РЕЗУЛТАТИ ОТ ЛИТЕРАТУРНИЯ КОНКУРС „РАДА КАЗАЛИЙСКА“ ЗА 2023г.

Раздел ПРОЗА

Първа награда

ВСЯКО ЗЛО ЗА ДОБРО!

Дарина Илиева Цветкова

3170 – с. Зверино, общ. Мездра, обл. Враца

-Как така не можеш да се ваксинираш*? – гледаше я през дебелостенните си очила директорът. Темето на плешивата му глава бе почервеняло от нервното напрежение, докато се мъчеше да убеждава колежката си – госпожа Янакиева, извеждаща пореден випуск четвъртокласници в повереното му учебно-възпитателно заведение.

-Не мога, господин Вълканов. Имам висок хемоглобин, пия разни лекарства, но има опасност от тромбоза. Не искам да правя експерименти със здравето си. Пък до края на учебната година остава само един месец. Все някак си ще избутам. Дано се махне до есента тази епидемия.

-А, така значи, ние ваксинираните сме си направили експерименти. Така ли разбираш ти всенародната политика за здравеопазването ни?

-Не го казвам точно така и не говоря от името нито на вас, нито на колегите ми, камо ли пък от името на властимащите в момента. Само казвам, че аз не искам да рискувам и няма да се ваксинирам.

-Добре – отвърна ѝ директорът и завъртя неопределено с глава. – Свободна си, Янакиева и, а те видях без маска, а те наказах! И гледай да оцелееш до края на учебната година – додаде той, когато тя вече отваряше вратата на кабинета му, за да излезе.

И наистина учебната година за госпожа Янакиева успешно приключи. Опази се здрава и читава. И този път изведе един добър випуск от четвъртокласници, готови да преминат в по-горна степен на обучение, но не оцеля като учителка. Вълканов ѝ връчи едномесечно предизвестие за прекратяване на трудовия ѝ договор като я задължи през това време да бъде дежурна в училището, докато другите ползват полагаемия им се платен, годишен отпуск. На нея ѝ обясни, че по-късно ще ползва своя отпуск, а може и да ѝ го изплати, тъкмо с него ще набави месеците за пенсионирането си. Янакиева остана доста учудена от този факт, а преди това имаха уговорка есента отново да поеме първолаците като за последно: „Нищо, – разсъждаваше трезво дългогодишната труженичка на най-престижната, но явно най-трудната професия – какво пък. Всяко зло за добро! Тази народна мъдрост е дошла от трудните, а не от щастливите моменти в живота ни.”

