. Бургас

 

Промяната

 

Днес съм си поставил за задача

света около мен да променя

и на вечните скептици да покажа,

че във всичко се намира красота!

 

Лесно е – ушите си запушвам

за обиди и подмятания злостни,

мислите си на секундата изключвам

за хора мрънкащи, криви, ядосани…

 

И светът се променя внезапно –

сякаш с копче превключвам канала,

и от мястото тъй неприятно

се прехвърлям на друга програма!

 

Там няма лица умърлушени,

няма погледи мрачни, отровни,

защото хората там са научени

да си помагат, да бъдат свободни…!

 

Не е трудно, опитай и ти –

дребен жест, усмивка, внимание…

Парченце добро на някой дари,

но помни – направи го с желание!

 

Недей да бъдеш добър по принуда –

понеже някой е казал така,

а с единствена цел и подбуда,

че така се променя света!

 

 

 

ПООЩРЕНИЕ

Евелина Кованджийска

Гр. Пловдив

 

Как

Кой ще прогони самотата като птиче приклекнала в дланите?

Кой ще прогони тъгата от устните?  Капчици нежност имам за някого.

Няма го. В мене го няма. Плъзваше устни, където бедрата ми свършваха.

Беше и стих,  и надежда. Кой го отнесе далече във облака бистър?

Кой ме остави бездомна? Вятърът тихо прошепва проклятие над обичта ни.

Няма го призракът щастие – рошав и бурен. Няма го.

Хвърлям ръцете си в ниското да те забравя. Как да забравя, че съм прегръщала

и съм копняла с устни да милвам? Как да забравя?

Дявол я взел душата ми тъмната и я преброди надлъж и нашир.

Свиквам с протяжното дяволско време, а пък гласът ти е тих.

Силица нямам да хвърля през рамото бледата обич проходила в мен.

Смачквам стиха си и облак намятам в него да скрия страха си студен.

И да ме няма във твоята есен, пак ще съм мрачната, дива жена-

хапала рамото да я запомни и да ú върне снега.

В него събличаше страст и въздишки и в голотата на здрака си

призрачна скиташе, защото обичаше светлата сянка на мъж.

Беше незнайно далечен и тъжен във синевата на мрака си.

Дявол го взел! Нека се върне и да помилва косите ми.

Помни го още и светлия дъх пазен за мене.

Тихо над тялото вали снегът на синьото му безвремие.

Нарисувай ми шал да завия сълзата, раменете и тихия спомен.

Бездиханна от вятъра твой казвам: Сбогом и потъвам в съня.

Пак сме вдигнали хор от пчели до възбог, а тревата е суха и топла.

Пак одраска ме някаква шипка, а ти се прививаш от моята болка.

И е тихо, и пада дъждът дето още ни помни-

потъмнели от страст,  дяволски зли,  но целунати нежно и свише.

И припадат крилата ти в тихата ласка, дето пазех за теб след дъжда.

Боже мой, върни ми небето му, аз ще бъда дъга.

С цветове ветрогони него да дирят, със опашка и лъвска глава.

Синевата му днес за последно докосвам – нищо, че е съдба.

Koлебливи пръскат капки тъга, а ръцете са гладни за рамо.

Остарява дъждът, остарява дъхът, колебливо навеждам глава.

А под миглите пърхат онези забравени, поизгубени бледи сълзи

на жената прескочила пет планини към душата ти

и захвърлена на пръстта. Не прости тишината ми –люляк разцъфнал

и безкрайната, тиха любов и стократно да моля няма прошка за обич.

Дявол взел я моята тъмна душа. Разкаяние няма за тихия удар на крилете

по твоето чело. И умората плъзва,  плъзва във тялото.

Като семе набъбва, а после расте. И ръцете ми стават по-дълги от лятото-

непрегръщани, боси и люлякови. Не раздялата, мракът е тежък след болката

на недокосната гръд и нецелунато рамо.

Разпна пръстите ми премалели в лоното на цъфналите макове

на душа разкаляна от мъка и премръзнала за нежност.

Нямаше излишни думи. Влюбването беше просто рамото ти.

Оболялата ми същност се разтече в онзи палав дъжд по кожата.

Може би не бях Мария, може би не бях единствена.

Изгорелите от устни мои хълмове потреперваха неискани.

И се стичаше лилавата душа в пребледнели капки обич.

Исках да те сътворя със докосване на смуглата ръка.

Не мечтаех огън в стъпките да влиза, нито гръмотевици и бури.

Просто сняг да пада над косите ми. Твоят сняг и синевата на очите.

Беше кратко като дума. Тежко като стих. Влюбване във някой не простил,

че косих тревите на телата ни, дето пазеше за друга.

Събуждаше капчуците във мене и плисвах се по бялата ти кожа-

недосънувана, неизживяна, една студена пролет.

Дали крадях усмивките ти кратки, смутени от смеха ми бурен?

И вълче време ни разделяше, а устните тъй чужди на докосване

мълвяха клетви. Не ме научи да проклинам тихия,

сподавен, жален дъжд. Изливаше тъгата ми безспирната

по слънчевия, светъл мъж, съборил ме от билото на здрака ми

и потопил в онази тишина, която караше да чуствам,

че и обичта валяла е с дъжда. И пръстите поникваха по рамото ти

и светлата ми обич те настигаше – подгизнала и изоставена,

родена от капчуците от теб извикани.

