НАГРАДЕНИТЕ ОТ ПЕТИЯТ ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС “РАДА КАЗАЛИЙСКА”

Конкурсът се стреми да съхрани и развие у младите хора ценностите и идеалите завещани в литературното творчество и спомените за делото на Рада Казалийска, каквито са родолюбието, уникалната красота и автенчтичност на българския бит и култура, опазване на националното ни наследство и вярата в силата и несломимостта на нашия народен дух.

Мотото на конкурса тази година бяха думите “И ето ти дочака със своите очи да видиш…”(откъсът е от акростих, озаглавен „на Баща ми“, с автор Рада Казалийска). В конкурса взеха участие 79 стихотворения от 79 автора и 94 разказа и есета от 87 автора или общо 173 произведения от 122 автори. Някои от авторите са кандидатствали със свои творби и в трите жанра, което е допустимо от регламента на конкурса.

Авторитетно жури от писатели, поети, журналисти и преподаватели присъди следните награди в двете категории на конкурса:

Категория “Поезия”:

 Първо място: Татяна Йотова, гр. Айтос за стихотоврението “Сукманчето”

Второ място: Мариана Дафчева, гр. Асеновград за стихотворението “Младо Вино”

Трето място: Станислава Немска, гр, София за стихотворението “Неравноделна молитва”

Поощрения:

Пламен Сивов, с. Локорско за стихотворението “Среща”

Християна Ангелова, гр. Шумен за стихотворението “И ето ти дочака със своите очи да видиш…щастието”

Категория “Проза”

 Първо място: Мариана Дафчева, гр. Айтос за разказа “Баба”

Второ място: Чавдар Лалов, гр. Плевен за есето “Да бъдем Българи!”

Трето място: Надежда Гергова, гр. София за есето “Приказка за виното”

Поощрения

Анита Велева, гр. Плевен за разказа “Старецът и Банкоматът”

Владимир Георгиев, гр. Банкя за разказа “Риболов”

Симеон Симеонов, гр. Годеч за разказа “И ето ти дочка със своите очи да видиш…”

Награда за цялостен принос към съвременната българска литература се присъжда в памет на пистаелката Стойка Добрева Маринова.

 Предлагаме на вниманието ви произведенията на наградените участници:

КАТЕГОРИЯ „ПОЕЗИЯ“

ПЪРВА НАГРАДА

Татяна Савова Йотова

СУКМАНЧЕТО

Сукманчето, закътано след баба,

от раклата въздъхна.

Лавандула

разнясяше из диплите му слабо

тъй някогашен дъх на лист обрулен,

на детство, свобода и време друго.

Сукманчето – дете на вековете –

от чернозем и златосребра сърма,

с кенари по гръдта, които светят,

ушити от ръце, докато кърмят,

тъкано от памук и топла вълна –

шептеше ми:

люлеело мегдана

с хорà и ръченици ситни, ситни,

посядало на купища от слама,

и даже неведнъж – аха – да литне,

когато полудявали тревите…

И пръскали го с капки воденици,

и клъввали го с човчици врабчета,

и в него се събуждало царица

момиченце.

След него – второ, трето…

Сукманчето живеело с детето…

А в дланите ми – слънце долетяло.

… Правремето навярно пак се случва,

щурци в хармана на любов ме учат…

Пред мене като в живо огледало –

в сукманчето изгря ми мойта внучка.

 ВТОРА НАГРАДА

Мариана Димитрова Дафчева

МЛАДО ВИНО

Напълни я с любов тая чаша.

Налей от очите ми.

Сълзи гроздоберът,

въздиша резливото утро.

Младо вино съм още.

Нося кръв от лозници.

Заслушай се –

звънък смях върху устни съм.

Пий в сладострастия сгушен.

С тежестта на салкъма

в ръцете ти плаха да падна.

Аз за тебе дойдох.

Нестинарство съм скътала в китка.

Подозираш ли вече –

неприлично по мене си жаден.

В тънък писък се точи душата

и много ме иска.

