РЕЗУЛТАТИ ОТ ЛИТЕРАТУРНИЯ КОНКУРС “РАДА КАЗАЛИЙСКА” ЗА 2018 г.

от в АКТУАЛНО ОТ ЧИТАЛИЩЕТО, Конкурси Comments Off on РЕЗУЛТАТИ ОТ ЛИТЕРАТУРНИЯ КОНКУРС “РАДА КАЗАЛИЙСКА” ЗА 2018 г.

Литературен конкурс “Рада Казалийска” 2018 г. – РЕЗУЛТАТИ

ОБЕДИНЕНО МНЕНИЕ НА ЖУРИТО

ПОЕЗИЯ:

  • Първо място:

“Звукът на тишината“ – Дилян Димитров, гр.Омуртаг – ЛИНК

  • Второ място:

“Лунатично“ –  Надежда Радева, гр.Русе

Лунатично

По угарта пристъпваща на пръсти,
когато се разпуква самотата,
вървя и земното разпръсквам,
но не защото не достига красотата,

а сигурно защото песента ми
стреми се като дух на волна птица
с незримото глада си да засити
летейки горе към недостижимото…

По пръстите лениво се отича
утайката на мигове изпити
и аз вървя, и се заричам да обичам,
но не защото времето не стига,
а сигурно защото любовта ми
като дълбока и кървяща рана
желае само моя да остане,
но никога да не зароби двама.

По сянката ми улична от слънце
занича куче сиво и я следва,
но не защото жадно то за стръв е,
а просто тъй… Поета да преследва!
И аз вървя със сянката до мене
чертаят знаци стъпките ми тежки,
но кой сега ще тръгне да разчита,
кой дирите ми днес ще забележи?

Животът свършва?! Не, не съжалявам!
Ще го повтарям както много други,
но не защото съм спасила вятъра
и не защото претворих го в думи,
а сигурно защото все забравях,
че детството отдавна се изниза
и счупих… счупих огледалото
на хиляди парчета, ето вижте!

Надежда Радева

  • Трето място :

“Изрязване на фона“ – Златина Вълева, гр.Стара Загора

Изрязване на фона

Сега съм запокитена върху тераса.

Дълбал я някой, за да стане остров.

След сто луни попаднах не да прося

парченце свобода и недоволство.

 

Не зная кой доведе ме, кога. Защо

съм толкова безсловна и безкрила…

Броя покапково отдавнашни неща,

едни истории, в които май съм била.

 

Не я пустосвам, как да я виня?

Съдбата е неумолима, лоша лелка!

Каквото нареди, го правя на инат,

каквото избера, съм все последна.

 

Кръжи в небето някакъв нишан,

посоките забожда и пърпори смисъл!

Животът се отбива като корморан,

едва разбирам маха при…отлитане.

 

… дали защото се прибрах в скала,

избягах от града да съм свободна,

вися над себе си, но вдън гората на душа,

в черупка съм щастливо плодородна.

 

До корена на дива круша,

до малкото сърце на майка котка,

до храста, който винаги възкръсва,

до камъчето, плачещо за локва,

до рижата следа на звяра,

до пазвите на вирове с пъстърви,

до лоното на живите деца на бляна…

да са очите ми едни от първите…

 

Поощрения:

  • „Какавидени НЕ-та“ – Таня Николова, гр.Долна Митрополия

какавидени НЕ-та

Е и какво ако просто съм кламер,
карфица и телбод,
ако не мога да забода пеперудите
в стомаха ти.
Да изтръгна крилата им …
да си ушия шал от тях.
Да се увия в него..
и да прекося дните ти.
Само по шал.

Вземи моят септемврийски подарък..
късче къдрица и шал от крилете на пеперудите..
пропит с обещание за канелена зима…
завий всички какавидени НЕ-та …
чакащи да се преродят в пеперуди.

Ще изпея по френски р-тата в календара ти,
за да онемее ехото на разплетената ми плитка.
Февруари са най-буйни къдриците.
Бунтуват ги шноли и фиби… махни ги!

Запази ги…
за спомен …
когато си тръгнат…
от дните ни…
пеперудите!

