РЕЗУЛТАТИ ОТ ЛИТЕРАТУРНИЯ КОНКУРС „РАДА КАЗАЛИЙСКА“ ЗА 2025 г.

Раздел ПРОЗА – I място

Любомира Вълчева, гр. София

Откраднат миг

Пролог

Младата двойка вървеше из главната улица, безгрижно хванати за ръка. Спряха се пред магазина за сладолед. Жената влезе набързо и излезе с две препълнени фунийки. Денят беше топъл, улицата пълна с шарена, шумна и весела тълпа. Изведнъж жената спря и се преви.

***

Смъртта тътреше уморено крака из добре познатата прохладна клиника с лющеща се боя по стените. Тя влезе безшумно в стая номер 3 и зачака до леглото, където лежеше неподвижно млада жена с медноруси вълнисти коси. На крайчеца на леглото й седеше малко детенце, надвесено над нея.

– Мама е толкова красива, нали? – детето извърна очички към Смъртта.
– Така е. Имаш нейните къдрици, знаеш ли?

Детенцето грейна в усмивка. И пак обърна главица към майка си. Постояха така умислени няколко минути.

– Ти можеш ли да караш колело? – извърна отново главица то и загледа Смъртта с нескрито любопитство.
– Никога не съм имала време да се науча – подсмихна се тя. – Но изглежда забавно.
– Аз толкова много исках мама да ме научи!
– Съжалявам, мъниче! – Смъртта се надвеси над него и сложи ръка на мъничкото рамо.
– Може ли да ме заведеш поне в парка? Мама щеше да ме заведе да нахраним патиците, там на езерото….Моля те! – прошепна то и отново извърна поглед нагоре.

Смъртта се замисли. Имаше един свободен час преди да вземе стареца от онази невзрачна кооперация на улица 12. Не че ще липсва на някого междувременно. Защо пък не?

– Добре мъниче, но само за малко!

Момченцето скочи от желязното легло и я хвана за костеливата ръка. Двамата се понесоха заедно през болничната стая. Преди да излязат, детенцето се спря отново и погледна с копнеж към майка си. Една възрастна сестра вървеше забързано по коридора, зачетена в някакъв болничен лист и не им обърна внимание.

Те излязоха от хладната сграда и се впуснаха към парка, който беше на няколко преки от болницата, примамлив като зелен и тих пристан, откъснат от шумотевицата на града.

Водата на спокойното езеро блещукаше под обедните слънчеви лъчи, а дърветата хвърляха дебела сянка върху пейките. Настъпваше лятото. В този час на деня паркът беше почти пуст. Тук-там се мяркаха майки с бебешки колички, надвесени над децата си и старци с книги в ръка.

Патиците се плъзгаха по повърхността на езерото и образуваха малки сребристи вълнички, които се диплеха в шарени слънчеви отблясъци. Смъртта извади шепа жито от гънките на мантията си и протегна ръка към детето. То хвърли едно зрънце във водата и още едно, и още едно. Птиците веднага се насочиха към тях и зрънцата изчезваха още щом докоснеха водата. Явно днес още никой не бе идвал да ги храни.

– Виж колко са красиви! И как бързо плуват! – вълнуваше се детето. – Как ми се иска да можех и аз да плувам! И да летя! Ей, там над покривите, до върха на планината отсреща и оттам да разгледам целия свят!

Смъртта се подсмихна.
– Като ги гледам как са охранени, няма да могат да скокнат дори до другия край на езерото!
– Но ти можеш да летиш, нали? Дори по-добре от тях!

– Не точно. Изпитвам страх от височини. Но ако си помисля за някое място, пристигам там… – Изведнъж тя се сепна и си погледна часовника. – Всъщност…защо не! – Хей, малкият! Ела! – тя го хвана за ръка.
Спомни си за къщата с големия двор и колелото, подпряно до гаража…онова, с което таткото не можа да се раздели.
– Затвори очи!