 

ПООЩРЕНИЕ

Стефания Цанкова(Георгиева)

Гр.Велико Търново

 

С УЧИЛИЩЕ ЛЪЧИСТО

 „Народното щастие е наше щастие…“

                                               Рада Казалийска

 

Учителството бе щастлив подарък Свѝше,

със който ти прераждаше Отечеството свое.

Словата ти сияйни-съдбовни като дишане

воюваха за родното с юначество на воини.

Бе крехка, но и силна-разпали революция

в поробените дни, с виделина най-чиста.

Делата ти звъняха със ехо на капчуци

след бащините думи: „Реч народна искам!“.

Ти, първа поетеса-монахиня и учителка

превърна се във утрин-блестяща, пътеводна…

Тъй дивната ти цел избликнала живително

разлисти родна книга, вяра и народност.

В сърцето на Родопа разцъфна се мечтата

на клетата родина.Ти там постави лоста

и оживи училище от светлина най-свята,

и българщина тръгна на времето по моста –

до наши дни, в които със устрем възрожденски

се борим да запазим роденото от тебе –

децата ни да учат във мир и благоденствие

по твоята любов-най-мъдрия учебник,

да имат за другар рода си и семейството,

да знаят, че училището има мощна сила,

да  помнят твоя образ и будната ти действеност,

със обич да откриват духовна, златна жила…

Накрая ти смирено отдаде се на Бога

и вдишваше със псалми дъха на свободата.

Тъмницата остана завинаги зад слога

на здрача, задушавал искрите на зората.

Ти, първата на първите и днес вървиш нагоре

към новото Възраждане живително ни водиш,

в училище лъчисто, което е опората

и същността вековна и плодна на народа.

 

РАЗДЕЛ ПРОЗА

1 ВО МЯСТО

Славия Шопова

гр. Пловдив

 

РОДИНОЗНАНИЕ

/ЗА ВЪЗРАСТНИ/

 

  • Мамооо, най-после пристигнахме в нашата родина! – така ми каза. На шест години стана, а не знае кое е България и кое – Пловдив! Не може да бъде! Колко нерви похабих да обяснявам…

Ей така се ядосва моята приятелка.

Момиченцето ѝ е едно – с розови бузки и къдрава косичка, винаги усмихнато като от реклама на млечен шоколад. Има големи любопитни очи и много въпроси. Обичам да си говоря с него, защото предпочитам да отговарям на въпроси, пред това да питам. Казва се Мила. Току-що започна да учи в първи клас и всичко попива с големите си кръгли очи – каквото са учили в училище, тя го търси в познатия свят около себе си и го открива отново с учудване. Обожавам да гледам нейния възторг от света. Бях забравила това чувство, с което откриваш, че водата е мокра, а слънцето се появява от един и същ прозорец всеки ден и си отива винаги през отсрещния.

Скоро говореше за един урок по родинознание. И кой знае защо никак не може да си представи как така веднъж казват „родина“, а друг път „България“ на едно и също нещо. Показа ми картата. Тя ѝ приличала на моето кученце, а не на … България.

Майка ѝ е ужасена.

  • Нали си учителка – казва, – позанимавай се с нея, аз всеки ден я изпитвам по учебниците, а виж какви глупости ми говори!

Мила може да е на шест, но поне от десет години майка ѝ знае какво иска за нея – ще учи в езикова гимназия, ще пътува много на езикови практики, ще участва в олимпиади и ще ги печели, ще завърши с отличие и всичко това – за да се запише да учи в чужбина. Днес това се цени.

И, за да положим житейските основи на мамините смели мечти, ние с Мила сядаме да си говорим за родината.

  • Какво е това „родинознание“, що за предмет е това? За какво си говорите в тия часове?
  • Е, как за какво? За родината! – усмихнато се възмущава Мила.
  • Ти много пътуваш с мама и татко, Мила.
  • Много обичам да пътувам. Ние ходихме в Плевен при моята баба Милка.
  • Хубаво е с баба там, нали?
  • О, дааа! Аз имам там и братовчеди – Тонито и Ели. Баба ни води на разходки, ядем сладолед. А Тони щеше да падне във фонтана със сладоледа в ръка, знаеш ли? А дядо ни заведе на лозето да видим къде расте гроздето. Там имаше и лук. И едни домати. Аз си ги откъсвам направо от клончето и тайно не ги мия! – тя се усмихва заговорнически и бузките ѝ правят малки трапчинки… /Дано никога не изчезнат тия трапчинки!/ Дядо ни заведе да видим Кай….
  • … лъка!
  • Да, Кайлъка! И там ядохме сладолед.
  • А седнахте ли да си починете там?
  • О, даа, там има и езеро с много вода.
  • Река!
  • Да! И много камъни.
  • Скали!
  • Да! И много птици.
  • А хареса ли ти пътят до Плевен? Вие сте пътували през Искърското дефиле.