  • „Импресия“ – Росица Радева, гр.Бобов Дол – ЛИНК

 

ПРОЗА

  • Първо място:

„Старата тенджера“ – Красимир Бачков, гр.Варна

СТАРАТА  ТЕНДЖЕРА

Баба Куна бе дребна, прегърбена женица, способна непрекъснато да върши нещо по двора или в къщи. Като една мравка тя не се спираше по цял ден   къщната си работа. Живееше сама на село и само когато синът и Нешо докараше двете си дъщери и жена си с колата, тя светваше като слънчоглед. Веднага колеше пиле, попарваше го, оскубваше го и от дреболиите правеше най-вкусната чорба на света, а пилето запичаше във фурната с краве масло и чесън. Макар да прехвърляха вече тринадесетата си година, внучките  пищяха и се гонеха, а Нешо важно сядаше на масата. Чакаше майка му да направи салата с много магданоз, лук нарязан на лунички и крехка, току що скъсана от градината краставица. Салатата винаги бе поръсена отгоре с домашно сирене, мазно като масло, не много солено и залято с испански зехтин, който старицата пазеше само за скъпите си гости. Ракийката, която пийваше бе обикновена гроздова, но кой знае защо му се струваше особено вкусна и пивкава. Винаги, когато хапнеше и пийнеше, Нешо се излягаше на миндера и кратко придрямваше. У дома си в града страдаше от безсъние, а тук на село заспиваше като упоен от въздуха или нещо друго.

Тази събота по пътя имаше задръстване заради катастрофа и Нешо закъсня. Паркира колата около два след обед, гладен и изнервен като вълк. Жена му и децата слязоха от колата, а баба им ги посрещна, както винаги засмяна. Беше малко смутена, защото не ги очаквала и не бе приготвила нищо за обяд.

–              Нешо, мама! Нали снощи по телефона каза, че ще ходите на Шумен днес? При някакви приятели?

–              Казах, но промених решението си! По пътя имаше преобърнат ТИР и километрично задръстване. Чакахме два часа тия хайвани от КАТ да направят нещо и когато накрая отвориха някакъв обходен път разбрах, че ще пристигнем в Шумен чак късно следобед. Затова реших да ти дойдем на гости!

Той отвори малкият, стар хладилник и като видя само кофичка кисело мляко и половин хляб, запита:

–              Ти какво ядеш, бе мамо? Хладилникът ти е абсолютно празен!

–              А долу погледна ли? Я виж, колко яйчица съм събрала в кутията! Искаш ли да ви изпържа, за по-бързо?

–              Давай, пържи! – отпусна се тежко на масата Нешо и зачака традиционната салата и ракия.

Баба Куна тури няколко съчки в печката, махна колелото и капачето отгоре и сложи големия, опушен тиган да се нагрява. Когато олиото запуши в него, тя счупи двайсетина яйца и ги разбърка с лук и сирене. Замириса апетитно и всички започнаха да се облизват.

–              Ще почакаш малко  да ида до Киро, да взема малко ракия, че тази в шишето свърши! – виновно сплете пръсти старицата.

–              Добре! Върви! – кимна Нешо и след като майка му излезе, отиде до печката и вдигна една стара, с очукан, зелен емайл тенджера, сложена да се суши с дъното нагоре. Опита се да провре пръст в дупката на единия край на дъното, но като не успя се ядоса и хвърли тенджерата в кофата за боклук. След малко баба Куна се върна и тропна на масата пълно шише с ракия. Приготви и салата за сина си, а в това време внучките, с жената на Нешо изядоха яйцата. Неговата порция яйца стоеше на края на печката, за да е топла.

Баба Куна се завъртя край кофата за боклук и скрито вдигна тенджерата. Тръгна да я носи някъде, но Нешо я спря:

–              Мамо, веднъж вече хвърлих тази пробита тенджера! Защо го държиш в къщи този боклук, не знам!

–              Пролетта си садя разсад в нея! – оправда се старицата.

–              Нали ти носим празни кофички от кисело мляко за разсада? Хвърли я веднага!

Бабичката направи тъжна физиономия и неочаквано отвърна:

–              Няма пък! Тя си е в мойта къща и ще си я държа, щом искам! Ти нареждай в блока си, в града!

Двете внучки се засмяха, а жената на Нешо отбеляза:

–              Той и блока в града е купен от вас, бабо Куне!

Нешо глътна на екс ракията, напълни отново чашата и изръмжа:

–              Вие все много знаете! И защо ти е тази пробита тенджера, мале? И циганите не държат такъв боклук в къщите си!