След миг те отвориха очи и се озоваха в дъхава градина, с цветни алеи и окосена трева, обримчена със зелени островърхи кипариси. Полъхваше морски прохладен бриз. От голямата бяла къща с тюркоазени капаци на прозорците се виеше закътана сенчеста пътечка, от двете страни на която кичести брястове сплитаха клони и образуваха прохладен тунел. Пътеката имаше лек наклон и свършваше на брега на морето, в едно малко, лазурно заливче, където се губеше в ситния пясък. Наоколо не се виждаше никого. До къщата имаше гараж, на чиято стена беше подпрян син, детски велосипед.

– Това колело е много хубаво…но няма помощни колелца.

– Мисля, че ще се справим и без тях. Спокойно, аз ще те държа здраво. Хайде, мъниче, нали искаше да се научиш? Защо се двоумиш?
– Ами ако детето излезе и си го потърси?
– Познавам момчето, на което беше това колело. То вече не живее тук. Сигурна съм, че ще се радва да го покараш. Татко му запази колелото…тъкмо за случай като този!
– А той няма ли да се сърди?
– Ние ще го върнем. Хайде, нямаме много време!

Детето не се поколеба втори път. Изправиха колелото и тя му помогна да се качи.

– Натисни педала, ето така, сега другия…Смъртта държеше седалката и подтичваше след него.
Спуснаха се по пътеката. В градината заромоля отдавна забравен детски смях. Дърветата зашумолиха и се раздвижиха, сведоха корони, за да видят кой се смее.
Те се спуснаха няколко пъти по пътеката без произшествия. При последното спускане, Смъртта седна отзад на багажника и вдигна крака настрани. Расото й се развя от прохладния порив на вятъра, когато полетяха отново надолу по сенчестата пътека, а смехът им ехтеше в скалите и огласяше цялото заливче.

След последното спускане изтикаха задъхани колелото обратно и го подпряха отново на стената на гаража.

– Това беше много по-хубаво от мечтите! – възкликна задъхано детето.

Смъртта се усмихна.

– Моето време изтече, мъниче – и тя хвана момченцето за ръката.

Отново затвориха очи и се озоваха в стая номер 3 в градската клиника. Младата жена продължаваше да лежи, бледа и неподвижна.

Момченцето се покатери на леглото и целуна майка си за сбогом. Загледа се в любимото лице.

– Хайде, мъниче, време е! Обещавам ти, пак ще я видиш!
То слезе замислено от леглото и хвана Смъртта за костеливата ръка.

– Готов съм вече. А Той ще пита ли защо се връщам толкова скоро?
– Не се тревожи за това…. Отвори очи! Виждаш ли? Посреща те!

В този миг младата жена отвори очи. Действието на упойката вече отминаваше.

 

Раздел ПРОЗА – II място

Теодор Иванов, гр. Варна

ПОТОП

Тази година от горското стопанство ми определиха обект, който се намираше в отдалечен участък, и по тази причина се наложи още по тъмно да поема към изгорялата къшла, за да взема моя стар партньор с резачката. Според предварителния план днес щяхме да съборим всички маркирани дървета, да ги окастрим и нарежем на метровки, утре до обед да ги нацепим, а после трябваше да дочакаме превоза и светкавично да натоварим до последната шумка.

Някъде в цялата тази пространна галиматия се налагаше да намеря необходимото време за съзерцание и потайни размисли, а на мен в действителност не ми беше нужно много. Само да се озова под някоя пъстра сянка, да затворя очи, да поема дълбоко от студения въздух и да заплета ръце в дъхавата зеленина. А успея ли да похитя някоя изсъхнала тревица с уморените си устни, сякаш игличка от лунен камък задвижва земната обвивка и в небето запяват солените сълзи на океана, тежкият лед по сините върхове и каменните цветя в безутешната пустиня, и щом слънцето се затули зад вековната гора, отвсякъде литват призрачни криле, танцуват безпощадни нокти и боязливи опашчици, а в потайна долинка вятърът съчинява балада от въздишките на замиращо поточе, вопъл от стъпкани листа и плач на ревниво щурче.

