РЕЗУЛТАТИ ОТ ЛИТЕРАТУРНИЯ КОНКУРС “РАДА КАЗАЛИЙСКА” ЗА 2017 г.

В конкурса взеха участие 283 произведения от 216 автора. В раздел проза са получени 135 произведения (47% от всички творби), в раздел поезия – 148 произведения (53%).

ПОЕЗИЯ

1 -ВО МЯСТО.

„РОДЕНА СИ СВОБОДНА”

Автор: Дилян Димитров-гр. Омуртаг

РОДЕНА СИ СВОБОДНА

Сърцето ми е шепа пепел.

Душата ми е крясъкът на глух.

С клавиши на пиано те преследвам-

превърнал съм лицето ти във звук.

И стискам за реверите небето,

разтърсвам го и падат като прах

звезди сред необятна безнадеждност,

с едничката надежда да си в тях.

Пропадам в слънчогледови полета

и само аз към слънцето не гледам,

защото ти си точно там, където

се движат наобратно световете.

Защото ти си бряг, а после си морето.

Когато стъпвам в пясъка, си водна.

Когато плувам, бягаш надалече-

Такава си- родена си свободна.

А аз заспивам все по-несвободен!

Уплашен, че последната ми роза

с бодлите си от кръв ще ме запомни.

Не дойдеш ли- и тя ще ме намрази.

„Обичам те”- пред себе си го казвам.

Изчаквам.  Минутите безкрайно дълги са.

Издадох страшна тайна…

Ти чу ли я? Отвърна ли ми?

 —————————————————————————————–

 2-РО МЯСТО.

„25 АВГУСТ”

Автор: Борислава Грозева

ЛИНК

 —————————————————————————————–

3-ТО МЯСТО.

ЗАХАРОСАНИ ЦЕЛУВКИ”

Светлин  Красимиров Трендафилов – град Каварна

Захаросани целувки

Първо, за да станат вкусни,

вълнение смесете със загадки,

чифт налудничави устни,

жадуващи усмивки сладки.

После добавете радост,

безкрайност половин черпак,

щипка разцъфтяла младост

и разбийте крем на сняг.

Сложете и сто грама жажда,

спомени от нежни случки-

захарно, да се услажда

(и леко- да не станат бучки!).

Нежна доза светлина

и сънища като пълнеж

за лепкава сърцевина

от мека нежност и копнеж.

Чаена чаша въздишки,

звезда от небето бездънно,

облачни светещи нишки-

комети то тяло безсънно…

Сипете в широка душа

с десет милилитра лято.

Да пека, ще се изкуша

в сърце, предварително загрято.

Накрая трепет се добавя,

така че леко да горчи,

и никога не ще забравя

най- важната съставка… ти.

 —————————————————————————————–

            ПООЩРЕНИЯ:

„ПОЕЗИЯТА МОЯ ЛЮБОВ”

Автор: Никола Георгиев Апостолов  – София

ПОЕЗИЯТА- МОЯ ЛЮБОВ

Запалих цигара, на лято в разгара,

и гледам с очи на поет.

На моята гара, забулена в чара,

ме чака Тя точно отпред.

Покрай коловоза, забравил тормоза,

лицето и҅ с поглед изпих.

И тъй без угроза, без грам от психоза

със земното аз се простих.

И в нейното тяло се влюбих изцяло-

за нея да мра съм готов.

И както съм в бяло, пред слънце изгряло,

аз тръгнах със тази Любов!

  —————————————————————————————–

„ПОСОКА”

Петко Тенев Каневски – гр. Димитровград

Посока

Не, не тръгвай по тази пътека,

дето минал е нощният дъжд,

тъжни думи по нея изрекъл.

Друг в влизал в съня й веднъж.

И от чуждите стъпки навято

е сърцето й – не за тебе тупти.

А си обич, бяло щърково лято.

Искам все да си истина! Ти…

си в словата на моята клетва-

нежен гълъб чак от Бог долетял.

Преоткривай се в дирята светла,

по която към теб съм вървял.

 —————————————————————————————–

„ЧАКАМ ТЕ В СТАЯТА ЗА РАЗПИТ”

Анита Христова Велева, гр. Плевен

ЛИНК

—————————————————————————————– 

ПРОЗА

1-ВО МЯСТО.