Старицата сърдито го изгледа, седна на края на един дървен стол и тихо рече:

–              Когато се взехме с баща ти, нямахме нищо! На сватбата единственият ни подарък бе тази тенджера. Живяхме на квартира, работихме, събирахме и успяхме да си купим къща, на тебе апартамент и все в тая тенджера съм ви готвила! Като я хвърляш на боклука, все едно мене хвърляш, сине!

Нешо стана, отиде до бюфета и започна да изкарва тенджери и тави. Нареди няколко и ги посочи:

–              Погледни! Това са все здрави съдове! Тях не използваш, а пробитата тенджера все наредена като паметник някъде! Съвсем си изкрейзила, мамо!

Баба Куна наклони на една страна глава и се съгласи:

–              Изкрейзила съм, зер! Цял живот едно пръстенче не съм получила за подарък! Обичките, дето са ми на ушите са от мама! Като бях още дете ми ги сложиха! Една тенджера имам за спомен от младостта си и ти искаш да я джасна на боклука! Какъв си се променил, Нешо? Станал си суров като баща си, лека му пръст!

Почувствал се виновен, Нешо стана, хвърли вилицата на масата и излезе на двора. Старицата внимателно свали златните малки обички от ушите си и уви всяка една поотделно в книжна салфетка. Извика двете си внучки и им ги  подаде:

–              Вземете, баби! На мен за какво ли са ми! Те не са тежки, но все нещо може да си направите от тях!

Момичетата взеха обичките и седнаха до бабата. Едната я прегърна и се опита да я успокои:

–              Ти нали го знаеш, тати! Все намира за какво да се кара! Изобщо не го слушай него! Дръж си тенджерата и дори си насей китка в нея! Така ще си я гледаш всеки ден и ще те радва!

–              Искаш ли другият път като идваме, да ти донесем орхидея, бабо? – запита другата внучка.

–              Не носете орхидея, че не знам как да я гледам! Ама за цветето сте прави! Ще взема да си насадя едно мушкато! И хубаво цвете, и полезно!

Едното момиче прошепна нещо на ухото на другото. Двете подскочиха, взеха тенджерата и обещаха на бабата, че ще я върнат след малко. До вечерта нещо правиха в малката гостна стая, а къщата се изпълни с миризма на ацетон. Когато Нешо ги подкани да тръгват вече, двете момичета излязоха, като криеха нещо зад себе си. Баба Куна, майка им и баща им ги гледаха с очакване, а децата внимателно изкараха старата тенджера и я поставиха на масата. Върху зеления емайл с червен лак за нокти бяха изрисували разни шарки и тенджерата се бе превърнала в странна саксия.

–              Сега вече може да си засадиш мушкато! – рече едното момиче, а другото допълни:

–              И никой вече няма да хвърля тенджерата, защото сега е нещо като ваза! Почти произведение на изкуството! Разбра ли, тате?

Нешо кимна, засрамен от децата си, а баба Куна дойде при тях и както си бе по-дребна от тях, им събра главите до лицето си. Целуна ги и продума:

–              Живи да сте, рожби мили! Заради вас съм още на този свят!

Гостите отдавна бяха заминали, а баба Куна седеше и не можеше да откъсне поглед от изрисуваната стара тенджера. Залезът надникна през малкия прозорец, погали с един последен лъч старицата и се скри усмихнат.

  • Второ място:

„Нека се тагнем в…“ – Елка Петрова, гр.Сливен

Помня леко олющената дядова къща, оградата, облечена в чемшир, крушата, която, навела уморено от тежестта на подовете си глава, те посреща на входа. Огромният стар орех, поседнал в задния двор, те приканва приветливо под своята дебела сянка. Този орех аз и до днес наричам „гъбата“, защото короната му ми напомня на Гъбарко, който разперил ръчички, ни зове да седнем до него, да се вслушаме в шепота на вятъра, в историите на природата и да се почувстваме като герои на приказка. Обичах да седя под този орех и да слушам приказките и чудните истории от миналото на дядо. Прекарах своето детство слушаща тези приказки, играеща на двора или на калдъръмените улици в едно малко селце, моето село. Селце, което се е сгушило сред планините, напомнящо на срамежлива птичка кацнала в своето гнездо. Сутрин, когато се вгледаш в далечината, играта на светлината те залъгва и ти се струва, че къщите намигат закачливо на слънцето или се усмихват на малките кокетни реки. Моето село се намира близо до неголям град, но твърде далече от морето или от някоя значима и известна географска точка в България. Това селце е късче от света, в което можеш да се „тагнеш“, ако си достатъчно модерен и имаш профил в някоя от популярните социални мрежи, но ще останеш някак неразбран къде точно се намираш.