Но се сещам, че говоря като учебник, и добавям:

  • Когато минавахте пред планината, ти видя ли от високото една река?
  • На мен ми става лошо, видях я само когато бяхме на ниско – признава си Мила.
  • Реката се казва Искър. И направо е разтворила планината, за да си направи път през нея.
  • Да, има големи скали и много дупки в тях.
  • Пещери!
  • Да! Пещери. Сигурно в тях има и мечки – много са страшни и са високи.
  • Къде най-много обичаш да бъдеш, Мила? На път ли, при баба и дядо или тук в Пловдив?
  • Аз много обичам баба и дядо в Плевен. И да пътувам обичам. Но най-много обичам, когато колата спре пред нашия блок. Тук си играят моите приятелчета и аз оставам направо при тях. Баба ми маха от терасата. На пейката отсреща седи дядо Васил – той само седи, защото не може да върви, но ние ходим при него, за да си говорим за разни интересни неща. И му купуваме хляб от нашия магазин.
  • Ама много е интересно при теб! Много разходки и игра с приятелчетата… Но ние си говорехме за родинознанието. В крайна сметка ти разбра ли какво е това „родина“?
  • Е, как какво? Родината е всичко, което най-много обичаш – най-милото ти място, дето е мама, семейството, дето са приятелите ти, …
  • Да де, ама къде се намирааа?
  • Как къде? В Пловдив!
  • Ама разбира се! – иде ми да се плясна по челото аз. Но само се усмихвам тъжно на отлетялото си детство, а Мила тръсва главица, защото вече ѝ е омръзнало да ми обяснява очевидните неща, които възрастните много трудно разбират и затова все питат и питат…

И аз отивам при майка й.

  • Готово. Изпитах я даже.
  • И какво? Видя ли какви глупости говори? Не знам само моето дете ли е така – та то дори не знае посоките на света! Питам я къде е изток, тя ми сочи надясно; запад – наляво!…
  • Как да не знае? Това са посоките, ама на картата. А тя пък е само един голям и шарен лист хартия. Но виж за родината, всичко знае.
  • И кое е родината, знае ли? Че вчера не знаеше! Каза ли коя е родината ѝ?
  • Да, каза ми – Пловдив, при мама, при баба, при децата от входа и при дядо Васко. Всичко знае детето. Напразно се притесняваш.

Тя ме поглежда. Погледът ѝ първо казва: „Видя лии?!“, после: “Наистина ли?“, а после помътнява, защото очите ѝ се насълзяват от умиление.

  • Умничкото ми момиченце!… – въздъхва тя.

 

 

2 РО МЯСТО

Станислава Славова-Петкова

Гр. Севлиево

Изненадата

Госпожата по философия беше от старите дракони. Не, тя съвсем не беше стара, беше си съвсем добре. Намираше се в онази златна възраст, когато вече е изиграла главната роля в сънищата на учениците си от мъжки пол, но все още е далеч от другата, в която би могла да стане обект на подигравки заради фъфлене и забравяне. Всъщност никой не смееше да се подиграва с нея (всички предполагаха, че дори и директорът малко го е страх от леко пискливия ѝ глас). Тя беше ерудиран, начетен, интелигентен, космополитен човек, въобще от онзи тип хора, с които като се заприказваш и те хваща срам, че си чел и пътувал толкова малко.

Този срам в началото стъписваше учениците, особено след като единственият им пример до сега са били родителите или интернет. Постепенно обаче любопитството надделяваше и крадешком започваха да бодат мрежата с имена на места, личности, събития, книги, за които госпожата ей така, между другото, беше споменала. Така, в резултат на разказ за необуздания личен живот и свързаните с него пикантни подробности на един автор (английски класик), бяха прочетени десетина негови книги, които се предаваха от ръка на ръка в междучасията, а по-късно да се изгледат и няколко филма, правени по негови произведения.

Всичко това беше далеч от официалната учебна програма. Иначе в часовете си госпожата преподаваше философия, а за домашна работа даваше завъртяни тези за съчинения, които изискваха сериозен размисъл и липса на източници, откъдето може да се препише.

Първата тема, която даде на учениците си за самостоятелно съчинение, беше какъв приказен герой искат да бъдат – да бъде написано като разказ. Повечето тинейджъри нямаха никаква фантазия. Но за сметка на това бяха гледали всички филми на Марвел. Да, госпожата също ги беше гледала, най-малкото от обща култура, защото това бяха филмите с най-голяма гледаемост и тя искаше да се ориентира в нагласата на публиката. Децата може и да не бяха чели Серафим на Йовков, но Хълк си беше друго нещо. Отделни единици проявиха капката творчество, която се търсеше, с идеите си за всемогъщи лечители, избавители от глада и болестите, и щедри благодетели с вълшебни портфейли, в които винаги има пари. Едно от съчиненията ѝ направи впечатление, тъй като на пръв поглед нямаше нищо супер-геройско в него. Момчето искаше да бъде оракул. Като всеки друг предсказател, и този можеше да предрича бъдещето. Интересното беше обаче, че веднъж съобщил го на хората, те не можеха да го променят по никакъв начин. Това беше доста странна способност. Имаше хора, които идваха при оракула и го молеха да им каже бъдещето, но той не го съобщаваше на всеки. Първо разговаряше с посетителите си, отношенията в семейството им, дали имат болни роднини. И после сам решаваше дали да им каже какво ги очаква. Случваше се да върви по улиците и внезапно да почва да говори на някого. Отчасти решаваше съдбата им и ги лишаваше от избор. Разбира се, живееше сам, нямаше деца. Да притежаваш подобна дарба и да имаш любим човек до себе си беше голямо предизвикателство. Веднъж дори се беше влюбил, но видял смъртта на едно от бъдещите си деца, категорично реши, че тази страница от живота му е затворена.