„ НАЙ-МАЛКИЯ МЪЖ”

Автор: Симона Георгиева Вълчева– гр. Добрич

 НАЙ- МАЛКИЯТ МЪЖ
Симона Вълчева

Преди година имах разговор с хлапе на 6 години, с приятелка. Колко нелепо. Боже, аз бях на 19 и се сетих, какво беше когато аз бях на толкова. Спомени – бледи мисля, доста дори. Без значение, защото може би до 14/15 годишна възраст не осъзнавах смисъла зад думата „приятел/ка“ (ще я използвам вместо „гадже“, защото просто не мога да понеса тази дума). Опитах се да го провокирам с въпроси – защо? Как? От кога? Той ме прие на сериозно. Помня как ме гледаше със стъкленосините си очи, после извърна поглед засрамен. Отново го запитах. Видимо хлапака се изнерви, но все пак проговори.
– Ами, малка е, и ме държи за ръка, а аз я защитавам, нали за това са мъжете?
Онемях. За секунди млъкнах и се опитах да се замисля над думите му, или по- точно от къде ги е научил? Не знам, до днес отговор – нямам. Това беше една от най- чистите форми на любов, които бях виждала. В очите му имаше толкова искри, когато ми казваше това, че можеше да предизвика пожар, дори в най- студеното кътче на земята.
Виждахме се, не много често, но достатъчно рядко, за да ми липсва.
Година по-късно на хлапето се случи нещо непредвидено. Един ден родителите му го бяха екипирали и изкарали навън с любимата му тротинетка. Ако кажем, че беше най- адекватното дете с реакциите, ще излъжем доста. Той дори се спъва когато върви. Факт. Хлапе. Излезе щастлив и доволен, прибра се…в болницата със счупена китка. Замисляйки се, от рентгеновата снимка – не счупена, ами потрошена. До тук- зле.
Отидох да го посетя в болницата. Влязох и гледката беше тъжна. Малкият лежи, бинтован и упоен. Отидох до него и след едно определено време започна да става все по- адекватен.
– Как си мъник?– го попитах аз.
Погледна ме весело, в очите му все още бяха останали онези искрички.
– Добре. – ми смъмри.
– Какво стана диване такова? – попитах го отново.
Започна едно мънкане, но схванах смисъла.
– Ами, карах по баира надолу. Обаче имаше хора срещу мен и бях засилен.
Поспря и аз го прекъснах.
– Добре, друг път ще ми кажеш, почивай си.
– И аз, аз, паднах. Нараних се, ама иначе ако не бях паднал, щях да нараня тях.
След тези думи аз отново замълчах…единственото, което направих е да го хвана за здравата ръчичка. Дадох си сметка, че мъж не ставаш. Мъж се раждаш.

—————————————————————————————–

2-РО МЯСТО.

„ЕЗИК МОЙ, ВРАГ МОЙ…”

Автор: Георги Иванов Славков, гр. Пловдив

ЕЗИК МОЙ, ВРАГ МОЙ…  ПРОВАЛЕНАТА СРЕЩА.

Георги Славков, гр. Пловдив

Научих се да чета вестници, още от съвсем малък. По–точно вестника, защото освен „Работническо дело“, друг нямаше. Помня, как, осем годишен хлапак, тичах с него, сгънал го  на две, към нашата  градина – на шест-седемстотин метра от дома. Крещях  радостно на родителите си, които с нещо  се занимаваха:  „Примирие в Корея, примирие в Корея“… Бях така ентусиазиран, сякаш този факт имаше съдбоносно значение за мен и моите близки. Преди месеци оплаквахме Сталин, сега се радвахме за корейците. Случваха се събития, умираха величия…  Само в България  беше тихо. Партизански песни и оперни арии по – радиоточките, петилетни планове, рекорди на тъкачки, краварки и трактористи – във вестника. И наивна вяра в светлото комунистическо бъдеще, което няма начин да не победи жестокия експлоататорски строй, който безчинства в капиталистическите държави. Каквото пишеше в „Работническо дело“ същото  слушахме  и по радиото…