Отбелязването в социалните мрежи в интернет на мястото, където живеем, пием кафе, пазаруваме или точката от света, която сме посетили, се е превърнало в неразделна част от ежедневието ни, признак за социалност и значимост. Животът ни сякаш се процежда между таговете, лайковете и емотиконките. Неусетно с всеки следващ пост, коментар, отбелязване, ние преобразяваме съществуването си в патерица на социалните мрежи. Успехът, приключенията, спомените губят своето значение, ако не са споделени в интернет и не са събрали своя данък „Одобрение“. Предприемаме екскурзии и пътувания, защото другите са се тагнали някъде и ние не бива да изоставаме от техния ход, защото това би ни лишило от участие в социалните мрежи и съответно би ни изхвърлило от собствения ни живот. Не искаме да видим, че сме се качили в скоростен влак от тагове и минаваме покрай дните си, като вместо да изживяваме всеки миг, да се наслаждаваме на красотата и чара на събитията около нас, ние виждаме само екрана на телефона или компютъра, а от живота си единствено размазани сенки, бледи образи на нещата, до които бихме могли да се докоснем и да усетим.

Непрестанното тагване (отбелязване) на различни точки в света някак храни нашето самолюбие, гордост, усещане за значимост и суета, но същевременно изглежда толкова тъжно и жалко, защото в това действие се е скрил копнежът ни, чува се отчаяният вик за признание, любов, общуване, приятелство. Пречупени през призмата на реалността множеството тагове не са нищо повече от опустял чертеж на щастието, посърнал опит да опишат нашите емоции, чувства, да нарисуват подобие на картина от спомени.

Истината е, че и аз съм част от хората, които имат профили в социалните мрежи, отбелязват се и публикуват снимки, но имах възможността да се върна за няколко дни в моето село и да си спомня детство, което не се е тагнало никъде другаде освен в моето съзнание и сърце. Седнала на своето любимо място, под стария орех, сгушена в прегръдките на моя Гъбарко, аз осъзнах, че най-красивите спомени са тези отбелязани в душите ни. Осъзнах, че е хубаво да рисуваме картина на щастието и на живота си чрез фантазията, емоциите, преживяното, а не чрез отметките. Осъзнах, че пътуванията се превръщат във вълшебни приключения, когато са спонтанни, плод на мечтите ни, споделени с приятели в реалността, а не в онлайн пространството. По-приятно и удовлетворяващо е да снимаш и да слагаш снимките си единствено в своя хартиен албум, да се оглеждаш, да пишеш, да усещаш, вместо да търсиш вманиачено „перфектната географска отметка“. Вълнуващо и прекрасно е да посетиш малките селца, в които приятелите ти от интернет няма да разберат къде си, но ще си оставил още една отметка, следа, спомен…в душата си.

Аз осъзнах, погледнах себе си отстрани, реших да променя часовниковата стрелка на ежедневието си, а за децата, хората, които съзирам с тъга всеки ден в парковете да стоят заедно, но заключени в своя собствен екранен свят, ми остава надеждата, че ще спрат постепенно да губят умението си да оставят нетленни следи и ще закопнеят да се тагват повече в душата, а не в социалните мрежи!

  • Трето място :

„Срещата“ – Марта Радева

СРЕЩАТА

Преди срещата сънувах, че умирам. Отворих очи и в просъница си спомних неистовата молитва, с която се разтварях в необята: да не ми се отнема връзката с хората. Когато съвсем се събудих, осъзнах,  че мислех за връзката във фейсбук. Вечерта им разказах съня си и те, разбира се, се смяха. Джина каза, че явно съм прихванала фъбинг* от хлапетата. А Блага ме погледна – както някога, с меките си, проникващи дълбоко кафяви очи: „Сънят, че умираш, значи любов… Или празни обещания“.