Госпожата беше запленена. Въобще не беше очаквала толкова задълбочено философско съчинение от тинейджър, прикрито под бледото заглавие – „Героят на бъдещето“. Отбеляза си името на ученикът, който го беше написал, на ум и продължи да преподава по програма.

Първият срок беше преполовен, когато госпожата реши отново да даде домашна работа с темата „Парите“. Учениците имаха пълната свобода да пишат каквото решат, стига текстът да е поне една стандартна страница, да е свързан по смисъл и да се разказва за парите. Някои бяха преписвали дословно от Уикипедия кога, къде и защо са възникнали парите. Други бяха изброили какво ще си купят или къде ще отидат, ако имат достатъчно пари. Трети, усетили, че може би ще изкарат по-висока оценка, ако свирят на тези ноти, бяха писали как ще построят болници и разни центрове за подпомагане, хранене и осигуряване на работа на безработните. Точно този ученик беше писал как човек става беден. В пряк и преносен смисъл. На три страници той беше развил няколко житейски варианта как човек обеднява, дали се ражда беден или сам определя съдбата си да стане такъв. Доколко родителите или липсата на такива имат вина за това. Къде живеят бедните, с какво се хранят, как оцеляват. Беше пресметнал колко килограма пластмасови бутилки трябва да се върнат на вторични суровини, за да се купи един хляб и едно кисело мляко. Втората половина на съчинението развиваше теорията за духовната беднота – дали тя е вродена или придобита и как се лекува. Кой е истински богатия духовно човек? И т.н.

Работата на ученика в час успешно прикриваше този философски и мечтателски талант и госпожата разбра със сигурност, че домашните работи, писани в къщи, са щедро подпомогнати от вещата ръка на родител или роднина. Самата тя гореше от желание да постави нова тема, но ограничението на годишното разпределение на материала и невъзможността физически да си причини четенето и оценяването на  толкова много плява, за да се наслади наистина на едно-единствено съчинения, я възпираше.

Реши да постави капан, който щеше да щракне на родителската среща за отчитане на резултатите от първия учебен срок. Зачака датата на срещата с нетърпение, за да се запознае лично с истинския писател, който стоеше зад името в графата „Родител“.

Но остана разочарована. На родителската среща беше дошъл бащата. Пред нея стоеше уморен от работа, около четиридесет годишен мъж. Гъстата му тъмна (нуждаеща се от подстригване) коса загатваше за вече попреминала красота. Очите му бяха потъмнели и подути от недоспиване. Дрехите бяха чисти, но поизмачкани. Госпожата по философия реши да му даде шанс, въпреки запуснатия му, с нищо не издаващ интелигентност вид. След няколко провокативни въпроса, тя успя да разбере, че с детето се занимава майката, но той ще ѝ предаде всичко, което се каже и случи на родителската среща. Учителката остана изненадана как майката успява да отдели толкова внимание на сина си и очевидно никакво поне на външността на мъжа си. Остана ѝ надеждата, че съчиненията от втория срок ще се отличават със същия стил и задълбоченото мислене.

Темата беше – „Кой е най-добрият подарък“. Все още, чисто по детски, повечето ученици се бяха хлъзнали по повърхността на плейстейшъните (защото ВСИЧКИ имат), домашните любимци (може би на някой не му даваха да държи животно в къщи), ховърборд, бижута, телефони, въобще – ЯКИ неща. Пак същите бели врани продължиха традицията и ОТНОВО писаха за здравето, помощта за бедните и лечение на болните.

Ученикът беше писал за свободното време. Теорията, която беше развил обясняваше, че ако искаш да подариш нещо наистина ценно на любимия човек, трябва да направиш така, че да му осигуриш свобода и свободно време. За да може той да твори или просто да се занимава с нещото, което наистина му харесва и обича. Разбира се тук не ставаше въпрос за извратени или незаконни неща, а бяха дадени примери за бродиране на гоблени, четене на книги, гледане на филми, рисуване, излъскване с вакса на колата, сглобяване на кошери за пчели, разходка в природата или просто каране на колело. Госпожата по философия прочете съчинението и се отпусна на дивана в къщи. Никога не ѝ беше хрумвала точно тази идея. Да, искаше домашните ѝ  хора да помагат в домакинството, дразнеше се, когато блееха по телефоните, докато тя готвеше или миеше чиниите. Но не ѝ беше хрумвало, че свободното време може да се поднесе като подарък, при това доста ценен.

Последното съчинение на ученика беше брилянтно. Темата „Роботите и искуствения интелект“ го беше накарала да направи паралел с „Франкенщайн“ на Мери Шели. Развиваха се две теории. Първата беше, че самоосъзнаването на роботите като интелекти би ги довела до суицидно поведение. За това би могло да „помогне“ и вечното превъзходство, демонстрирано от хората. Както и вероятната липса на сродна душа. Втората теория развиваше точно обратната логика. Осъзнаващи колко близо до самото съвършенство са, разполагащи с практически неограничени възможности за самоусъвършенстване, роботите биха могли да решат, че нямат нужда от хората, дори в ролята им на обслужващ персонал. Тук разбира се идваха съвсем на място трите закона на роботиката на Азимов. Плюс няколко препратки към филма „Матрицата“ на Уашовски съчинението показваше интелект и завършеност на мисълта.