Отначало помислих, че съм първи и ще имам време да се излегна между двата дъба, на които още личаха следи от каракачанските люлки, но като спрях, от обраслото торище се надигна Пъстрака. Той беше на шестдесет години, а партизанското си име дължеше на факта, че провидението беше дарило лявото му око с окраската на гълъбово яйце, а дясното приличаше на букова кора, потопена в сок от дяволска гъба. Половин век от живота си като упорита мравчица беше сякал, рязъл, изкоренявал и мъкнал на гръб горди пънове и въртоглави кютуци, и сега още не бяхме тръгнали, а той започна да ми разкрива тайните на своята професия:

– Като се похендриш горе, гледаш ли, дето мяза на чутура? Ха, там сядаш и най-хубаво се чуват елените, кога се разгонят есенка – аз внимавах да не нацеля някой остър камък, или да не одраскам боята, затова не го слушах внимателно, но той нямаше спиране. – Ха, пък на тоз баир расте най-сочната леорда в целия тараф. Дори Иван Костов не е ял такава! А онези сърнели, където баща ти, Бог да го прости, си изядаше пръстите, ей там са, по тази пътечка до сухата череша се пускаш, даваш дясно и след полвин час е поляната. А там вече щайги да пълниш… Само да има кой да носи и кой да му се яде! – Пъстрака изхълца от възторг и така ме плясна по коляното, че неволно подадох повече газ, колата подскочи и едва успях да я завърна в изровения коловоз.

Най-после се добрахме до въпросната местност и още отначало работата потръгна добре. Аз сръчно претъркалях съборените исполини, а моторният трион стръвно им придаваше желаните размери и ни засипваше с оглушителен фонтан от ароматни стърготини.

При една от поредните почивки Пъстрака изведнъж застина напрегнато и прошепна: – Тихо! Май лавна нещо… – после се приведе, ноздрите му затрепериха, и докато се усетя, изчезна в листака.

След секунди дочух странно хлипане и без да се замисля, поех в същата посока, а когато най-сетне съзрях моя другар, той ми направи знак да мълча и щом допълзях до него, посочи към реката. Известно време не успявах да разбера какво има предвид, но накрая съзрях в шубраците две трескави копитца, а после видях и самата сърна, която напразно опитваше да се изправи.

Като разбрахме, че няма да ни избяга, отидохме до падналото животинче и видяхме, че предните му крака са пречупени, а по гърдите замираше тъжна струйка от съсирена пяна.- Все така мрат, до водата. – наруши тишината Пъстрака. И докато вадеше ножа от колана, нареди: – Бягай за раницата! Няма да иде зян това добро, я!

Когато се завърнах, изчистеното хайванче вече висеше на един сух клон, а под него се търкаляше кожата с вътрешностите. Чевръстият ми съучастник нервно пушеше на един пън, а когато ме съзря, дойде до мен, прегърна ме силно, после извади един прозрачен чувал, загъна прясната мръвка и тръгна мълчешком.

Нямаше какво повече да правя, но така и така бях тук, реших поне да замаскирам местопрестъплението, че знае ли човек откъде какво може да му дойде до главата. Внимателно взех рижавия вързоп и се запътих по ръба на застоялото корито, докато намерих един голям камък, надигнах го и тъкмо намествах злодейските улики, когато един от краищата се изплъзна и върху краката ми се изтъркули нещо като разтеглена лисица, после ми се стори, че е окалян заек, а след като премигнах няколко пъти, помислих, че сигурно съм много грешен и силно съм разгневил този отгоре, защото никой смъртен не заслужаваше да преживее това, което ми се случваше в момента.

Пред мен лежеше най-миличкото и смирено сърненце на света. За миг даже помислих, че е просто заспало и неволно затаих дъха си, за да не наруша тихия му сън, но то продължаваше да лежи бездиханно, а след като огледах кафените зърна между тъжните ушички, осъзнах, че са оставали броени дни, преди муцунката на неговата майчица да помилва слънчевите петна по свилената козинка.