Музиката заглушаваше повечето от думите, които искахме или не искахме да си кажем. Второто май беше повече, след тия двайсет години, откакто завършихме гимназията. Критичен беше моментът на разпознаването: да сдържиш изненадата си от натежалото тяло на красавицата, от паяжинката на бръчките, заплетена по някога безгрижното лице на зевзека на класа; да не забележиш оплешивяващата, изпъстрена със сребристи кичури коса…

  • И все по-същите ще ставаме – прозвуча като дисонанс на многобройните възклицания ”Същата си!” шегата на Джина. Поне нейното остроумие си бе останало същото.
  • Ти какво все поглеждаш към вратата? Май чакаш някого! – ме попита Дима. И тогава се случи да опровергая похвалите, че съм спряла да се изчервявам.

Да, чаках. Чаках Йосиф. И той беше последният, за когото Дима или другите от класа биха се сетили, че гледам вратата. Йосиф беше момчето, което най-много ме тормозеше в гимназията. Сякаш улавяше още във въздуха момента, в който ще се изчервя – какво говоря! – най-често  точно той го предизвикваше. Смееше се на начина, по който произнасях името си, имитираше ме, щом заговорех в клас, дразнеше ме с несъществуващи обожатели.

В началото ми беше неловко, после чувството ми за унижение и безсилие все повече растеше. Всъщност ядосвах се повече на себе си, защото съзнавах, че бях смешна. Слаба и жалка в паниката си, че спектакълът ще се повтаря отново и отново и аз пак няма да намеря точните думи, с които да го прекратя. Или поне да бъда равностоен партньор в него. Веднъж го чух да казва, че се борел с патриархалното ми възпитание. „Това не е твоя работа!” – ми се прииска да извикам. Вместо това направих кисела физиономия, която комично се отрази в лицата на заливащите се от смях момчета срещу мене.

На училищните концерти Йосиф свиреше на тромпет и аз не знаех нищо друго, което може така ликуващо да разплаче сърцето ми, както неговата музика. Но не му казвах и думичка за това. Насмешливите му, издължени сини очи под гъстите мигли и почти сключените черни вежди сякаш слагаха стена пред смелостта ми.

Преди около девет месеца обаче точно този Йосиф ме откри в мрежата. Поздрави ме във фейсбук за изложбата. Не се колебах дълго дали да приема приятелството му – за мен някогашните ми ученически терзания отдавна бяха записани в графата „детинщини”. Писа, че е в Израел. Заминал там благодарение на тромпета. Но после записал физика и сега работеше в научен институт. Разказваше ми за странната земя, в която живее – свещена земя и земя на вечни конфликти, предречени още от библейските пророци.

„И представи си – пишеше ми Йосиф, мечтаната Обетована земя, към която Мойсей четиридесет години води народа си, всъщност е… пустиня. Но тази пустиня и израелците в Йерусалим, и палестинците около Витлеем са превърнали в градина. Красиво, организирано, рационално. Водата тук е оскъдна, но  хората не чувстват болезнено липсата ѝ. Затоплят я изключително с енергия от слънцето. Навсякъде е чисто, устроено, подредено. В началото си мислех: „Те са превърнали пустинята в градина, а ние пък градините превръщаме в пустини“. Беше ми много мъчно за моята България…“

„Не си ли мислил да се върнеш?“ – попитах го веднъж.

Отговори на следващия ден: „Тук, където съм, е началото“.

„Какво начало?“

„На Спасението“

И после: „Знаеш ли, онова, което най-много ми тежи, са Стените“. Стените се бяха превърнали в негова любима тема. Натраплива, бих казала. Често ми разказваше за графитите на митичния художник Банкси върху стената във Витлеем. Веднъж ми писа: „Ако ги нямаше стените – не говоря само за външните. Ако ги нямаше в умовете и сърцата ни, нямаше да има никакви прегради пред нас, хората… Както между мен и теб.“

Дълго не му отговарях и той продължи: „Дори не можем да си представим колко много бихме постигнали. Без значение ще бъдат не само произходът ни, цветът, расата, религията, характерът. Без значение ще бъде и смъртта.“

„Не отиваш ли твърде далече?“ – бях го попитала тогава. Мина около час, докато ми напише: „Ще го докажа“.

Във всичките ни разговори Йосиф живо се интересуваше от мене, от моите картини, изложби, награди. Питаше за децата ми, а също и за моя брак, който се провали. Странно, но точно с него се осмелих да споделя неща, които на никого не бях казвала. Имах чувството, че тъжните очи над острите скули от профилната му снимка и без думи проникват във всички мои тайни. Свое семейство той нямаше.