На всички родителски срещи до края на годината отново и отново идваше само бащата, все така усърдно записващ, макар и крайно уморен и с позападнал външен вид. Обеща, че да, ще предаде поздравите ѝ на майката на момчето и че тя всекидневно помага на сина им с домашните. Явно, че жената работеше от вкъщи или беше безработна, с толкова свободно време.

Лятото госпожата по философия ги видя в един от градските паркове. Бащата на момчето – висок и слаб, с тридневна брада, косата му беше станала още по-дълга. Вървеше леко приведен към жена си – дребна, слаба, с дълга, руса коса. Хванати под ръка, като влюбени. Разминаха се съвсем наблизо, но никой от двамата не ѝ обърна внимание, не я поздрави. Мъжът обясняваше нещо, а тя с тих глас му задаваше въпроси. В дясната си ръка жената държеше бял бастун и деликатно го люлееше пред себе си, като от време на време почукваше по настилката.

 

 

3 ТО МЯСТО

Таня Мирославова Ликова

гр. Момчилград

Седя си аз в автобуса и наблюдавам играещите деца навън. Едно дете върви с майка си и се смее- изглежда разговарят за нещо хубаво. Минахме около парка и видях цели семейства- разхождат се, похапват сладолед, правят си снимки, които след време ще им напомнят за тези щастливи мигове. Прокашлям се. Някаква буца се появи в гърлото ми. Очите започнаха да ме парят. Сигурно е от боят.

Слизам от автобуса и вървя към сиропиталището. Сещам се за първия път, когато се сбих- преди година, след като мама и татко си отидоха. Едно момче ме нарече сирак и аз щях да му избия зъбите, ако не беше два пъти по-едър от мен. Накрая се озовах в болница, бинтован, обкръжен от лекари, изключен от престижното училище, в което родителите ми искаха да уча. Хората в сиропиталището започнаха да ме гледат надменно и да ми повтарят, че съм прекалено разглезен и за нищо не ставам. Не им обръщах внимание. Не им говорих. Не ми пукаше за тях. Спрях да уча. Не ми трябваше да знам колко вида червеи съществуват или как да намерим лицето на правилен шестоъгълник. Единственото, което ме интересуваше беше литературата, за жалост обаче учителката ни по литература изобщо не разбираше от нея. Нямаше се идея от поезия и писане. Търсеше отговор на въпроса ,,Какво иска да каже авторът?“ без да разбира, че това не може да се обясни. Трябва де се почувства. Та нали в това се крие магията на писането! Когато аз пиша, не мисля какво искам да кажа, а какво чувствам.

Влизам и на входа ме чака госпожа Илиева.

– Огнянов! Пак си целият с рани!- оглежда ме от главата до петите и продължава укорително- Говорих с директора и от понеделник си в друго училище. Това е третото за тези две години. Ако не се задържиш и в него, боя се, че няма какво друго да направим за образованието ти.- дълго ме гледа състрадателно и накрая казва- Хайде, отивай при сестрата.

Качвам се бързо на втория етаж и се насочвам към банята. Разбира се, че няма да хода при сестрата и да търпя и нейното мрънкане. Измивам си лицето и ръцете, поглеждам се в огледалото- зачервени очи, посинено лице, цялото в рани. Татко не би бил доволен. Но него го няма. Няма я и мама. Нямам си никой, който да ми каже дали е доволен от мен и аз да го почувствам, да му се доверя. Да почувствам, че съм желан, че не съм сам. Или някой, който да ме попита защо съм се сбил…отново.

Влизам в спалнята. Празна е. мятам раницата на земята и скачам в леглото. Изваждам изпод възглавницата малък лист хартия и химикалка. Започвам да пиша:

Светът е пълен с празни души,

лутащи се в тъмното.

Искам аз да бъда светлина

за поне една душа.

Иска ми се моята душа

 да намери светлина.

Спирам. Пак тази буца. Пак парене в очите. Усещам, че плача. ,,Големите мъже не плачат“ казва госпожа Илиева. Свивам листа, скривам го в джоба на якето си и си лягам.

***

Събота. Сутрин е, но навън е мрачно, мъгливо, и вали. Сякаш в контраст с това настроението вътре е доста оживено. Цялата тълпа се насочва към трапезарията. Бъбривите гласове и силното кикотене на момичетата заглушава сравнително спокойните мъжки разговори. Твърде е шумно. Не съм гладен. Взимам си якето и излизам незабелязано.

Качвам се на колелото на чистача и отпрашвам в дъжда. Дрехите ми подгизват. Не ми пука особено. Градът е празен- празен като мен.  Трябва да спра това поетическо мислене, доникъде няма да стигна по този начин. Правя една обиколка на парка и накрая сядам на една пейка. Дъждът се усилва. Облягам се назад, вдигам очи към небето и затварям очи. Едрите капки се удрят в лицето ми- шамарите на природата. Даже тя ти казва да се стегнеш. Това спокойствие…блаженство! Тази тиши…

– Ей, момче, добре ли си?- отварям очи. Висок мъж на средна възраст, с очила и раирана риза, се е надвесил над мен с чадъра си. Взирам се в него. Човек и под дъжда не може да си почине от хората!- Чуваш ли ме? Имаш ли нужда от помощ?- говори високо, за да надвика дъжда.

– Добре съм.- затварям очи отново и се надявам да си отиде по-скоро.

Леко шумолене. Пауза. Дишане. Отварям очи и го виждам точно до мен. Без чадър. Със затворени очи. С лице към небето.

– Какво ти има?- пита ме спокойно. Този мъж не се отказва!