Когаго се завърнах, Пъстрака ровичкаше машинката, заобиколен от резервни части, и щом ме видя, процеди нервно към околния безпорядък: – Пружинката на стартера нещо… Дръпнах и изхърка, но сега ще й видя сметката… – след което изсумтя и докато прехвърли тежестта на другия си крак, по гърба ми пропълзя ледена въздишка. А аз тъкмо се зарадвах, че имам повод да разкажа любимия си виц за острия ветрец на задната тераска, когато някъде силно изкънтя и преди да се опомним, ни връхлетя такъв порой, че едвам сварихме да нахвърляме всичко в багажника и да се приберем на сушина в купето.

Имах чувството, че се намираме под артилерийски обстрел. Но моят спътник си подсвиркваше и не обръщаше внимание на недоволствата ми и въобще ми се стори, че от страх, да не завъртя приказката към оловния стършел, който бе изпил от засада двата невинни живота, той продължаваше да ръси обичайните поучения, как росата всъщност била сълзите, с които земята изпраща нощта, или че мундарлък се лекува с конска папрат, а уплашен таралеж се разтваря най-бързо с народна музика.

Минаха цели два часа, а тъмното небе продължаше сатанинския си концерт и най-сетне Пъстрака призна, че през целия си живот не е виждал нищо по-страшно и трябва незабавно да вдигаме катуна. Но след като превъртях ключа и предпазливо потеглих, не спирах да се чудя защо се движим толкова стабилно и гладко, след като на идване с голямо напрежение успях заобиколя всички коварни препятствия.

Всъщност почти бяхме издрапали. Оставаше само да се спуснем до Свинското дере, а оттам до асфалтовия път ни деляха десетина минути нормална скорост. Но щом тръгнахме по наклона, за малко да изтърва автомобила. Там, където сутринта лениво проблясваше кристална вадичка, сега бучаха огромни кълбета от камъни и кал, а бедните дървета стенеха като хора и в безумен транс опитваха да се изтръгнат от грешната земя.

В тази суматоха съвсем забравих за моя спътник. Тъкмо се обърнах към него, за да обсъдим какво ще правим, когато видях, че навива крачолите на панталона си, а след това се заметна с военното яке, кимна успокояващо и извика: „Цъкай фаровете и карай след мен!”, после отвори вратата и след секунди мярнах лявата му ръка пред капака да сочи къде дъното е плитко и твърдо.

Известно време го следвах, но когато се озовах насред чудовищния бързей, отдолу се чу трясък, а колата леко пропадна и спря. Дори вече усещах последните удари, преди да ме залее и завлече, когато изнемощялата чистачка помръдна и ми откри, че всъщност Пъстрака рита калника и ръкомаха с всички сили, вените на гърлото му всеки миг щяха да се пръснат, но аз все не можех и не можех да го разбера, докато изведнъж вятърът донесе до мен удивително ясен вик: – Хвърляяяй! Хвърляяяй! – и преди да реагирам, крясъкът продължи: – Сърнатаааа, сърната хвърляяяй!!! Ще ни издавиии…

В този миг една светкавица озари очите му и всяко със своя цвят проблесна така близо и зловещо, че едва после осъзнах, как неволно съм извършил поредния акробатически подвиг, след като докопах найлона с набедения извор на всички нещастия и с най-невъзможното движение успях да го запокитя далеч в небитието.

Още не бях затворил и трошката сякаш се откъсна и потегли сама. В движение забрах прогизналия си работник, а щом гумите засвистяха по гладката настилка, дъждът стихна и съвсем скоро видях как топлината на първите златисти лъчи възвръща живота на цветята по крайпътните полянки, докато над тях се усмихват млечни облачета и палаво махат с крилца стотици късчета от дъгата.

На няколко пъти опитвах да заприказвам Пъстрака, ала той се присвиваше мъчително върху седалката, посивялата му глава се опираше в пода, а когато наближихме града, съвсем се откъсна и започна да се мята. Затова подминах отбивката към дома му и незабавно се насочих към Бърза помощ.

Не помня колко обикалях покрай олющения вход. През оловната мъгла на терзанията изплува нечий силен глас, но бе нужно няколко пъти да произнесе моето име, за да реагирам. Когато се обърнах, видях дежурния фелдшер, който направи недвусмислен жест, че всичко е приключило.