За годините в гимназията не говорехме – като че никога не са били. Но сега Дима беше напълно права. Аз наистина го очаквах и пред очите ми още просветваше онова „Обичам те! Чакай ме.” – последните му думи. Не обеща, че ще дойде, но някак си знаех, че това ще се случи сега. Знаех и друго: вечерта ще започне за мен тогава, когато Йосиф се появи на вратата.

Бях пристигнала в града на моето детство преди два дни, но сякаш живеех в полусън и  пропусках всичко край себе си, като че ли бях само наблюдател. След полунощ събрах смелост и споменах Йосиф. Георги отля капчица от виното си на земята.

  • Какво?!!! – попитах аз.
  • Не знаеш ли? Живееше в Израел. Улучил го някакъв заблуден куршум, докато полицията се разправяла с демонстранти, май че заради стената във Витлеем… Кой знае защо, внезапно застанал помежду им.
  • Кога?…
  • Май че година стана вече.

Бавно осъзнавах абсурдността на думите му и продължавах да гледам към вратата, която вече се отваряше само когато някой си тръгваше.

На другия ден около обяд се запътих към парковата улица, на която Йосиф някога живееше с родителите си. Спрях до двуетажната кремава къща с извити заоблени балкони и с двата бора в градината до входната врата. Знаех, че тук ще намеря брат му, година по-малък от нас.

На портата ме спряха проницателните сини очи от познатата ми профилна снимка. До тях прочетох:

1 година

    Тъга

Брат му веднага ме позна. Обикновено по-малките запомнят големите в гимназията, макар последните да не ги забелязват.

  • Значи все пак е успял!…
  • Но… Три месеца след…?
  • Не е мистерия… Наистина ще излезе, че е наука. А аз си мислех, че са поредните му бълнувания. „Виртуално безсмъртие“!… Беше си донкихотовец отвсякъде… Разказваше ми, че от две години работи по специална програма, тайно от другите, в своя институт. Нали след като човек си отиде, профилът му остава в социалните мрежи и неговите приятели продължават да пишат там нещата, които не са успели приживе да кажат…
  • Така е…
  • Да, сигурно си виждала как страничката на покойниците се изпълва с разплакани емотикони, сърца, музика, която са обичали; молби за прошка, надежди, че са в по-добър свят… А Йоско твърдеше, че е на път да изобрети способ мъртвият да не остава в пасивна позиция при това позакъсняло общуване. „И няма да има нищо нагласено, ми разправяше разпалено той, нищо, което да напомня шарлатанство или театър“. Не пишел никой вместо покойника. Програмата щяла да анализира съзнанието и характера на всеки един човек, ползващ социалните мрежи и пожелал да участва в експеримента. С голяма точност програмата предвиждала как съзнанието му би се развило, ако смъртта не беше прекъснала дните му на Земята. Какво пропуснато би желал да преживее, с кого да разговаря. Фактически съзнанието му щяло да се „пресели“ във виртуалното пространство…

… И значи наистина ти е писал през всичките тия месеци! Непоправим донкихот. Както живя, така си и отиде. Не зная защо се е пъхнал между шамарите в Йерусалим…

А аз знаех. И все пак нещо не можех да си обясня:

  • В дневника му нямаше нищо, което да покаже, че си е отишъл.
  • Да. Използваше приложението, което забранява другите да качват каквото и да било на стените ни. Спря и коментарите под публикациите си. Аз не му знаех паролата и като си отиде, не можах да предупредя никого в мрежата…
  • Но той не ми беше писал никога преди! Намерихме се едва преди девет месеца…
  • Странно… Знаеш ли, от няколко години Йосиф питаше за теб. Следеше изложбите ти. Но явно не е посмял да ти пише…

Трябваше все пак нещо да отвърна:

  • Излиза, че компютърът е по-смел от човека…
  • Компютърът само изкарва наяве онова, което носим в себе си.

„И все пак точно той, Йосиф, е направил програмата. Направил го е и заради мене. За да се срещнем отново…” – се блъскаха залутани мислите в главата ми, преди да погледна в телефона си стената на Йоско. Не се изненадах от клипа, който видях там. Йосиф свиреше на своя тромпет, без да откъсва тъжните си сини очи от камерата, а зад него танцуваха графитите на рушаща се огромна стена.

Тухлите ѝ някак чудодейно, сами, се подреждаха в мост.