– Казах, че съм добре, просто искам тишина!

– На колко си, малкия?

– На 13.

– Децата на твоята възраст не искат тишина.

– Аз съм доста зрял за възрастта си.- чувам едва доловимия смях на мъжа.

– Едното ти око е насинено, а за другото да не говорим. Зрелите хора не правят така.

– Ударих се на гардероба. Снощи. В тъмното…- най-нескопосаната лъжа, която някой  е изричал.

Поглеждам мъжа. Все още е със затворени очи, но на лицето му има лека усмивка.

Дъждът почти спира. Тръгвам към колелото, но нещо пада от джоба ми. Мъжът става и го вдига преди да се е намокрило. Прочита го. Поглежда ме. Смутен съм.

– Не са ли те учили да не четеш чуждите бележки!- сопвам му се аз и си дръпвам листа. Обръщам се, но преди да потегля мъжът ме спира.

– Хей, момче. Светлината е вътре в теб. Не чакай някой друг да дойде и да я открие. Намери я сам!

Тръгвам без да му отговоря. Замислям се над думите му и мисля през целия път . Как да я намеря пустата светлина?!

Слънцето се показва и на небето грейва дъга.

Прибирам се целия мокър и госпожа Илиева пак ме гледа разочарована.

– Няма да се повтори- казвам и мисля да изпълня обещанието си.

***

Понеделник. Нов ден. Ново училище. Този път наистина ще се постарая да не ме изключат.

Първи и втори час- биология. Влизам в стаята и всички ме зяпват. Веднага се скупчват около мен, започват да ми казват имената си и да ме питат за моето. Това не се е случвало преди. Чувствам се… специален. Учителката влиза и се представя. Мила е, но се съмнявам, че това ще ме накара да заобичам биологията.

– И така, ученици, днес имаме два урока на тема ,,Гъби“. Разбира се, за да можете да различавате отровните и ядливите гъби, трябва да ги видите на живо, затова днес ще проведем открит урок навън.

Всички скачат радостно и нетърпеливо, госпожата ни казва да побързаме, за да имаме достатъчно време, и тръгваме.

Изучаването на гъбите не е толкова безинтересно, колкото си мислих, особено ако си навън. Забавлявахме се доста и накрая се прибрахме отново в училище. Третият час ни беше по химия и с изненада разбрах, че ще правим експерименти! В предишните училища единственото, което правихме в часовете по химия беше да пишем безкрайно дълги планове и да разказваме урока. За сега тук ми харесва.

Най-накрая е ред на литературата. Дано този път учителят си разбира от професията. Часът започва. В стаята влиза висок мъж, на средна възраст, с очила…Сериозно ли! Това е онзи мъж.

– Добър ден, ученици!- поглежда ме и се усмихва- Днес ще говорим за произведението ,,На прощаване“. Тъй като вече трябва да сте го прочели, някой може ли да ми отговори на въпроса ,,Какво ни показва поемата на Ботев?“?

Едно момиче вдига ръка:

–  Авторът иска да ни каже, че сво…

– Не,.- учителят я прекъсва леко- Не питам какво иска да каже авторът, а какво ни показва чрез поемата, какво вие разбирате от нея.

Вдигам ръка и започвам да говоря. Господинът ме гледа удовлетворен. Когато часът свършва ме повиква и ми казва:

– Справи отлично, но преди да те оценя ми се иска да видя как боравиш и с писалката. Имаш срок до сряда да напишеш съчинение на тема ,,Светлината вътре в мен“.- гледам го, смутен съм, но ще успея.

***

Бях заровил светлината дълбоко в мен. Учителите ми повтаряха, че не ставам. Съучениците ми се подиграваха. Започнах да вярвам, че съм най-голямата отрепка. Не ми вървеше в нищо, освен литературата ( и в боя, но това не се брои). Вярвах, че за нищо не ставам.

Но това училище, тези учители! Мнозинството хора казва, че в повечето случаи децата обвиняват преподавателите за своите неуспехи. Това не е вярно. Децата знаят кога провалите им се дължат на учителите и кога- на тях самите. От учителят зависи дали детето ще заобича даден предмет, а от детето- дали ще развие потенциала си.

Думите, които ми сподели учителят по литература онзи ден,няма да ги забравя. Но той пропусна една много важна част. Светлината наистина е вътре в нас, обаче трябва да намерим хората, които ще я отразят и разберат, защото понякога светлината е прекалено ярка и повечето отвръщат очи, отказват да я погледнат; а пък понякога се показва едва-едва изпод някой процеп и само по-проницателните успяват да я забележат.

Аз намерих сам моя ключ към светлината, учителите ме научиха да го използвам. В училището за светлина.

 

ПООЩРЕНИЕ

 

Петя Добромирова Димитрова

гр. Русе

Училище за светлина

Есенният вятър завърташе жълто-червена вихрушка от листа. Две момичета отиваха на училище, сгушени в якетата си. От смръщеното небе всеки момент щеше да завали.

– Не ми се ходи на училище!

– Но защо?

– Досадно ми е. Мечтая си за нещо различно.

– Какво например?

– Мечтая си за Училище за светлина. Там ще се чувствам радостна и добра. Но тази ми мечта едва ли ще се сбъдне сега, а някога и аз не знам кога.

– В светлото бъдеще може би. Ха-ха. Много поетично го каза. И как си го представяш?