Няма как да оставиш имане

на толкова чужди.

Завидяха ти в кръчмата

(лудо вино била съм, и диво)

тия, дето нощеска кръстосваха

пътища късни

и пустосваха „хубост” със клюки

над слаба ракия.

Младо вино съм. Звънко.

Заключена в бъчви фурия.

Пресеклива по мъжка прегръдка,

снагата ми стене.

Благословa на лозе

в очи кехлибарени

крия.

Нестинарска магия

в душата притихнала дреме

за тебе.

Младо вино съм още.

ТРЕТА НАГРАДА

Станислава Василева Немска

НЕ/РАВНОДЕЛНА МОЛИТВА

Имам стара, прастара душа –

църква, пълна с бръшлян и със сови.

Греховете си с болка руша.

Не разравяй пръстта под основите ми.

Знам, че спящите там имена

чакат тиха молитва над восъка,

но бездушна уста (не една)

сипе думи неискрено-плоски.

В пътя дебне ме дявол чевръст.

До Голгота не всичко е мляко.

Любовта е най-тежкият кръст –

как до тебе да мина напряко!?

Имам толкова слепи очи,

че успявам с ръце да те видя.

Не зови: “остани”, замълчи!

Ти си тук – най-обичан и свиден

в този двор, с този кестен широк

и със тази далечност смълчана.

Аз съм твоят последен урок,

и ще свърша в ръба на камбана

или в пътя на суха сълза,

дето може би в тебе ще грейне…

Но, от спомена щом изпълзя,

ти недей ме опява.

Изпей ме!

ПООЩРЕНИЯ

Пламен Евгениев Сивов

СРЕЩА

Попитахме веднъж един мъдрец

щастлив ли е, когато гледа бора.

А той замери ни със шепа пръст,

усмихна се и кротко заговори:

– Живея със тревичка във уста.

През къщата ми ручеят минава.

Мълчах тъй, както дишах – и сега

не питам вече колко ми остава.

Събирах билки в топлата следа

на мъртвите, които не изпратих.

Момче, подай бурканчето с меда,

че моят чай горчив е, но безплатен.

– Кажи ни, дядо, много ли горчи,

щом портите след тебе се захлопват?

– Това са порти към добри реки,

където всеки тегли свойта лодка.

– В коритото на лодката сега

растат глухарчета, жълтее плява…

– Това е старата умора на света –

от тежките весла и от забравата.

– Пресъхне ли любовната жлеза,

монетите ти вече не купуват…

– Остава само първата жена,

която ме позна и ме събуди.

– Сега кажи – жена ли е смъртта?

Защо смъртта прилича на жената?

– Това е малката лъжа на възрастта –

копнежът за прекрасна непозната,

копнежът да познаете света.

Пулсира хищно сънната ви вена!

Но истинският мрак избива там,

където има нещо осветено,

където спречкват се любов и смърт

и кокалът и ножът се протриват…

Това е болката от жилото в плътта,

която се лекува с хляб и вино.

Уплаши ли ви стройната гора?

Високите дървета падат лесно –

не дялкайте приклади за война,

от тях сковете кръстовете честни.

Ще има първо плясък на крила,

и болка, и усещане за полет,

а после ще се спусне тишина,

в която можеш само да се молиш.

Тогава някак ще се разбере

как птиците със вятъра работят.

…А връхчето на бора си расте

отвъд ума ви и отвъд живота.

…Изплака старецът. Зад сухия му гръб

една позната сянка се промъкна,

за кратко блесна острият й ръб

под бора вездесъщ… И той замлъкна.

Потънахме във строгата мъгла –

мъже с петно от кръв върху ревера.

Което беше дъжд, сега е сняг.

Което беше днес, сега е вчера.

Сега вървим през своята вина,

отъпкали и делник, и неделя…

И всеки търси борова гора,

която непременно да засели.