————

фъбинг* – пристрастяване към телефона, зависимост от виртуалното пространство

  • Поощрение:

„Гуна Лисичарката“ – Ваня Велева, гр.Ямбол

Гуна Лисичарката

Ръцете и бяха едри и кокалести. Скромната и пазва криеше безпощадната решителност на обветрена селска душа. Държеше сезала в ръка, а в другия му край  бе впримчен вкочанен труп на  двегодишна лисица. Рижавата и козина светеше на оскъдното обедно слънце като карамелена глазура. Космите бяха слегнали на хълбоците и настръхнали от ужас около врата. Тъмните и очи бяха притворени от неутешимата жал на помръкващ живот. Само белите антени на мустаците потрепваха от ноемврийския   вятър като живи. Сутрешната мъгла беше омърляла допълнително  разкошната някога опашка с цвят на есенна шума. Главата на животното клюмаше безнадеждно  предадена пред саможертвената жестокост на Жената.

Господинка победоносно окачи  тежестта с оранжевия звяр  пред къщи, след поредната демонстрация пред шашардисаните  комшии. От месец вече див звяр мореше птиците в селото. Курниците оставяше с по две – три кокошки по – малко всяка нощ, с методичното постоянство на разумно същество. Среднощната врява по къщята срещаше  фанатичната последователност на дивото с тъпата незаинтересованост на домашните птици, лишени както от способността да управляват крилата си, така и от изобретателността на свободния дух. На разсъмване стресирани петли  деряха глас в престорен патетичен напън на набедени господари, но гребените им се полюшваха омърлушено и сивееха сякаш безкръвни. Котараците ревниво пазеха тайната на нощната визита и само скришом препикаваха  маркираните от лисицата ъгли в дворовете.

В една от дългите есенни нощи  баба Гуна, както по тоя край викаха на Господинките, се зави до мъжа си , който похъркваше равномерно като метроном. Тъкмо притвори очи и дочу суматохата в двора. Залаяха кучета, котаракът под  печката наостри уши, а пуйките се разхвърчаха и пръскаха пера до пруста. Гуна скочи, наметна елека и хукна боса през двора. Чу разтревожения писък на птиците, на които дробеше кърма цяло лято. Отвори мрежената вратичка  и усети как нещо се шмугва в краката и. Гуна стисна кълки, напипа рошавата козина и хвана здраво. Животното се изви с решителност на която са способни само  лишените от свобода. Усети зъбите му в мекото на ръката си и топлата кръв опърли босите и стъпала. Заболя я. Стисна по-здраво, хвърли якото си тяло върху косматата твар и стиска с все сила докато укроти  борбеността му и животното се предаде. Затътри го до вратата на къщата и чак тогава събуди Димитър. Ръката я болеше и тръпнеше от мишницата до кутрето, а червена кръв шуртеше от две големи дупки. Поля раните с първак, докато мъжът и псувайки си търсеше чорапи.

“Гуно, ма, туй лисица ма! Как я утрепа? ” – чу го да се диви. ” С ръце – ей ги” – рече Гуна докато връзваше раната  със стара кърпа. “Тц, Тц, Тц” – чудеше се Димитър, който цял живот  се забавляваше да варди на пусия  диви животни  със старата си флоберка. От две недели  авджиите дебнеха неканения гост напразно. Гуна ги посрами селските мъже…

Гуна лозарката 40 години бе стискала текезесарската ножица по ветровитите кърища. Беше оправна и смела, решителна и серт още от младини. Славеше се с инат и трудолюбие. Цял ден прииждаха  хора да гледат  звяра, дето Гуна го удуши с голи ръце. Тътреха внуци и малоумни изпърчавели момчетии, които минаваха още за деца. Трупът се люля, обесен на жертвения сезал до другия ден и до по – следващия и щом завоня Димитър му метна един парцал и го свали от бесилката. Хвърли го на бунището и го зарови надве – натри. Кокошките все изравяха опашката и тя току щръкваше рижавите си косми навръх купчината боклук. От тоя пиедестал петлите най- обичаха да обаждат  че иде утрото. И гребените им закоравяха, грейнаха на първото слънце. Те чакаха Гуна да им хвърли зрънца…

Някъде далеч се чуваше сподавен лисичи плач и дебнеха в сумрака два чифта нефритени очи…

  • Почетна награда на председателя на читалището:

„Бабината баница“ – Ивелина Радионова, гр.Провадия – ЛИНК