А подир това дълго клечах над носилката и стисках вкочаненото рамо на моя верен приятел, докато до мен изникнаха няколко униформени и без предисловия започнаха да ми задават въпрос след въпрос, а накрая съобщиха, че сутринта трябва да се явя при дознателя в районното. Но аз вече не ги слушах и отново бях отлетял в страната на чудесата, защото предстоеше посещение в къщата на Пъстрака, където щяха да са ми нужни всички сили, за да устоя пред немия укор на внезапно осиротялото му домочадие.

 

Раздел ПРОЗА – III място

Светлана Ангелова, гр. Харманли

МРЕЖАТА НА НОЙ

 Зимното море приличаше на разпрано платно – сиво, накъсано, хладно. Вълните идваха тежко, като стъпки на великан. Пясъкът беше твърд и замръзнал, приличаше повече на пустиня от сол, отколкото на бряг.

Малкото селище отдавна се бе пръснало на две части – едната съвременна, другата застинала в миналото. В зациклилата в остарялата си младост част, където някога кипеше рибарски живот – а сега само буренясали лодки лежаха с коремите нагоре – всеки ден можеше да се види един човек. Седеше до полуразрушените складове за сол и гледаше морето. Казваха му Ной. Никой не знаеше истинското му име.

Лицето му бе набраздено като напукана антика. Раздвижеше ли се, създаваше усещане у околните, че всеки момент ще се разпадне. Косата и брадата му също теглеха надолу. Но ръцете му винаги държаха едно и също, което никога не изпускаше: стара рибарска мрежа.

– Луд е старецът – говореха местните. – Цял живот събира възли, а не сме го видели да хвърли мрежата във водата.

И бяха прави. Ной не ловеше риба. Седеше и часове наред връзваше нови възли, сякаш кърпеше нещо невидимо. Понякога, докато пръстите му се движеха, вятърът по брега утихваше – все едно даваше възможност на морето да чуе раждането на възлите.

До стареца често сядаха и други местни чудаци, но никой не бе толкова колоритен, колкото него. Наскоро се появи и чудачка.

Казваше се Ана – младо момиче от града, художничка, дошла да живее в изоставената къща на баба си, често рисуваше край кея. Морето я плашеше и привличаше. То беше единственият модел, който никога не повтаряше позата си. Въртеше се, растеше, отиваше си. Често ѝ се струваше, че морето я изучава и ако дълго го гледа, то ще започне да рисува нея. Тя седеше до него с четка в ръка, но сякаш самата беше платно – готово да улови вълните.

Ана първа забеляза, че в мрежата на Ной има нещо странно. Или може би бе първият човек със сетива да го види. А то си беше направо необикновено – възлите на стареца не бяха просто възли, а приличаха на ръце. Някои протегнати, разкривени, сякаш търсещи да се захванат за нещо. Други свити в юмрук. Трети – разтворени като за прегръдка.

Една привечер Ана не издържа.

– Какво кърпиш, дядо Ной?

Старецът я изгледа с бледосини очи, почти прозрачни.

– Жестове, момиче – отвърна тихо. – Морето гълта хора, но жестовете им остават. Някой трябва да ги прибере, иначе ще се изгубят.

Ана се засмя. Наистина е луд, помисли си. Погледна го – беше библейски достолепен, морска антикварна отломка, която щеше да е чест на всяка галерия, само тези приказки… Усмихна се пак, но в крайчеца на устата ѝ се плъзна странно придошъл страх, който изтри насмешката.

Дни наред мисълта за мрежата не я напускаше. Колкото повече рисуваше морето, толкова по-ясно ѝ се струваше, че възлите от думите на стареца оживяват в съзнанието ѝ. Идеята да я докосне узря бавно и стана нетърпение, което не можеше да прогони.

В една безлунна нощ се промъкна до бараката му. Мрежата беше оставена сгъната на пейката отпред. Ана я сложи върху коленете си.