Християна Кръстева  Ангелова

И ЕТО ТИ ДОЧАКА СЪС СВОИТЕ ОЧИ ДА ВИДИШ…
ЩАСТИЕТО.
О малката ми, щастието се не живее.
Видях го в наследената от чичо раница
Видях го в разбитата пред блока улица.
По късно го видях в разделите.
Разделях се с места и хора.
Разделях се с изживените мечти.
Страшно, но и със мене си се разделих.
Видях го в шепа морски пясък скрит  в сухо есенно листо
А после в снимка от 1999…
Снимките, малката ми, моята кутия на пандора.
Колекционирах щастието.
Колекционирах моменти, спомени.
А да, и салфетки.
О, бях най-заклетият колекционер на щастие.
Вреден навик.
Избави се, малката.
Пускай.  Пусни щастието, като аромат от супата на мама.                                                                 Пусни го да стигне до стаята.
Стаята на душата ти. Не я заключвай.
Живей го. Живей щастието.
Чувствай го. Помириши го. Морето.
Възглавницата му. Супата. Момента.
Само не го колекционирай, малката.
Виж го. Невидимо е за очите.

КАТЕГОРИЯ „ПРОЗА“

Мариана Димитрова Дафчева

БАБА

Тя е попрегърбена, съсухрена от годините дребна женица. Избелялата й забрадка (някога е била лъскавочерна) обгражда прорязано от бръчки, колкото буболечи пътечки, лице. Покрай очите и устните те приличат по-скоро на друмищата на живота – неравно дълбоки и осезаемо криволичещи. Тръгват уж полекичка, скришом намигващи покрай ъгълчето на устата, почти заприличват на срамежлива трапчинка и хоп – разширяват бразди по бузите и брадичката, та ако се вгледа отблизо, човек би решил, че почти ще различи прашен коларски път, по който още се носи ехо от протяжно скрибуцане на вехта каруца, натоварена дюкме с ронещи злато и ухание на лято класове. Очите й напомнят кротко есенно небе – изплакал се е дъждът и само понякога тиха въздишка просветва в премрежен поглед. Рехави космици напомнят някогашни вежди гайтани, а от извитите клепки не е останал и спомен.

Спомените си ги пази в извехтял, чурясал от годините чеизен сандък, в който покрай нужни единствено за нея вехтории от минали времена, се кипрят пожълтели снимки на отдавна измрели хора. По черно-белите фотографии трудно се различават светналите им от радост и младост лица, но за нея това няма значение. Усмивките им къта надълбоко, в сърцето си. А когато много й домъчнее самотията, сяда пред прага, вперва поглед в зеленака на ореха отсреща и плете (за кого ли) калцуни.