Понесла букетите от децата, госпожа Янакиева се сбогува с колегите си и напусна любимото училище, където бе преминал целият ѝ педагогически, трудов живот. Нямаше гръмка реч от директора, както обикновено се случваше в такъв момент, нямаше помпозни слова. Само едно: „На добър час, Янакиева!” – и толкоз: „А, да не забравиш, – допълни ръководното лице на изпроводяк – от утре един месец дежурство.” Янакиева вдигна гордо глава и се запъти право към малкото си едностайно жилище, където се затвори, за да премисли ситуацията. За нея бе от ясно по-ясно, че няма да стои без работа, но какво ще прави, пътьом както се казва, ще решава. Не е свикнала да бездейства. Мъжът ѝ отдавна я бе изоставил, децата си едва смогна сама да изучи, после и те от нужда я напуснаха, за да си търсят хляба в чужбина. Така, че тя бе свикнала със самотата, но да седи у дома, да се жалва на себе си или на стените около нея, няма как да стане. Ще измисли нещо. Още има сили да работи, да се бори и да надделява на този все по-труден живот. И измисли. След като премина едномесечния срок на дежурството ѝ в училището, още на другата сутрин стана рано, рано. Поля обилно цветята на терасата. Помоли съседката си да прекрачва от време на време малкия парапет между двете жилища, за да ги полива през лятото. Обясни ѝ, че си отива за по-дълго време на село. След това си събра  необходимия багаж и се запъти към жп гарата. Взе си билет, изчака влака, качи се и потегли. Беше се натоварила с една раница дрехи и един голям сак с провизии, защото във високопланинското ѝ, родно село едва ли можеше да намери всичко, което би ѝ потрябвало. След около час пътуване стигна до малък град – общински център, където хвана микробуса, пътуващ един път на ден. Караше го кметският наместник от селото ѝ. С него снабдяваше и хранителни стоки, поради това че държеше единственото магазинче, в което се продаваше и кафе, и алкохол… С две думи – всичко. Заедно с нея се качи още една жена. Беше по-млада, и, Янакиева не можа да се сети коя е. Но се разговориха и с нея, и с наместника, който беше около нейната възраст и добре се познаваха. Той я осведоми за състоянието на все по-западащото, все по-редеещо от ден, на ден село. Оплака ѝ се за трудностите, които среща с недоимъка на средства за поддръжка на инфраструктурата на селото – остарялата ВИК и електропреносна мрежа: „А сметките на хората постоянно растат и пенсиите им не стигат, за да връзват двата края барем месец, за месец. Давам на хората на вересия, какво да ги правя. А ако някой се спомѝне* и сметката му замине. Това е положението. Населението е доста застаряло. Млади хора почти няма. Почти и деца  не се раждат. Училището ще почне да се руши, защото вече пет години как е затворено. За няма и десетината ученици идва сутрин специално бусче от града, за да ги откара на училище, а привечер след занималнята ги връща обратно в селото. По-големите от прогимназията не чакат чак до следобеда, а след часовете веднага си тръгват и пеша се прибират. Тази зима заради пандемията от ковид 19 много често се налагаше да се занимават и сами вкъщи. Родителите им, кой тича по градовете да работи, кой по чужбина. Оставени са на самотек или на бабите и дядовците, където все още ги има. Ти нали си учителка и знаеш как е. Неколкото по-млади хора се организират и ходят с две – три коли на работа в градчето. Трошат ги по изкъртеното шосето, чийто асфалт отдавна не е кърпен, камо ли да е подновяван. А и моста на реката е в плачевно състояние. Но няма какво да се прави, трябва да се живее.” Така в разговор, повечето монолог на наместника, след около половин час се показаха и първите къщи на селото, наредени като броеници от двете страни на дерето на буйна, планинска река. Янакиева слезе от микробуса и се запъти към отдавна осиротялата ѝ, родна къща. Тя не бе далече от така наречения център на селото, където се намираше спирката и кметството, а под кметството на първия етаж – смесеното магазинче. Няколко възрастни хора чакаха наместника да отвори, за да си купят каквото им трябва, да се почерпят с по някоя ракийка, да се сприка̀жат* кой, коя, какво, къде?… На път към дома Янакиева срещна баба Стоѝлица, запътила се и тя към магазинчето, и, бабата я позна:

-Маре, ти ли си това или съм са препозна̀ла? Ама май си ти. А добра̀ срѐща! – спря се бабата и подаде загрубяла ръка за поздрав. – Малѐй-й-й, отко̀га не съм та видва̀ла*. Как си, мѝно*?

И Янакиева се спря. Здрависа се сърдечно с бабата. Знаеше коя е, затова остави багажа си на земята и я обхвана в широка прегръдка:

-Нали сме си едните ма, како Куне. Бай Стоил, бог да го прости, нали ми беше втори братовчед. Аз съм добре! А ти как си, како Куне?

-О-о-ох, как съм, Маре, как съм! Тегло, самотѝя, болежки. Децата – Петър е в Германия, а Божанка е в София. Работи в нѐква фирма ли е, кво ли е, ама много ѝ е трудно, много работа има и рѐдко си доо̀жда тадѐва*. А ти малко насам идеш. Ше поостанеш ли? Ти нали учи нѐкогаш* за даскалица, да не си в пѐнция вече?

-Да, како Куне, от есента ще съм вече пенсионерка, дай, боже! А сега аз да вървя, да видя какво е останало от къщицата ми, пък ти ела някой ден у дома да си поприказваме повечко, ама първо да пооправя това, онова, че сигурно и дворът е станал на джунгла.

