ЕДИН ОБИКНОВЕН ДЕН НА ЕДИН ЧИТАЛИЩЕН ПРЕДСЕДАТЕЛ

от в АКТУАЛНО ОТ ЧИТАЛИЩЕТО Comments Off on ЕДИН ОБИКНОВЕН ДЕН НА ЕДИН ЧИТАЛИЩЕН ПРЕДСЕДАТЕЛ

Септемврийска утрин . 8,30 ч. От отворения прозорец се чува утринното цвърчене на птички „заели места” в близките дървета. Малко по-късно, с препичането на слънцето , птичата гълчава стихва, но се чува музиката на детски гласчета: пред прозореца има голяма междублоково пространство с пясъчник за децата и със сенчести пейки за бабите и майките.   Кабинетът ми е в НЧ „Добри Чинтулов” в квартал „Дианабад”. НЧ означава „Народно читалище”. Не зная в България да има „ненародни” читалища, но изглежда, че още  от Възраждането, т.е. от първата половина на 19 в., названието се е вкоренило в националния ни лексикон. Преди на вратата на кабинета пишеше „Читалищен секретар”. Секретарят е важна фигура в едно читалище. Нашата читалищна секретарка, обаче,  напусна, нова не сме назначили и сега на вратата пише „Председател”. Такъв съм аз. Председателят се избира от Общо събрание на членовете на читалището и работи на обществени начала, т.е. безплатно. И това е останало така още отпреди два века, когато еснафските сдружения са започнали да създават българските читалища. Предполагам, че традицията ще се запази и в бъдеще даже в нашия комерсиализиран век. В читалище кариера не се прави – работи се „на ползу роду”! Нашето читалище е създадено  през далечната вече 1935 г. и настоящата 2010 г. е юбилейна. В забравения от Бога квартал, с нерегулираните улички, в драгалевските ниви, зад околовръстната линия, т.е. формално извън София, група работници създават читалище. Те, ако перифразираме Апостола,  „са били във времето и то е било в тях, те са го обръщали и то ги е обръщало” и като са напипвали пулса на това време  и нуждите на жителите от квартала  се захванали да организират и спортния, и книжовния, и културния, и образователния живот на квартала като за целта  построили със собствени сили и средства, т.е. с доброволен труд, в нивата на Стоил Ковачки читалищна сграда с великолепен салон.  Хубавата „самодейна” читалищна сграда през 1970 г. държавата отчуждила за… някакъв склад  и вместо нея сега имаме малка сграда с гредоред строена като радиоподслушвателна станция за нуждите на хитлеристкото военно разузнаване „Абвер” преди повече от 65 години. Уникална сграда: дебели стени, подът на мазето е от  половинметров пласт възможно най-здрав бетон , подовете са на гредоред, пирони и арматурно желязо няма, даже покривната конструкция е с оригинална дървена сглобка. Сега, в ранната утрин, в тази уникална дървено – бетонна сграда, преглеждам служебната електронна поща. В нея Сдружението на софийските читалища, Пенсионерския съюз – 2004, Министерството на културата, Българската федерация за спортни танци, организатори на  „Рила ни гледа” или пък на  „Цветовете на моето детство”, и още кой ли не, изпращат съобщения  за различни фестивали, прегледи, конкурси. Обявите  следя, тъй като малката сграда с един неголям салон, библиотека, три стаички и един сутерен приютява 10 кръжока и клубове, духов квинтет, гайдарски състав, два балетни състава, хор и две групи за народни песни, работят школи  по пиано, китара, рисуване, керамика и всичките разнолики самодейци търсят изява. А изявите са полезни за изпълнителите и носят радост на председателя, но изискват често такси за правоучастие и разходи за път. Таксите някак плащаме, пътните обикновено са за сметка на изпълнителите. А във фоайето на читалището вече няма място за спечелените грамоти от наши състави … Търся по телефона  ръководителката на балетния състав към нашия театър с предложение за участие в национален конкурс. Виолета е дребничка, гъвкава, упорита, настойчива, роди неотдавна, но бързо влезе във форма и сега усилено репетира с останалите 5 момичета от състава си.  Виолета не отговаря, но се свързвам се  с ръководителя на театъра Пламен Глогов.  Той е и художествен ръководител  на театъра, и драматург, и автор на спектаклите, и добър поет, и съпруг на Виолета, и инженер – лесовъд, и директор на дирекция в Министерството на околната среда и водите. Под неговото ръководство  театър „Виа верде” печели годишно неизменно по една – две грамоти на различни прегледи на самодейните театри. Договаряме се да дойде в читалището през обедната си почивка. Влиза счетоводителката Пепа Георгиева – дребничка, подчертано елегантна, делова – с куп фактури, писма, отговори на писма, фишове за заплати. Странно как едно малко читалище с персонал от 7 -8 души произвежда толкова бюрокрация и неща за подпис. Подписвам всичко. На вратата се подава и Владимир Илиев – слаб, строен, побелял, пенсионер, запален спортист  / от 7 ч. е плувал в комплекс „Спартак”/, сега  културно – масовик на читалището, юрист по образование и, оказа се, художник по призвание. Проявява се като художник  с точно виждане и с ведро чувство за хумор  и сега тая`, все още без я обявявам, идея за самостоятелна изложба на наши плакати и афиши.  