Баба. Всъщност тя не ми е кръвнина. Като млад, дядо овдовял с невръстно юначе в люлката – татко ми. С баба се взели набързо, скромно, без патърдии и шумотевица. Нямало тежка сватба, везани одежди и лъскави пафти. Колко ли сълзи безгласно е проляла майка й, дето моминство без писнали гайди и блага ракия в чужда къща е пратила, чуждо дете да милва.  Баба така и дума в укор не продумала. Татко приела като свое чедо. Скоро се природили братя – трима: чичо Велко и близнаците Тодор и Стоян. После дошла войната и мъж й заминал. А тя, милата, сам-самичка и деца да нахрани, и животни да напои, и след магарето палешник да изправя. Героиня ли – повече даже, икона. Дядо се върнал безног. Патериците му още държи нейде в сайванта. Той бил силен мъж, ама орисията го стопила и една заран го намерила да виси от навеса – обесен. И се заточила житейската чернилка: работа, сиромашия, шест гладни гърла, работа… децата да се изучат… първо чуждото – татко ми, после нейните. Ще натовари магарето с вълна, ще я продаде на даракчийницата, ще купи дрехи за Йордан, че е най-голям, пък другите ще ги износват после. Ще събира цял ден по чукарите дърва, ще ги отнесе у даскала, а жена му на изпроводяк ще й мушне някоя книжка (вярно, с оръфани краища, понашарена от щерките им), та Йордан да чете, щото много обича, и на глас, та да слушат по-малките. Ще продаде магарето, ще прати хабер на кума в града: „Санким, Данчо дохуда зимъска да учи.”, пък кръвнината й ще чака – пролетес, като порасне телето, да го продаде. Стане ли пазарлъка, тогаз за учението и на родното си чедо Велко ще се погрижи. Близнаците се удавили през 1956, на едно с овцете, кога придошла Лясковската река. Баба ги била нагодила лятоска да аргатуват на ягъла. Като разбрало селото, хукнали да се жалват пред кмета. Той пък я привикал и… милата, дала едничката ценнотия – малка златна пендара. Нея майката на дядо й вързала на врата в деня на венчавката. Тая пендара било всичкото имане в цялата къща, но покрусената от печал женица кротко я мушнала в шепите на кмета и рекла: „Прави са хората. Мойцине са не овардили добитъка. Друго нямам, глей им го раздели на калпак, та да се умирят всички.” Пари ни за гроб, ни за опело. Ная вечер, съкрушена, потропала у попадийкини. Поп Станчо скришом прекадил покойниците, пък на есен, цяла неделя ангария му работила на лозята. Минало се не минало година, чичо Велко се поболял от туберкулоза. А баба смълчана седяла до леглото му ден и нощ, гледала го как се топи като свещица и премятала преждата – ключе отзад, вметка отпред, калцун след калцун. Накрая от толкоз деца й останал завареникът – тате.

Винаги, когато се замисля, съществува ли още добрина на тая земя, се сещам за баба – дето кога много й домъчнее самотията, сяда пред прага, вперва поглед в зеленака на ореха отсреща и плете (за кого ли) калцуни.

– Тая пущина, дедко ти го бочна уж на майтап. Знаеш ли що е да си харен човек?! Може да имаш много, но пусто да ти е на сърце, може с другари да се хвалиш, пък самота да ти дращи душичката. Харният човек сторва добрини без да чака нещо в отплата. Дядко ти ей на, посади дърво, под което никога не седна на сянка.

ВТОРА НАГРАДА

Чавдар Цветанов Лалов

Да бъдем българи

За Коледа получих Енциклопедия на българските царе. Отворих я и започнах да чета. Страница след страница, думите ме замаяха. Пренесох се в един по-хубав свят. Представях си, че аз съм героят. След няколко дни книгата свърши, но бе посяла вълшебни зрънца в душата ми – бях горд, че съм българин.

След ваканцията се върнахме в класните стаи. Моите съученици споделяха какви подаръци са получили. Разбрах, че повечето са били зарадвани с нови мобилни телефони, компютър, а едно момиче говореше за 1000 евро. Стоях притеснено в кръга и слушах чалгата от джиесемите, когато един съученик ме попита какъв е моят подарък. Тихо казах, че е книга, в която се разказва за българските царе. След това бавно се обърнах и тръгнах, а зад гърба си чух, че подаръкът ми е скапан. Почувствах се сам, защото никой не дойде при мен. Спомних си думите в „Какъв е българинът?“ на Кирил Христов: „Какво добро може да излезе от България? Българска работа!“. Сетих се и за едно интервю с Желяз Кондев – писател, в което казва, че българинът не познава своите исторически личности и не ги оценява по достойнство. Вечерта си легнах рано и бързо потънах в дълбок сън…

Излязох на мост, облян от сребриста светлина. Вървях и знаех, че нещо много важно ще се случи. Чух тропот на копита и цвилене на коне. Видях голяма юрта. На входа й стояха двама стражи. Единият държеше в ръка знаме – конска опашка. Влязох в юртата. Посрещна ме силен, мускулест мъж. Някак си разбрах, че това е хан Аспарух. Той ме почерпи с кобилешко мляко. Показа ми дебел пергаментов лист, а после започна да чете: „Императорът от Константинопол признава, че ние, българите, сме господари на тази земя. Винаги ще има България! Помни това!”…