– Представям си Училището за светлина като много приятно място за децата. Малките учат чрез игри, а по-големите трупат знания, докато се забавляват. Например учиш география като посещаваш различни места по света, тъй като бързото и евтино придвижване на голямо разстояние със скоростта на светлината няма да е проблем. Посещаваш някоя страна и така опознаваш нейната история, местоположение, климат. Представи си го само! Учиш лесно език като общуваш с местните хора. С тях приготвяш традиционните им ястия, особено сладкишите и лакомствата.

– Мммм. Фантастично!

– Децата от Училището за светлина посещават музеи и забележителности, участват във възстановки на важни събития и така съпреживяват историята на местните. Може да се облекат като тях в съвременни облекла или от отминали времена и да изиграят като театър нещо, което ги е развълнувало. Със снимки и рисунки от посетените места правят изложба. Може да научат песен или танц, да изработят нещо за спомен.

– Звучи интересно.

– Имам и още идеи. Детето от Училището за светлина е важно да зачита и обича всяко живо същество. За растенията и животните учи чрез разходки сред природата, грижа за домашен любимец или цвете. Може да помага във ферма и да овладее различни умения. Уроците по биология лесно се запомнят сред зоологическа градина, парк или резерват.

– Не е за вярване колко идеи имаш!

– Най-хубавото е че, ученикът си избира коя страна да посети и при какво семейство или група деца да отседне и да бъде част от ежедневието им. Така се създават приятелства и добри отношения, търпимост и разбирателство с различните от нас, което е основно в Училището за светлина.

– Добре си го намислила.

– Има и още. От малки учениците се учат на самостоятелност, да изразяват мнението си, да реализират идеите си и по най-добрия начин да влагат заработените средства. В часовете по развиване на идеи  най-оригиналните хрумвания стават реалност. Това най-много се оценява при изпитване.

– Доста по-различно от нашето образование.

-Тъй като информацията е достъпна онлайн и знанията съпровождат навсякъде ученика на мобилните му устройства, не се налага задължително посещение на училище.

– И децата няма да стават рано сутрин, нали?

– Пожелание могат и от вкъщи да трупат знания. Учители по домовете са хуманоиди, които като светли ангели-помощници насърчават децата по пътя на познанието.

– Много ти е развинтена фантазията. Аз бих предложила най-малките да имат интерактивни играчки. Чрез интересни образователни компютърни игри по всички предмети с различна степен на трудност, детето да се стреми да трупа знания и точки и така да минава на следващо ниво.

– О, и ти се размечта. Ще има отборни игри, общи проекти и спортни занимания. Много ще се държи се на екипната работа, на общуването с другите деца и ще се оценяват добродетели, взаимопомощ. Все пак е Училище за светлина и добри дела. Ще се набляга на творческото мислене. На всяко дете се развиват таланта и заложбите. Търсят се силните му страни и те се доразвиват. Учениците се отсяват според възможностите им и се набляга на това, което постигат с лекота. На децата със специални потребности и болните се отделя допълнително внимание, получават още грижи и любов от учителите и връстниците си, имат часове по езда, плуване с делфини, за да се чувстват спокойни, доволни, жизнерадостни и енергични.

-Много добре си го замислила. Дано един ден да стане реалност.

-И това не е всичко. В бъдеще ще се имплантират чипове с информация, а детето ще се учи да я използва, за да стане негово знание и да измисля нови неща, каквито компютри и роботи няма да могат и да е по-умно от тях.  Тъй като в производството рядко ще работят хора, защото машините ще са иззели функциите им, децата ще се възпитават най-вече да използват мисълта си и самостоятелно да вземат решения.

-Все по-интересно ми става. Продължавай!

-Училището за светлина най-вече ще се стреми да създава добри хора. Не се позволяват агресия и грубости. От малки децата се учат да са състрадателни, да се грижат за нуждаещи се и болни хора и животни, да се включват като доброволци в акции за добри дела. Имат часове, в които се учат да различават добро и зло.

– Много благородно. Ангелчетата от Училището за светлина.

– И друго съм намислила. Учениците имат практически занимания по екология. Учат се да пазят природата и собственото си тяло. Имат много игри и уроци на открито, спортуване, закаляване. Физически са необикновено силни.

– Малък Супермен от Училището за светлина. Ха-ха. Как ги измисляш само!

– Добра идея е в класните стаи рядко да има чинове. Учениците да са като в дома си,  да могат да сядат както и където им е удобно, а на най-малките като им омръзне да слушат урока могат да излизат вън, за да не пречат на останалите. Като си починат пак се връщат в клас.

– Ще бъде страхотно!

– В Училището за светлина учениците развиват необичайни способности като да разбират езика на животните, телепатия, свръх бързо придвижване в пространството, минаване през стени, телепортация, укротяване на природни стихии и други фантастични дарби. В часовете по добра магия се учат да владеят мислите си и каквото силно пожелаят, се сбъдва. Правят чудеса и няма нищо невъзможно като в приказките. Учат се да летят и живеят на други планети.

– С толкова развинтено въображение се чудя как след малко ще влезеш в нашето обикновено родно училище! Пък и да побързваме, че всеки момент ще завали. Виж колко е притъмняло небето.

– То мене мечтите ме крепят. В Училището за светлина децата ще ходят с удоволствие за разлика от сега. Ще учат малко на брой години, но пък ще се усъвършенстват непрекъснато и ще търсят знания през целия си живот. Не е ли по-добър вариант? Аз така си представям Училището за светлина. Ще е училище-мечта!