И изведнъж тялото ѝ се стегна. Ей така, от нищото се случи. Пръстите ѝ започнаха да се движат сами. Лявата ѝ ръка се протегна напред, сякаш викаше някой невидим. Дясната се сви в юмрук, после пак се разтвори. Краката ѝ се сгънаха в поза, която не беше нейна.

Това не е реално – помисли си уплашено момичето. – Може би е паник атака, ще изчезне, винаги изчезват, и тази ще се стопи – и пое дълбоко въздух.

Но мрежата наистина пулсираше в ръцете ѝ, а възлите светеха с мътна, болезнена светлина. Ана съвсем се разтрепери. Тогава усети как през нея преминават десетки тела – мигът, преди водата да ги погълне. Майка, която прегръща дете. Мъж, който маха отчаяно за помощ. Момче, което се опитва да запази равновесие върху потъваща лодка.

Сякаш всяка недовършена човешка ръка, всеки жест, захвърлен в бездната, беше уловен и вплетен там.

Ана изкрещя и хвърли мрежата на пясъка.

От тъмното излезе Ной. Наведе се и я вдигна.

– Не биваше да я докосваш – каза. – Сега знаеш.

– Но… какво е това? – прошепна тя.

– Памет. Морето не връща телата, но оставя жестовете. Аз ги събирам. Не бива да забравяме ръцете, които са търсили спасение.

След онази нощ Ана не спеше спокойно. Ръцете в съня ѝ не спираха да се протягат. А картините ѝ започнаха да се пълнят с фигури без лица – само жестове, прегръдки, юмруци, длани.

Хората в града започнаха да я наричат „художничката на ръцете“. Изложбите ѝ привличаха тълпи. Гледаха платната ѝ и се смущаваха, защото всеки проектираше в тях собствените си недовършени движения – протегната ръка за обич, юмрук срещу несправедливостта, спрян от страх, отворена длан и сянка на нож върху нея, впити пръсти в миналото…

Ана обаче я болеше от това рисуване – сякаш не беше изкуство, а тежест и котва.

Една сутрин намери Ной до брега. сгърчен върху мрежата.

– Времето ми свършва – каза той. – Мрежата трябва да остане при някого.

– Не, не при мен! – отдръпна се панически Ана.

– Избор нямаш. Щом я докосна, вече я носиш в себе си. Сега те боли повече, но когато е винаги при теб, ще намериш покой.

– Не искам такъв покой – почти извика момичето.

– И аз не исках навремето – рече тихо престарелият, – но някой трябва да пази човещината и след мрака. Забравим ли потъналите в морето, един ден ще забравим и живите до себе си.

Той се изправи с мъка и пусна мрежата в синьото пред себе си. И тогава се случи чудо – тя не потъна, а се разстла по вълните като живо тяло. Възлите започнаха да светят, докато цялото море не засия от ръце. Протегнати, свити, махащи.

Някои приличаха на ръце на мигранти от потънали лодки. Други – на рибари, останали завинаги в морето. Трети – на деца, чиито игри бяха прекъснати от бури.

Цялото море беше памет, архив на незавършени животи. И сега се прощаваше със своя пазител Ной. Благодареше му.

Момичето заплака. Не знаеше дали от страх, или от обич.

Когато накрая се обърна към стареца, него вече го нямаше. Само бастунът му беше останал на пясъка.

 

Оттогава Ана все по-често сядаше на брега, мрежата на Ной светеше на коленете ѝ. Местните я мислеха за странна, дори полудяла  – както някога мислеха за Ной. Не разбираха защо понякога ръцете ѝ сами се вдигат, все едно друг ги движи или пък плетат невидими възли.

Но тя знаеше, че това не е лудост. Беше дълг – всяка прегръдка, която светът не довършваше, оживяваше в ръцете ѝ.

Ана рисуваше памет. А морето мълчеше – сякаш вече имаше достатъчно гласове.

 

РАЗДЕЛ ПРОЗА – Специална награда

Галина Тодорова, гр. Ямбол

„Човек смята, че листата на дърветата са пожълтели от есента, и едва после, когато поразмисли…”

„Човек смята, че листата на дърветата са пожълтели от есента, и едва после, когато поразмисли, разбира, че огънят и страстите на лятото са направили това.”