И ето пак вървях по сребристия мост…Изведнъж видях много герои от българските народни приказки: Тримата братя, Халата, Келешът, Царската дъщеря, Златното момиче, Неродена мома, Вълкът, Лисицата, Мечката, Заекът, Юнакът, що бозал двадесет и пет години, Мързеливият, който се научил да работи…Стоях плахо, докато ми се представи един смешник и остроумец – Хитър Петър. С него хапнахме халва. Той разтвори дебела книга с български народни приказки и каза: „Това е книгата на народната мъдрост. Знанието, което ще получиш от нея е безценно. Приказките са жива съкровищница на българския език. Винаги ще има Български език! Помни това!”…

После чух, че часовникът звъни и се събудих.

Аз знам, че дълбоко в нас, българите, живее по един Аспарух, който казва „Винаги ще има България!“. И по един Левски с прословутата фраза „Народе ????” и непоколебимата си вяра си в него. И по един Ботев с посланието си „ний трябва да се сплотим, да мислим, да думаме и да работим“. И по един Вазов, който утвърждава: „Вярвам. Вярвам, родино, и в тебе“. И по една българска приказка – извор на знание…Защото както е писал Янко Янев във „Философия на родината“, „родината е пространство, преживяно като съдба“, „родината стои над всичко“, „родината е завет, родината е последно изкупително лоно“. Само така България продължава да върви напред по своя път, а българският език постоянно удивлява света!

ТРЕТА НАГРАДА

Надежда Генчева Гергова

ПРИКАЗКА ЗА ВИНОТО

Летните вечери са топли и дълги като майчина ласка. Обгръщат те цялата и усещаш дъха на цвят и щурци. Омайват те със закачливия аромат на градинската мента, ококорения до оградата на бащиния двор риган, мащерката и джоджен, дето от край време помня до старата циментова каца. Тук тишината е някакси различна, уж тишина, а щом затворя очите си под лозниците, дето ей го пак се катери онова шареното лятно коте на вече остарялата ни котка, все чувам гласа на тате, който си отиде скоро от този свят. ”Лозето, Наде , иска много любов. От коренчето до грозда все трябва да го обичаш. Като децата. Да му отрежеш пъпната връв, да го нахраниш, да го изкъпеш, да го погалиш и да му поговориш. И да го гледаш само с добри очи, не с омраза и яд, защото лоша енергия му даваш…” Откакто се помня неговото вино все го хвалеха. Пивко, ароматно, вкусно. Баща ми вдигаше стъклената чаша пред очите си и се взираше внея, оглеждаше гроздовия сок през светлината на слънцето, разклащашечашата и казваше: „Ще е хубаво виното, има светлина и топлина в него, здраво ще е!”После вдигаше чашата на кухненския шкаф, на най-високото място и казваше да не я пипаме няколко дни, щото виното ще му говори. По цвета и яркостта познаваше качеството му. И наистина през цялата година от голямата возелница, която има – няма пълнеше мазето и се скривахме половината махленски дечурлига, бликаше искрящо червено вино. Най-обичах зимните вечери, когато се прибирах за ваканция. Бях вече студентка, изкарах и курс за сомелиер. Гушвам се на топло пред камината, огънят пробягва по каничката с червеното вино и слушам тате. А той ме пита: „Е, какво ще кажеш, какво ти говори тази година виното? Усещаш ли букета от аромата му? Запомни от мен – светлина и обич му трябва на хубавото вино! Ако насила го правиш, нищо няма да излезе!” После започваше да ми поръча какви пръчки да му търся, какви сортове са най-подходящи за нашата земя, кога е най-добре да ги засади и още, и още…Баща ми беше трудолюбив и мъдър човек, с добро сърце и големи,светли очи. Учител. По-голямата част от краткия си живот живя на село, в голямата равнина, със своите ученици, с мама – голямата му любов, с желанието да създава уют и дарбата да дава душа на всяко клонче и стръкче.