На буквите –  още преди да тръгна на училище –  ме научи моят дядо Гочо,  инвалид от междусъюзническата война,  който, след обяд, полягваше на леглото в стаята си и със сериозно изражение на лицето, четеше вестника. Когато намереше нещо, което го разсмиваше, ме викаше при себе си и го четеше на глас. Веднъж запален, аз започнах да го наблюдавам внимателно всеки път, когато пишеше писма до общината и  по нагоре – до околийското началство, а понякога  даже и  до народното събрание… И го карах да ми ги чете. Пишеше за дребни и не толкова дребни неща, ставащи в селото, с които новата власт така и не успяваше да се справи. Като постоянните закъснение на купоните за хляб, например. Дядо ми имаше авторитет – ползваше се с уважение сред съселяните, но  не беше долюбван от партийците, защото през 1919 година създал Българска работническа партия в селото, а после я напуснал и станал радославист… Освен, че самият той  имаше орден за храброст от войната,  баща му е бил народен представител, преди комунистическо. Днес тази длъжност е доста позавяхнала в морално отношение, но тогава е била на почит и дядо ми с основание е имал съответното  самочувствие…

Някак постепенно, сричайки написаното във вестника, аз започнах да говоря така, както пишеше в  него. Четях изреченията, като изричах на глас  дори  препинателните знаци. В училище ни учеха, как да пишем правилно, но аз започнах и да говоря така. Порокът „четене като по вестник“, растеше. Позволявах си – в началото само на мама, а след това и на съученици и приятели – да правя забележки, за неправилното произнасяне на почти всички думи,  които имахме в речника си… “Не се казва де жиим сигъ, а къде ще отидем  сега“ – сърдех се не на шега. Или: „Ава, ко кът кайш“    („Абе, какво, като кажеш (на учителя). „Ей го дей“ – ( „Ето го къде е“)… Едва доста по-късно си дадох сметка, че с моя книжовен език, убивах в себе си  местните диалектни думи, които бяха визитната картичка на селото,  колорита и уникалността на  Калояново…Колко ли съм бил смешен в очите на съселяните си! Дори и сега, когато възкресявам спомени за моя край, приятели ми правят бележки, че не предавам автентичния местен език, а го „превеждам“ на книжовен. Но, както се казва, навикът е втора природа…

Бях се научил да свиря на акордеон. Не лошо, по щедрата преценка на приятели и съученици. Ходих малко на музикална школа към читалището, но така и не опознах достатъчно, нотите. На „забавите“, които импровизирано правехме почти всяка вечер, свирех танцувални мелодии, които бях научил по слух от радиото и  внесени от социалистическата чужбина (там властта не беше така строга), на плочи, със забранена западна музика… Ходил съм и в други, близки села, да свиря на вечеринките им.   Младежите по онова време, когато по селата още нямаше магнетофони, не бяха никак претенциозни – само чакаха  някакъв музикален звук и   се устремяваха  към  площадката за танци…

Веднъж ме поканиха в едно съседно село, на има – няма, пет километра от  Калояново. Не чаках подканяне, в уговорената събота бях там, с моя постоянен спътник – колелото „Мифа“, с багажник, динамо и фар, който едва осветеше на метър-два, отпред.  На гърба бях за пръв път с акордеон, марка Хонер, с 40 баса,  почти нов, който баща ми купи на старо от ръжевоконарския акордеонист, циганина Марин. Горкият ми баща, сигурно много се е надявал, у мен да има някакви  музикални заложби, за да е направил тази жертва, в онова бедно време!   И досега – върху библиотеката в хола, стои „Хонер“ – а. Не съм го докосвал от десетилетия, само понякога задържам погледа си по-дълго върху него, за да се убедя, че това наистина някога  се е случвало…