Атанас Далчев

Животът е миг спрямо вечността. Низ от изгреви и залези – радостни и тъжни, незабравими и неповторими. Животът е игра на късмета – хвърлиш ли веднъж зара, връщане назад няма. Зима, пролет, лято, есен – отново и отново… а времето тече безвъзвратно бързо, че даже не остава на човек миг да спре и да се замисли за живота, да потуши огънят, който все още продължава да гори, даже след като есента е дошла, а лятото е казало “Сбогом!”

Човекът е нещо странно, необяснимо. Веднъж се смее, после е тъжен. Гледа изгрева, а плаче, вижда разбушувалите се вълни и мечтае. Може би, това е защото, ние – хората, имаме душа, а тя е тази, която ни кара да виждаме не чрез сетивата си, а чрез онези невидими нишки, които свързват нещата. Душата е сбор от всички наши чувства, от всички наши преживявания, от всички наши мечти. Но като се замислим, душата е като природата – необятна, необикновена, различна, даже капризна. Душата, както и природата, не е подвластна на никакви закони, освен на собствените си желания. Тогава, означава ли това, че всеки човек има свой собствен сезон или душата на човек е съвкупност от два, три или и четирите сезона?!

Ето, гледам през прозореца. Вън е есен, падат листа – бавно, красиво и малко меланхолично. Ами, ако есента е моят сезон, моята душа, какво биха означавали златните, червените, кафявите листа?! Дали са моите мечти или секундите, миговете – отминали и предстоящи от моя живот? Но колко бавно падат те – не е лесно да се откъснеш от нещо, на което си принадлежал дълго време, трудно е… трудно е да умреш. Те падат – без желание, без съпротива, както и миговете минават – без да ги оценим, без да спрем да помислим за себе си, за хората около нас. Ние просто вървим, докато навън е мрачна есен, разравяме с краката си нашите разпилени мечти, а даже не се спираме да помислим, защо те са пожълтели. Животът, той минава – и от малките деца, събиращи есенните цветя, за да ги занесат на майките си, ние се превръщаме във възрастните, чудещи се: “Къде е огънят на лятото?”, “Къде е нашият огън?”, а даже не го и търсим. Може би както казва Атанас Далчев, есенните листа наистина са пожълтели от страстите и огъня на лятото, които ние не сме забелязали, защото ние – хората, никога не оценяваме това, което имаме и се сещаме за него, когато то си отиде. Лятото, то си тръгна за пореден път, карай – после пак ще има, но колко “после” останаха?! А ние… ние донякъде сме слепи, даже не забелязваме горещия и страстен огън, а после, когато ни останат въглените (листата), ние съжаляваме, защото е невъзможно да хванеш въглен и отново да го превърнеш в пожар. Има пламъци, които не виждаме, проблясъци,  топлота, която не усещаме, гореща болка, която не чувстваме, а листата – тях ги виждаме и въпреки това ги оставаме да умрат, като погребваме и себе си без да сме умрели. Листата, те не спират да падат, а падне ли въглен на земята, след него остава само пепелта по-късно развята, незнайно къде…