Двете жени се разделиха по живо, по здраво и след малко Янакиева стигна до своя бащин дом. Едва отключи ръждясалата ключалка на портата и влезе в малкото, буренясало дворче. Капаците на прозорците на едноетажното жилище бяха все още стабилно затворени, само на кухнята единият бе виснал на едната си панта: „Сигурно вятър го е откачил. А дано не е влизал някой безконтролен дангалак да тършува. То и какво ще намери. Нищо ценно нямам” – мислеше си тя, докато отключваше входната врата и влизаше в сенчестата къща, сгушена под огромен, кичест орех в дъното на парцела. Замина багажа в коридора и хукна да отваря врати, прозорци, капаци. Всичко изглеждаше така, както го бе оставила миналото лято, когато идва за повечко време. Не бе влизано, не бе правено пакост. После взе сака, отиде в кухнята, включи хладилника и започна да подрежда в него продуктите, които бе закупила от столичния град: „За в бъдеще – мислеше си тя – може от време на време да отскачам с бусчето до градчето и да си пазарувам каквото ми трябва. Е, не е като в столицата, но все ще намери човек с какво да преживее. Как живеят останалите хора тук откъснати от цивилизацията? А и наместникът може да ми купи нещо като го помоля. Добре, че в района има голяма овцеферма, поне истинско мляко човек да опита някой път” – окуражаваше се сама обнадеждената жена. Като свърши с подреждането на продуктите, отиде в спалнята, съблече новата си дреха, отвори гардероба, извади стара, басмена рокля, преоблече се и запретна ръкави. До вечерта отхвърли доста работа по хигиената в къщата. Тя не ѝ тежеше, но дворът я тревожеше: „Добре, че е малък, ще се справя и с него. Есента ще го обърна, където е възможно, та живот и здраве пролетта да си насадя това, онова. Сравнително съм здрава, благодаря на бог, мога и ще направя да ми е красиво навсякъде. Не само в град може да се живее малко по-добре. И на село е хубаво, даже триста пъти е по-хубаво! Я каква планинска природа е наоколо, какъв чист въздух. Пък и много извори има в района. Ще се разхождам за студена, прясна вода. От това по-добро къде другаде ще намеря?” – продължаваше да си дава кураж тя, докато си подготвяше продукти, за да си направи вечеря…

Заредиха се дни, изпълнени със здрав физически труд, с планове, перспективи и нови надежди. А лятото напредваше и ставаше все по-горещо, но в къщата ѝ, сгушена под вековния орех, беше относително хладно и приятно за живеене. Оправи си и цветната леха. Взе от разни съседки градински цветя, взе и чепки от мушки. Изнесе разни грънци, паници и друга стара посу̀да от мазата, засади чепките в тях, нареди ги из двора и по прозорците, и, къщицата ѝ светна. Започна да ходи по-често долу в магазинчето на наместника, да се събира с бабите, пък и с по-младите, да си ги припомня кои са, от кои хора са, да се разговаря по разните селски въпроси, касаещи вече и нея. Наместникът ѝ предложи да си прехвърли жителството при тях. Тя му отговори, че това е добра идея и ще я обмисли…

Лятото отиваше към своя край и като че ли напук слънцето печеше още по-неистово. Наближаваше 15 септември и десетината ученици се подготвяха за новата, учебна година. На Янакиева ѝ стана малко чоглаво от този факт. Липсваше ѝ трепета, ентусиазма, вдъхновението. Имаше достатъчно какво да върши по двора и по къщата, дори и без да ходи на държавна работа, но тръпката си е тръпка, особено пък такава, когато на всеки четири години отново и отново се подмладяваш, посрещайки новата, бодра смяна първокласници…