Киносалонът беше препълнен. Не се бавех, да си придавам важност, а започнах веднага с популярната „Марина, Марина“. Следващото изпълнение беше  тангото „Добър ден, тъга“, валсът „Дунавски вълни“. „Текила“ и още няколко румби, рязко повишиха настроението в салона. Върхът беше рок парчето „Тути Фрути“ . Него го предлагах с бонус – пеех песента, което всъщност, си беше силно крещене. Много не го докарвах на мелодия, но имаше луд  ритъм в песента на Литъл Ричард и долу двойките истински се „разлагаха“. Понятие, с което властта назидателно определяше младите хора, позволили си да се радват на музика, дошла от упадъчния Запад. Те, обаче, въобще не мислеха, как някои ги определят, а се бяха концентрирали върху  рокендрола, като го обогатяваха, със свои стъпки… Гледах  от сцената  и  изпитвах приятното усещане, че аз съм причината, непознати, хора, така да се веселят. Тогава забелязах, че едно хубаво момиче ме наблюдава. Беше с дълги  коси, които се спускаха по гърба му.  Очите му бяха светли, може би сини – не стигаше погледът ми до подробностите.  По онова време, такива дълги коси носеха много ученички, които, ако имаха и привлекателно лице, изпълваха момчешките представи  за красота. Не играеше, а само отвреме навреме поглеждаше към сцената. До нея стоеше някакъв льолю, вероятно съученик, или роднина, с когото чат- пат си разменяха по някоя дума. Обявих почивка и отидох при красивата, твърде млада  дама, преодолявайки присъщата си нерешителност. Заговорих я. Попитах  в кой клас е. Каза, че е осмокласничка. За пръв път имах възможност да разговарям със симпатично момиче на забава, където си  бях отредил, аз да създавам настроение у другите… Скоро, нетърпелива двойка ме попита, не съм ли си починал вече и аз бях принуден да  оставя приятната компания… Тя не напусна  мястото си, и отказваше, за моя радост, настойчивите покани, особено от един русоляв дангалак. След забавата настъпи така желаният от мен, а може би  и от нея, момент – поканих я да я изпратя и тя се съгласи…

С акордеон на гърба, бутащ с дясната ръка колелото, с  мъждукащ фар, създаващ нещо, като лунна пътека, в тъмната улица – тогава нямаше още улично осветление – с вълнението на напиращите  чувства… Беше наистина романтично! Надявах се да живее по-далеч от читалището, в което се помещаваше киносалона. Макар, че си мислихме за едно и също, си приказвахме  за отвлечени неща. Тогава животът, общо взето, течеше бавно и скучно и ние искахме по-дълго да се любуваме на щастливия миг… Днешните, заситени с всичко, младежи, нямат време и  бързо си „идват на думата“… Именно това, обаче:  не целта, а пътят до нея, смятам за наше, някогашно предимство… Преди да прекрачи прага на дома си, я попитах, дали иска да се видим отново. Пак в тяхното село, близо до реката и футболното игрище, например, където няма да има любопитни погледи. Съгласи се… Обеща  в писмо да определи деня  и часа на срещата и аз  нетърпеливо зачаках… Писмото  не се забави – дойде само след два дни.  С вълнение – все пак бях на тинейджърска възраст –  го отворих и зачетох… Веднага забелязах  нещо, което ме ужаси: бе сложила точка след „Здравей“. След това видях още една, после друга, граматични грешки… Бях сломен. Писмото бъкаше от тях.  Бяха толкова много, че  ако някой от днешните фейсбук – неграмотници, го видеше, с право щеше да се почувства горд от своя начин на  изразяване. Ако, забележише нещо нередно, разбира се…  А изречението и „На 21 не мойм са видя, оти с мама ще съдим зелито, а вечерта сми на гости, ила на 22“, направо ме довърши! Него го възприех, като, едва ли не, лична обида. Повече не исках да чета. Забелязах само, че накрая, за капак, беше написала „обицам те“. Което, този път, си беше неволна грешка, допусната от вълнение, която единствена, признавам, не ме ядоса…

Не отидох на срещата. И да правя пак забава там, макар да ме канеха.  Не много, след това, прозрях, че всъщност,  съм бил голям  глупак.  Макар, че никога  повече не пропусках всяка възможност, да се виждам с момичета…  Заради езиковите си претенции, по време, когато Бог ме беше дарил с онова велико, за жалост, преходно чувство –  любовният трепет, аз провалих срещата си с едно красиво момиче…

Колко прав е бил поетът, когато е написал: „Език мой, враг мой“…

—————————————————————————————–

3-ТО МЯСТО.

„DELETE”

Автор: Калинка Христова Илиева– град Долни Дъбник   

Delete

Калинка Илиева (гр. Плевен)

Десет цифри трептящи върху екрана.Обикновени. Безлични. Ненужни. Просто числа. Защо тогава не мога да накарам показалеца си са натисне delete? !   Защото ще изтрия сърцето си. Ще го залича. Ще го превърна в камък-като в приказките.