Отварям очи и поглеждам звездното небе. От там, сигурна съм ме

гледа баща ми. Обещавам, че ще разказвам на внуците му приказката за хубавото вино, дето се прави с много светлина и любов. И не само заради традицията на семейството, а и в памет на баща ми, който уважаваше виното, създаваше го и говореше за него като за един от най-ценните природни дарове.

ПООЩРЕНИЯ

Анита Христова Велева

СТАРЕЦЪТ И БАНКОМАТЪТ

Машината приличаше на крематориум за птици. Тя беше циничен пунктоационен знак на небето. Но съдържаше хиляди небета- розовеещето небе над селска църква и стълб с щъркели, сивото небе, поглъщащо смог и отдалечаващо хората в града. Машината се разтърсваше и размиваше всички тях, а животът поемаше отново към известността. Различни хора идваха и си отиваха от банкомата. Децата на смога, неподозиращи статуи в музея на милосърдието. Там понякога, в музея оживяваше нечие сърце, но бе въпрос на минути да замръзне,да свърши Един старец стоеше някак извън редиците на хората, упражняващи и прострелващи като с прашка неотменимото си право да използват своите заплати, пенсии, преводи, защото съществуването е строго платено. То е възмездно и невъзвратимо, за щастие. Теглеха парите си като дивеч, от който капеха пера и кръв. А старецът стоеше отстрани като разжалван офицер,смътно протягаше ръка, опитваше да заговори, но гласът му се отдалечаваше. И ревматичните му, бавни жестове, плаваха през тъмничната му участ, давеше се от горчивина и срам. Той стискаше карта и чакаше някой да се забави ,да спре, тогава с прилива на кръв към шията, устните и мозъка, проговаряше отново;
-Извинете, госпожице, моля Ви, да ми изтеглите…Аз..
И всички отминаваха като струи дъжд по прозорец. А шосето навън ставаше все по-измито и гладко, лишено от асфалт, като избръсната глава на опериран, като инструмента на хирурга, който току-що бе изрязал израстъците на сърцето, клонящи към себеподобните, посипал носталгията с амоняк и го бе пуснал като пеперуда без чувство за гравитация и памет. Той се свиваше зад стъклото от срам и безмълвно отчаяние.
Най-после се приближи до една жена, която приключваше с банкомата и промълви глухо:
-Аз стоя тук от сутринта и никой не иска да изтегли пенсията ми. Аз не виждам нищо и не разбирам. Много Ви моля, не си отивайте, всеки ми отказва…-той подаде картата си ,без да я поглежда. Усети как тя я издърпа и каза кротко и решително.
-Ще Ви помогна. Колко е пенсията Ви?
-Сто лева –отвърна й, очите му сега бяха засмени и трескави.
След две минути тя му подаде няколко банкноти. Той размаха ръце като криле на несъгласна птица, приближи се, развълнуван и й направи знак.
Тя се загледа в лицето му отблизо. Бледо и сбръчкано, със смолисточерни очи и тъмни вежди, които рисувха остатъка от един живот. Бяха дух на ръба. Тягостното възклицание на един епилог , което съдържаше и многократно ранявана наивност. Той докосна ръката й, но някак настойчиво и все по- плътно. Напъха в нея една от банкнотите. Тя го погледна изумено.
-От пенсията. Да се почерпите за това, което направихте за мен.- додаде с усмивка.
-О, много Ви се моля, не ми давайте нищо…нищо- върна му я с глас, който не приличаше на възражение, а замръзваше над бездна от дълга нямост. Гласът й бе отекнал в много помещения, бе засегнал много животи. Жената стана отново строга непозната. Обърна се. И заплака.

Владимир Иванов Георгиев

РИБОЛОВ

Двама мъже на средна пенсионерска възраст седят пред тото-пункта и обсъждат нещо. Седнали се върху малки зелени платнени столчета.

– Приличаме на риболовци – каза единият и леко премести крачетата на стола си. Беше лято, слънцето припичаше и се оглеждаше в металните крачета.

– Ние сме си такива. Стоим и чакаме нещо да клъвне.