Като малки играехме една игра “Ако бях… как щях да се чувствам”. Сега си представям, че съм едно малко листо на някой вековен дъб, което е огледало на душата на някой човек: “Дълги години живях – бях надежда, бях мечта. Много зими и пролети преживях с техните студове и топлина. Много лета изминаха, а те остават следи… След всяко лято, аз се чувствах остаряло, а страхът в моето сърце, че това ще бъде моята есен и аз ще падна без съпротива, без борба, нарастваше, а страхът е слабост – както казвате, вий хората. Но аз не падах, стоях в очакване, но не падах, а самотно е да си на върха без подкрепа, далече от другите листа – моите братя и сестри, моите приятели. А те падат без викове, без борба – просто падат и аз оставам само – там, където хората разкъсват тънката ми дрешка, без да осъзнават колко ме боли. Есен е – студена и мрачна. Разноцветните листа – другарите мои, затрупват изчезващите следи на живота, а вятърът напомня страстта и огъня на отминало лято и носи полъха на идващата зима. И ето, аз ще падна, само миг още и слизам от върха, отивам си от самотата. Моето лято измина. То беше вълшебно, горещо и магическо. Този път знаех, че е моят ред – лятото ми го каза само. Всяка сутрин, то идваше при мен със своя огън, със своята страст и ми каза, че и моят ред дойде – отдавна съм престанало да бъда надежда и мечта, отдавна съм умряло в някоя душа. Лятото ми каза да не тъгувам, защото то щяло да ме обича и да бъде с мен до края си, но то свърши, а от него ми остана само новата ми жълта премяна. Бях в сърцето на огъня – моето лятото, сега съм въглен, а след миг… Ето, падам – бавно, красиво, свободно. Аз летя… летя и се сбогувам със света, с моите другари, с моето дърво – ” Сбогом! ” … сега съм само пепел – спомен за огъня!”

“Напоследък много хора се отказаха да живеят. Не се отегчават, не плачат, просто стоят в очакване да мине времето. Те не приеха предизвикателството на живота и животът повече не им отправя предизвикателства. Ти рискуваш да станеш като тях, съпротивлявай се, посрещни смело това, което ти поднася  животът, не се отказвай.”

Паулу Коелю

 

Раздел ПОЕЗИЯ – I място

Василена Попова – Лазова – гр. Перник

КРИЕНИЦА

По прозореца тихо

капят бели звезди.

От перваза се стичат,

локви правят дори.

Как е топло тук вътре!

Някой плаче без глас.

Старостта идва утре –

чака ти или аз,

или някой случаен

да я пусне в дома,

да притопли от чая,

да остърже меда

от бурканчето с вчера.

Колко жадна била!

Пред вратата трепери

в скъсан шал старостта.

Аз намигам ти тайно.

Ти ми пържиш яйца.

За безкрайност сме гладни

и сме още деца.

Нека чука напразно.

Не изпитвай вина!

Знам, че много я блазнят

наш‘те топли тела.

Ти недей да отваряш!

Нека друг се смили.

Огън чужд да догаря

в притъмнелите дни.

Аз съм тук и те имам,

и звездите са с нас.

Щом шептя твойто име,

старостта няма глас.

 

РАЗДЕЛ ПОЕЗИЯ – II място

Ева Гочева, гр. София

доказателството за еволюцията

лежи полузаровено в пясъка

на детската площадка:

стар пластмасов динозавър

 

гледам разтворената му паст

има копче на корема

свети реве и си отваря устата

можеш да включиш и изключиш страха си

да си вулкан или бог:

да го заровиш по-надълбоко

или да го рециклираш в друг живот

 

момиченцето в пясъчника обаче

избира друго

храни го с пластмасова лъжица

строи му къща

ще е майка на нещо

което е съществувало преди него

 

ето това е еволюция

 

РАЗДЕЛ ПОЕЗИЯ – III място

Анелия Джевизова, гр. Пловдив

ИЗПОВЕД

Не съм родена за дела велики

и второто ми име не е родният ми дом.

Душата ми ухае на увехнали иглики,

сгушени сред бурени на бледен фон.

 

Тънки пръсти, сключени в молитва,

тишината клюма като прегоряла свещ,

няма друго, само съвестта над мен надвисва…

Бих станала на пепел, ако прошката е пещ.

 

Вятърът шепти със дъх на разкаяние.

От самотата няма как да имам страх.

Протегната ръка, но не приемам подаяния –

гордостта е моят първороден грях.

 

А признанието е леко, като було от коприна.

Отнякъде се носи плътен мирис на тамян…

По-лесно е да си човек, отколкото невинен;

по-лесно е да те боли, когато е без срам.

 

Подът драска коленете в опрощение,

две бели устни се усмихват, но наивно.

Виновна съм, ала вината не е прегрешение,

когато всяка вечер с нея се убиваме взаимно.