Не помня как преживях телефонното обаждане, тичането по болници и погребални агенции, огромната болка и истерия на жената, неизброимото количество роднини и познати, които изказваха съчувствие и поднасяха съболезнования, чувствайки се неловко от спокойствието ми. Показанията в полицията. Случайно срещнатия гузно-обвинителен поглед на човека, прегазил дъщеря ми.  Всичко ми е като в сън. Сякаш се случваше на някой друг, а аз гледах отгоре и чаках да се съмне.

А сега тези десет цифри. Безлични. Но не и обикновени. Нейният телефонен номер.  Ненужен, защото нея я няма.  Номер в указателя, на който никой не отговаря. Числа, които не мога да изтрия, защото ще призная, че никога няма да дойде утрото. Едно движения и ще изтрия следите й. Едно движение на шофьора, което преобърна целият ни свят. И донесе мрака.

Просто десет цифри. Безлични. Но нужни ми повече от живота. Натискам бутона за набиране и преди да се включи роботския глас на оператора,чувам смеха й :

-Ало,тате…

—————————————————————————————–

ПООЩРЕНИЯ

„ВРАБЕЦ В ПРАХТА”

Владимир Иванов Георгиев- гр. Банкя,

ВРАБЕЦ В ПРАХТА

Врабчетата бяха четири. Лежаха две по две върху релсите на трамвая и пърхаха в пепелта, образувана в големите пролуки на разкъртения асфалт или бетон. Вероятно някога е било бетон, после е станало асфалт – това показаха наблюденията му, докато внимателно гледаше врабците. Крилцата им бързо гребваха малко прах и го мятаха на гърба – както понякога правят слоновете в горещините. А беше наистина много топло.

„Така се охлаждат – помисли си. – Приличат на гмурци. Сякаш плуват в тези прашни сиви дупки.”

Чакаше автобуса. Трамваят отдавна не минаваше оттук. Но релсите си останаха – като паметници: ненужни, забравени, но достатъчно безобидни, за да бъдат премахнати.

Единият врабец, с по-ярка перушина от другите и малко по-едър, скочи от своята релса и прехвъркна в лагера на другата двойка. Набута се враждебно в гнездото и изпъди един от конкурентите си. Сигурно там прахта му се е сторила по-привлекателна. Изпъденият заподскача гневно и объркано; помота се и тръгна да търси други дупки покрай ръждясалото желязо. Щеше да намери. Беше пълно с дупки – толкова много, че ако ги събереш, в прахоляка им може да се охлади цяло стадо слонове.

И стана нещо интересно. Врабчето, което стоеше редом до изгоненото, не хареса ярката дреха на новодошлия. Изглеждаше много наежен и самонадеян – въртеше се в кръг, хвърляше безразборно песъчинки наоколо, клювеше по-големите камъчета и после ги плюеше, въртеше главата си рязко и нахално. То го погледа, спря да се радва на своето място и на хладината, скочи и отлетя нанякъде.

А от двойката, към която принадлежеше същия горделив и красив врабец, остана съвсем самичко врабчето, което съпровождаше хубавеца. То се почувства изоставено, натъжи се, видя какво става и също отлетя.

И този едър черно-пурпурен красавец се оказа сам.

Човекът на спирката не разбра дали врабецът-агресор е доволен или не. Автобусът дойде, отвори вратите си, изпуфтя и бавно пое по пътя си. Никой не видя, че врабецът влезе заедно с хората. Започна да се бута без причина – беше лято, имаше място и за правостоящи, и за седящи, но той въпреки това се блъскаше. Помоли една възрастна жена да стане и да отстъпи мястото си, защото бил болен, тя стана, а той ѝ се изхили в лицето; настъпи високо младо момиче с книга в ръката по сандалите, тя изохка, изчерви се от болка, сълзи потекоха от очите ѝ, но нищо не каза. Накрая отиде при шофьора и го помоли да му даде билет, защото той нямал.

– Лев и шейсет – продума набързо шофьорът, докато му подаваше билетчето. Гледаше пътя, а с лявата ръка кормуваше.

– Нямам пари – ухили се врабецът.

– Тогава защо ми искаш билет? – ядоса се водачът.

– За да видя дали продавате билети. Аз никога не се возя с билет.