А изложби ние правим  всеки месец с по-известни, или по – неизвестни художници. Гостували са ни и Сули Саферов, и Чавдар Тепешанов, и Дечко Узунов, и Алекс Ивойлова, и ученици от Художествената гимназия, и стари майстори – дърворезбари.   Показвам на Владо  получената покана за откриването на изложба „Забележителни сгради в София” на младия художник  Венелин Пенчев и се договаряме да я посетим заедно. Изложбата е посветена на Празника на София и е под патронажа на кмета на нашия район инж. Панайот Бончев. Добър кмет, с пиетет към изкуството и с топли чувства към читалищата. Живее в квартала, член е на нашето читалище, посещава наши събрания и изяви, част от средствата за течащия в момента ремонт на електрическата ни инсталация осигури той – как да не отидем ? Още повече, че Венелин Пенчев работи в къщата – музей „Дечко Узунов, т.е. в нашия район, казват че има интересен цикъл нови рисунки от Рила и  решаваме, че ще го поканим да изложи свои картини в нашия салон. Сега двамата с Владимир имаме друга важна задача – организиране провеждането на тържественото честване на 75 годишнината на читалището. То ще бъде в две части: първо ще открием барелеф на нашия патрон / барелефът е готов и вече е  платен от кмета на района, авторът е Александър Хайтов /, а тържественото събрание ще проведем в Колежа по телекомуникации и пощи / бивш ТП – институт, както все още му  казват в квартала /.  Договаряме се по конкретното съдържание на програмата да говорим след няколко дни. Имам две изисквания. Първото е да участват всички наши състави: балетисти, певци и инструменталисти. Повечето от тях  са предупредени и вече усилено репетират. На Владо му се иска да поканим и външни високо класни изпълнители, аз държа на своето. Спорим. Накрая решаваме да поканим, за освежаване, само едни малки изпълнители от „братско” читалище. Второто ми изискване е програмата да се съгласува  с нашата преподавателка по пиано Мария Лесева и с члена на Читалищното настоятелство Евгения Елмазова. Жени е също музикален педагог, сега е директор на частно училище, силно ми импонира с интелекта си  и със свежия си хумор. Преподаваше в недалечното 11 ОУ и според майка ми е далечна наша роднина. Дъщеря  е на известния в миналото оперен певец Павел Елмазов и внучка на още по – известната  писателка и общественичка Евгения Марс. Майката на Жени подържа фамилната традиция и у тях се събира литературния салон на пишещи дами „Евгения Марс”, с който нашия клуб „Свят и поезия” си сътрудничи активно. Преминаваме на ”технически”  теми.  В отговор на мое писмо ректорът на Колежа по телекомуникации и пощи доц. Иван Куртев вече даде съгласието си честването да бъде при тях. Умуваме върху „дребни” проблеми: как ще закараме по-възрастните съкварталци до колежа, кога скулптора Александър Хайтов ще   монтира барелефа на фасадата на сградата, кого ще поканим на откриването, къде ще направим  „задължителния” коктейл, кога, как и кой ще почисти салона за събранието, кой и кога ще акордира рояла в Аулата на колежа. Много от въпросите изискват договаряне на място с помощник – ректора на КТКП и решаваме към 14,30 да отидем там. Владо си тръгва, а аз звъня в транспортната фирма „Устрем 97” ЕООД, която  използваме при организиране на екскурзии до природни забележителности. Съгласяват се  да осигурят два луксозни автобуси за да превозване възрастните съкварталци, а и за изпълнителите с техния реквизит от Читалището до Колежа и обратно по време на тържествата. Водим нормален за Ориента пазарлък за цената. Обещават да изпратят до два дни фактура „про форма”, но си знам от предишен опит, че разговорите ни ще имат продължение.  В  коридора се чува чукане, бучи бормашина: подменяме 70 годишната електрическа инсталация на Читалището. Работата според  договарянето с фирмата – изпълнител трябваше да се свърши за  2-3 седмици, но по инсталацията работи един симпатичен Вальо, който прави каквото може, но е сам и работата върви бавно. Настоях пред дребничката елегантна инж. Ани Дафова, изпълнителен директор на фирмата „Ани инвест” да изпрати още работници, но тя като се оправдава с ремонти на училища / изглежда е поела много обекти , защото телефонът й непрекъснато звъни и тя води някакви неспиращи разговори /, ми изпрати само още един работник за подмазване на дупките по стените и таваните. Новият работник пристигна вчера към 11 ч. / живеел в Пирдоп и всеки ден с кола пътувал до София /, висок, мрачен , с вид на недоспал или недоизтрезнял, работи няколко часа през „куп за грош” и си тръгна за Пирдоп  за да си  доспива или допива. Казах на Вальо, че повече не искам да го виждам, а замазването ще направи нашия бояджия за наша сметка. Сега работливият симпатяга Вальо се подава с притеснена и жална физиономия на вратата. Ясно-о-о, има някаква неприятност, която, предчувствам, ще забави още повече ремонта. Познах. Вальо ме води в библиотеката и в читалищния салон и ми показва тавана надупчен на безброй места. Оказва се, че таван в истинския смисъл на думата няма, има гредоред, на 10 см. от който е опъната мрежа / рабица / покрита с 2 см. хоросан. Никакво осветително тяло, според Вальо,  не може да се задържи за тази мрежа.  