– Това ли чакаме? Не знаех.

– Ами какво друго? Тук, пред тотото, все ще влезе някой човек – тъжен, умислен, угрижен, огрухан от живота. После ще си пусне фишчето, ще му олекне, надежда ще проникне в съзнанието му…

– И джобът му ще олекне…

– Остави това сега! – ядоса се прекъснатият. – С колко ще олекне? С левче. То с едно левче сега и един билет за транспорта не можеш да си купиш, камо ли надежда. И не ме прекъсвай, когато говоря!

Ядосан беше. Той си беше винаги ядосан, затова другият го изгледа спокойно и изчака минута да му попремине. Искаше му се да възрази, че няма как да го прекъсне, когато мълчи, но не каза нищо.

– Прав си – каза Спокойният, за да успокои топката съвсем. Знаеше от многогодишните си наблюдения на футболни мачове, че когато някой те напада, добре е да го поразклатиш, да го разубедиш, да му отнемеш топката и после да поразиграваш малко, да успокоиш темпото. Помълча още минута и погледна часовника си: – Време е за обяд!

Ядосания беше се загледал пред себе си. Нищо не каза. „И като си му отнел топката вече, като си я поразиграл и си му отвлякъл вниманието, щом като вече инициативата е твоя – може да атакуваш!”, каза си Спокойния и нападна:

– Защо му е надежда на тоя, дето чакаш тука? Ще си пусне тото, ще пъхне фиша в портфейла си, откъдето е извадил последното си левче, и ще си тръгне щастлив и уверен? Така ли е според тебе? Това ли му трябва на човека днес? Това ли му е достатъчно?

Слънцето ли беше го напекло, съвестта ли, но Ядосания не помръдваше. Значи първите удари бяха нанесени на място: сломили бяха съпротивата му. Спокойния продължи:

– По-добре е изобщо да не даваш излишни надежди. Само измамниците постъпват така. Остави бедняка на мира, той е свикнал с глада и унижението, не очаква нищо друго. Отива на работа, там му се подиграват, връща се – синът му е бил бит в училището, защото няма пари за закуска или защото панталонът му е лошо закърпен, жена му ще се разкрещи, че няма какво да вечерят, а той ще излезе на терасата и понеже няма какво, ще пие вода…

– Или цианкалий… – промърмори Ядосания. Той все пак слушаше. Изглеждаше като завеян, тази вметка обърка събеседника му. „Той още е жив!”, каза си ядосано Спокойния. Докато обмисляше следващото си нападение, чу оня да говори като на себе си:

– Той ще пие вода, няма да спи, ще мълчи, ще страда и ще понася всичко… Докато има смисъл. Докато децата растат, докато още има надежда, докато вярва в нещо. Само дотогава. В деня, когато надеждата умре завинаги, и той, този твой човек, ще си отиде.

Спокойния не повярва на ушите си. Беше го ударил с неговите камъни.

Двамата седяха на зелени рибарски столчета пред тото-пункта в квартала. Нямаха пари, но не просеха. Бяха гладни, но нямаха храна. Затова искаха да се порадват на спомените си, когато преди време седяха така на реката, в ръцете им – въдици, а щом си на риболов, все ще излъжеш някоя рибка, ще клъвне поне каракуда, ако не шаран. И спокойно ще е, тихо ще плават годините, като плувки в реката; няма да има ни злоба, ни притеснение за утре… А надежда? Тя не ти е нужна, щом си спокоен.

А сега те бяха двама стари рибока, които се кълвяха един друг. Напече. По пладне рибата не се храни, дори когато е гладна. В едната ръка – столчето откъм плата, че крачетата парят, с другата подпрял чуждото рамо, ей-така, за кураж, Спокойния и Ядосания бавно вървяха нанякъде, сигурно сянка да търсят. Или пък надежда.

Към разказа “И ето ти дочака със своите очи да видиш” от Симеон Симеонов – линк

Към разказа “Да почувстваш милувката на вятъра” от Стойка Маринова – линк