И ето – всичко започна да се променя. Бабата вече престана да отстъпва мястото си, дори да ѝ се молят: днес толкова много хора лъжат, че изобщо не бива да хващаш вяра на никого. Момичето, високото, с хубавите сандали, изгуби надежда, че в реалността има джентълмени, както в книгата, която четеше, и реши, че със сигурност мъжете са надути и невъзпитани пуяци и нищо повече. А шофьорът на автобуса започна да лъже всеки, който му поиска билет: „В момента няма билети”, казваше без да отделя поглед от пътя. Да не го занимават с глупости. Който иска да се вози – да си купува билети на спирката. Не му дават заплата за продавач.

Но най-лошото предстоеше. Човекът видя как врабецът слезе от автобуса и влезе в едно учреждение. Кой знае къде щеше да отиде после: в дома на някого, в магазина, в училището, в болницата… Или пък щеше да бъде избран да управлява. Обзе го тревога.

И как започна всичко? Никой освен него не видя. Никой не попречи на този шарен и нахален врабец да изгони от дупчицата му своя събрат. Всички побягнаха от него, но не го наругаха, не го нападнаха, не събраха дружина да го набият. И този, надутият, стана още по-горд и самонадеян. И влезе в автобуса.

Така започна всичко.

Владимир Георгиев

—————————————————————————————–

„ПИСАНО С ВЪГЛЕН”

Автор: Ивелина Никова- Добрич

ЛИНК

—————————————————————————————–

„ДЮЛИТЕ”

Автор: Виолета Терзииванова

Ох, ще ми откъсне ръката тази чанта. Уж кой знае какво не взех, а тежи като камъни. Сякаш нещо важно забравих, какво ли намислено не взех…ами да, маслото за филийките на Влади. Пак ще трябва да отида до магазина и да купя. Първо да се добера някак до вкъщи и да замъкна тези торби, ще отдъхна час и половина, тъкмо ще обърна някой и друг преразказ на учениците от вчера и като изляза да взема детето от градинката, ще го купя. Пилето ли да сложа за довечера или пак картофи, ох, тези картофи, само това се яде в тази къща, как не поискаха веднъж ориз…..

До входната врата съм. Докато жонглирам с торбите с покупките,  ученическите тетрадки и ровя в дамската си чанта да открия връзката с ключове, вратата на съседката се отваря широко и червисаната и усмивка огрява скучния коридор.

-А , Виленце, прибираш ли се вече, аз все се ослушвам да те чуя, че мина един човек от вашето село, майка ти ти пратила багаж някакъв, но у вас нали нямаше никой, та го остави да ти го дам. То ти пак по никое време се прибираш и как си се натоварила, пазари ли, какво си купи?- залива ме с думи тя и любопитно извива шия да се опита да фиксира през найлоновата торба какво съм напазарила.

Отключвам някак вратата, любезно благодаря и поемам от нея още една огромна торба с кръгли камъни. Най- после, у дома съм. Хвърлям торбите на кухненския диван, поемам дълбоко въздух с облекчение и включвам на домашен режим. Преобличане, няколко хапки пред отворения хладилник, събиране на прането да не гори на слънцето, прахосмукачка в детската…а, да извадя продуктите и пилето да се размразява, докато проверя някоя тетрадка. Торбите, а, да, в кухнята, раз, два, готово и голямата бяла торба от село се накланя застрашително да изсипе съдържанието си под масата.

Мамо, мамичко, какво си ми пратила пак? Не успях да дойда тази неделя и ти отново намери начин да пратиш на твоето гардже нещичко от есенната градина. Какво ли намери сега? Дръпвам белият найлон от торбата и под него грейват жълтите слънца на дюлите…краката ми се подкосяват и сядам премаляла на дивана.

Затварям очи и докосвам хладната, грапава повърхност на любимия плод от старото дърво до кладенеца на моето детство. Ароматът бавно изпълзява от торбата и превзема въздуха в кухнята, в апартамента, целия град, цялата вселена ухае на дюли. И ме връхлита оня спомен- седим с мама на тъканата черга под дюлята, тя реши мен, аз реша еднооката си дългокоса кукла и пеем песничката на крокодила Гена. И изведнъж- до нас тупва дюля. Двете подскачаме уплашено, после мама взема дюлята в длани и двете се заливаме от смях. После събираме дюлите и ги редим на гардероба в тяхната спалня. Мама грижливо избърсва мъха на всяка една от тях до блясък, аранжира ги с по едно- две листенца на дръжките и ги нарежда като за изложение върху гардероба.