Вальовата  работа познавам добре: като ученик работех по постройки точно по прокарване на кабели и имам строителен разряд, с който понякога се гордея.  Качвам се на стълбата, проверявам вальовите твърдения. Обсъждам с майстора различни възможности, с някои той се съгласява, други намира за неизпълними, прекратява работата си и тръгва да  търси други инструменти и по-леки осветителни тела . Отново забавяне ! Влиза библиотекарката Момяна Славова – пълничка, кръглолика, винаги усмихната, роден масовик, организатор на екскурзии, на литературни четения, на детски летен клуб и на още нещо, защото винаги има нови идеи. Сега идва да иска пари за закупуване на  книги. Идва „смело”, макар че годишната ни субсидия е намалена с 10 % и това в тази юбилейна година си е сериозно изпитание. А идва без особено притеснение, защото и двамата изповядваме веруюто, че „в читалище по дефиниция се чете” и следователно трябва да се купуват книги и да се подържат абонаменти за периодичния печат.. Договаряме се за 400 лв.  и Славова си отива доволна / сумата сигурно ще бъде надхвърлена, но такива са правилата на библиотечната игра /. Пламен Глогов е вече при мен.    Преди известно време неговият театър представи в нашия малък и неудобен салон композиция  „Рицарски замък” по Христо Ясенов. В поезията на самия  Пламен му има силни символични нотки, той е етрополец, както и Ясенов, поетът – съгражданин очевидно му импонира.  Когато  Пламен ми спомена, че има идея да постави  своя разработка по единствената издадена книга на Ясенов, аз  горещо приветствах идеята. Начаса поговорихме за  книгата „Рицарски замък” и за замисъла, а  Пламен остана, май, изненадан, че професор по физика познава и настоява за представяне на Ясенов и то по единствената му книга, издадена преди Първата световна война.  Откъде да знае съвременният поет – етрополец, че майка ми  е с етрополски корен, че   Христо Туджаров е живял у тях като учител по рисуване, че тя го е познавала от детските си години, че и аз, под нейно влияние, имам слабост към   талантливия поет – символист, към надарения художник, към фронтовия офицер, към журналиста завършил трагично земния си път в пещите на Обществената безопасност, подобно на приятеля си  Гео Милев, през априлските събития на страшната 1925 г..  Сега говорим  за Вапцаров: довечера ще има в нашия салон премиерно представяне на документалния филм „ И след разстрела”, а пък Пламен готви спектакъл  „Песен за човека” за рождената дата на поета през декември. Иска да направи някои размествания в читалищния салон, обяснява ми идеите си, поспорихме, обменяме мисли за Вапцаров / имам мое виждане за този поет, имам „мой Вапцаров” /. Отиваме в салона, умуваме, разрешавам  „рисковите му операции” и се разделяме с взаимно добри чувства. Вече е 14,30. Тръгваме  с Владимир за Колежа. 18,00.  Започва вечерта посветена на Вапцаров. Салонът ни е пълен, т.е. заети са максималния брой места 50 или 60 Има и няколко правостоящи. Представям гостите: Петко Горанов, режисьор на филма „И след разстрела…”  и Катя  Зографова, уредничка на къщата – музей „Н. Й. Вапцаров” на улица А.  Кънчев  № 37 в София. Зографова говори  за музея, за своята работа, за своите книги, за последната „Преоткриване”, която всъщност представям, за последните години от живота на поета. Има много питания: за отношенията на поета с Бойка, за ролята на Е. Багряна и художника Щъркелов на процеса, за отношенията на левите банскалии към семейство Вапцарови въобще и към Никола в частност.  Прожектира се филма. Той е построен върху мненията за Вапцаров на различни хора – негови и наши съвременници без да се съобщават имената им. Вече съм го гледал, не одобрявам приетия от режисьора похват, казах му го преди няколко дни. Последният кадър на филма с коловете за разстрел и предсмъртното стихотворение на поета е уникален, въздейства разтърсващо, оставя те занемял. Закривам вечерта посветена на Никола Йонков Вапцаров. Съкварталците  имат още много въпроси, изказват становища, разпитват  Зографова за подробности, които тя компетентно обяснява. Най-накрая въпросите попривършват и Катя Зографова споделя, че „ срещата се е превърнала в малък културен празник за нея.” И не само за нея – аз също съм щастлив. Впрочем, моето „председателско” щастие е „просто”: да е пълен читалищният салон, да звучи в сградата пиано, китара, гайда, музика, да влизат и излизат забързани за репетиции деца и младежи.  20,30 ч.  Измина един дълъг председателски ден. На полза роду! Утре отново.

 

назад