– Ще, ще. Някога в бъдещето. От сърце ти желая наистина да сбъднеш мечтите си. Хайде сега да влизаме в час, че както се размечтахме, съвсем закъсняхме.

 

ПООЩРЕНИЕ

Бисерка Иванова Алексиева

Гр. Варна

 

                                               Слънце ли?!

Знаех си, че китайците са прави, като казват, че е трудно да се живее в интересни времена. За късмет ми се падна да живея точно в такова време. Отначало всичко си беше наред – 2020 година донесе надеждата, че тотемът Плъх ще ни направи щастливи. Но пустият тотем се оказа китайско менте, затова Вселената взе да си прави космически шеги с нас. Първо, планетите се подредиха в странен ред. После от Китай долетя вирус. Накрая се оказа, че училището няма нищо общо с онова училище, за което се пее песента „Напред, науката е слънце…”. И за една нощ от реално школото стана виртуално, та се наложи три дни да викам Неволята. Тя май се бе скрила някъде в образователния лес, затова трябваше сама да се оправям във виртуалните дебри. И понеже си нямам фея-кръстница да ме спасява, се превърнах в някакво устройство, прикачено към домашния компютър.

Вече трети месец не излизам от виртуалната класна стая. Виртуални уроци, виртуални домашни, а нощем като някакъв виртуален таласъм пиша презентации и тестове. Какъв е ефектът от таласъмстването ми? Ефектът се оказа дефект! Майката на ученик от моя клас направи най-странното признание за ролята ми на учител: „ Докато Вие – даскалите – си гледате сериали, аз трябва да обяснявам на моя хубостник уроците”. Горката жена дори не подозираше колко е права. Вторачена в екрана, гледам невероятни сериали, които животът сам ми предлага. Вчера сутринта, докато изпращах на класа код за виртуална връзка, Деница влезе в електронната класна стая. Помислих си, че се е объркала – до началото на занятието имаше повече от час.

– Не съм се объркала, госпожо – рече детето. – Казах, че съм в час, за да се спася от Чудовището…

Нямах време да я попитам за какво Чудовище говори, защото думкане по вратата и писък прекъснаха възможността за общуване. Трябваше да мине известно време, за да разбера, че това е малката сестра на  Деница, която се сърди, че няма с кого да играе. Докато каката обясняваше, че се спасява от сестричето с часа по български език, вратата се отвори. В стаята влезе бащата на момичетата и включи прахосмукачката (явно и в сериалите, които животът ни предлага, има прекъсване за реклама).

– Тате, моля те, изключи прахосмукачката! Имам урок! – опита се да надвика бръмченето Деница.

– Какво ме интересува урока ти… – изръмжа бащата на Малкото чудовище. – По-добре виж защо реве сестра ти?

Тук епизодът от сериала „Домашни чудовища” прекъсна, за да започне нов сериал „Подсказвачи и папагали”. Централната роля тук изпълнява Неделин. Хлапето и в клас разчита на подсказване, но по време на обучението от разстояние бе изцяло в стихията си. А и как де не е с талантливите суфльори, които непрекъснато му подсказват с мисълта, че така му помагат. За беда – този час упражняваме строежа на изречението, а подсказвачът твърде отдавна е учил синтактичен анализ, затова и хлапакът, повтарящ отговора, греши. Поправям го, но Неделин не слуша обяснението ми, а гневно казва:

  • Чу ли, мамо? И ти не знаеш частите на изречението!

При тия думи образът от монитора ми изчезна – явно това бе една от историите с неочакван край. Неочакван край имаше и епизодът, в който Николай бе решил да ми покаже артистичния си талант. Вместо да говори за вграждането на Струна невяста в основите на Бяла града, момчето взе да си блъска главата в стената. Май искаше с тази пантомима да ме убеди, че днешните строители са истински майстори и не са нужни жертвоприношения. В този момент се намеси дядото, който внимателно следеше отговорите на внука си. С две звънки плесници постави оценка на хлапето, без да се интересува от мнението ми. Тук аз изключих сериала – не можех да гледам развръзката…

Три месеца – истории с неочакван край! Три месеца – живот във виртуално пространство! Три месеца – безсъница… И в деня на Солунските братя  не исках да знам, че „науката е слънце”. Не исках да гледам нито мрачното небе, нито опустелите улици. Не исках да ми казват, че съм един от Будителите. Исках само да поспя и да забравя, че съм компютърна джаджа. Но как да спиш, когато лаптопът предупреждава, че има електронно съобщение?! Няма спасение от виртуалния свят! Отварям електронната поща. А там – писмо: „Госпожо, честит празник! Не мога да Ви подаря цвете, затова научих песента за Струна невяста и Ви изпращам моя клип. Лъчезар”.

Пускам клипа:

-Троица братя града градяха.

Деня го градят по ясно слънце,

нощем се сипва по месечина…

Моят ученик рецитира народната песен, а от очите ми капят сълзи. Не! Не съм част от компютъра, щом мога да плача! В тоя миг слънцето грейна! Изведнъж  разбрах урока, който ми преподава петокласникът Лъчезар. За да го има Белият град на живота, трябва да вградим в него себе си. Напук на всички китайските тотеми и вируси!

Comments are closed.

Close Search Window