Тези дюли цял живот стояха там. Обичах аромата им като дете , когато често отварях зимния полумрак на стаята и вдишвам аромата на лятото. Попивах дъхът им в студентските си години, когато се връщах да уча за тежки сесии и прекарвах деня в мамината стая, с дюлите. Този аромат ми даваше уюта, спокойствието и сигурността на мама, обгръщаше живота ми като в жълт балон, зад стените на който не можеше да влезе нищо лошо.

После завърших, омъжих  се, заработих, дойдоха децата….и се затъркаляха в живота ми дюли като компот. Нарязани, накълцани, надробени, осакатени, натъпкани в буркани от грижливите ръце на мама. Така и никога не остана време да седна пак с нея под дюлята, да оберем ароматните плодове, да ги подредим,  да подредим и живота си…. Не остана време да и се обадя вчера, май не и се обадих и оня ден, мила майчице, сигурно чакаш всеки миг телефона да звънне. Не ми се обаждаш и ти, мълчаливо чакаш и ми пращаш дюли, да тежат над моята вина…Днес ще и се обадя по телефона да я чуя, да и благодаря, довечера, като седнем на масата, непременно ще и се обадя…

Галя кръглия, тежък плод, целувам го и искам прошка от него. Изтривам внезапните сълзи и ставам от диванчето с твърдо решение. Имам- нямам работа в неделя, паля колата, качвам децата  и отивам на село, при мама………….

Днес мама е на 80. С един мозъчен кръвоизлив и единадесет инсулта. Преди седмица я изписаха от болницата. Този път ударът беше по- лек. Но вече не може да се оправя сама. Трябва да съм до нея за ежедневните грижи. Спим двете на спалнята.

Всяка вечер тя търпеливо ме изчаква да си изгледам филма. Здравата и ръка от време на време опипва  завивката ми в тъмното и я придърпва на голото ми рамо.

-Мамо, недей, не ми е студено!- натъртвам отегчено аз.

-Нека , мамо да ти е завито, няма да усетиш как ще се сковеш.- кротко

ми отвръща тя.- Цветка днес обади ли ти се , как са децата?- пита тревожно за дъщеря ми.

-Не ми се е обадила. И аз не звъннах, нали знаеш, че тя търчи като луда след работа да ги прибере от училище, да сготви, да ги нахрани, да ги оглади, не и е до приказки.

-Така е , мамо, много работа има тя, сега и е най- трудно. А пък и щом не ти звъни, значи всичко е наред. Няма да я мислиш, тя се оправя със всичко…Вале, знаеш ли , майко, трябва в неделя да си идем до село да оберем дюлята, да си направите някой компот. Сигурно е станала вече, да не отива зян плодът и…

-Аха…!- казвам аз, изгасям телевизора и прегръщам мама.

Пожелаваме си лека нощ и се отпускам в сладката прегръдка. Усещам пулса  на ръката и, която ме е прегърнала. На всеки пет удара сърчицето и прескача, излиза от ритъм. Дишането и е тихо, толкова тихо, че едва го чувам. Много пъти през нощта се събуждам и изстивам от ужас, ако не го чуя. Спя обърната към нея, за да я слушам.

Сънят идва на пръсти и залепя уморените ми клепачи. Зад червените им завеси бавно изгряват многобройните слънца на дюлите от дървото до кладенеца на моето детство. На тъканата бабина черга под дървото седим двете с мама. Аз сресвам еднооката си дългокоса кукла, а мама сресва мен.

-Готова си! Стана много хубава!- казва мама, целува ме и завързва с песен русата ми плитка, млада, млада, като розова зора…………..

—————————————————————————————–

 Награда на председателя на НЧ „Добри Чинтулов 1935“:

Гергана Карамоллова (12г.), с. Тихомир, община Кирково, обл. Кърджали.

„Завинаги в сърцето“ (поезия) – линк

„Моите мисли“ (есе) – линк

—————————————————————————————–

Ръководството на НЧ „Добри Чинтулов-1935“ изказва благодарност на всички автори, които взеха участие в конкурса със свои произведения и им пожелава много осъществени творчески идеи и успешни изяви през следващата година!