Няколко дена преди 15 септември, привечер, небето за отрицателно време се покри с гъсти, тъмни облаци. Засвятка, забуча, затрещя. Изви се много силен вятър и запревива клоните на дърветата почти до земята. Разхвърчаха се сухи листа, треви… Янакиева бързо излезе от цветната леха и на бегом се отправи към сайванта, където остави мотичката. Притисна до себе си пешовете на елека, да не я отвее сприята, пребяга двора, влезе вкъщи и зазатва̀ря капаци, прозорци, врати: „ Явно голяма буря идва.” – запрепускаха тревожни мисли в главата ѝ, докато тичаше от стая в стая: „ Дано не окърши ореха, че ще изпочупи циглите на къщата. Петърчо, теткиния внук, идва по̀давна*, та го очисти, ама знае ли човек.” И докато затвори и оправи навсякъде, заваля страхотен, проливен дъжд. Като из ведро. Не валеше, а направо шибаше земята с вода: „Каква ли поразия ще стане?!” – безпокоеше се Янакиева, но какво можеше да направи. Каквото на всички, такова и на нея. Заваля и градушка, но слава богу, беше за кратко, та не направи голяма беля. На нея тази година само цветята можеше да омла̀ти*, но догодина, когато засади зеленчуци…, гледаше угрижено бурята през прозореца тя, мислейки си разни неща. А бурята не спираше и като че ли все повече се усилваше. И поразията стана, не я засягаше пряко, но и тя бе в кюпа… Когато рано на другия ден с неколкото коли хората тръгнаха към града за работа и стигнаха до моста на реката, какво да видят? Първата кола, както се бе засилила, за малко да скочи в пропастта, зей̀нала на мястото му. Набил спирачки, шофьорът едвам бе овладял ситуацията, за да не стане най-лошото. Обърнаха с голям зор колите по разбитото шосе, поеха обратно към селото и къде? – при наместника. За нула време на местопроизшествието се събраха и стари, и млади, за да видят и чуят какви са щетите и какво може да се предприеме: „ Вярно, че моста обслужва само нашето населено място, нагоре е планина, но колко пъти им писах докладни, че е капнал и трябва да се ремонтира, – вайкаше се наместникът, докато говореше с някой по безжичния си телефон. – Сега няма да го ремонтират, а направо ще направят нов. Е…, то така май е най-добре.”… Хората постояха, погледаха, повайкаха се, обмисляйки как да станат нещата, после всички тръгнаха обратно към селото. Докато се връщаше към кметството, наместникът задействаше по телефона работата и съответните организации, които отговарят за нея. И започна голямото ходене по мъките с обещания и уговорки – а днес, а утре, а другиден. Мина се една седмица. Хората свършиха хляба, друго и да имаше по градините, но за хляб закъсаха. След втората седмица се наложи с хеликоптер да им докарват продукти и лекарства, но то едно ли е? А и учениците продължаваха да се размотават насам, натам, вместо да са в класните стаи. И те легнаха като грижа на плещите на наместника: „Това онлайн обучение ли е? Малко ли през зимата ги държаха по домовете им, когато беше вече не знам коя вълна от корона вирус.” Ядосваше се мислено длъжностното лице и пак започваше да се обажда по телефона, какво да правят сега пък с учениците. От другата страна на безжичната му връзка освен онлайн друго не можеха да му предложат: „Не ще я бъде тая – негодуваше мислено той. – Ще настоявам за отваряне на училището. Още е стабилно, никъде не тече, прозорците са здрави, а си имаме вече и местна учителка. Убеден съм, че ще приеме това предизвикателство. Поне малките да приберем в една класна стая, за да ги занимава, пък големите онлайн ли ще учат, как ли, не знам. Има и две първокласничета. Как иначе ще научат буквите и да четат и пишат, ако не е на живо обучението?” – взе да се самонавива все повече и повече наместникът. Когато яко се нави и задейства, един ден привечер получи разрешение от съответните власти за отваряне на училището. Казаха му, че като се построи моста, ще получи и писмената документация. Едва дочака утрото и със разза̀рането се озова в двора на Янакиева. Можеше и по телефона да ѝ се обади, защото ѝ имаше номера, но искаше малко по-обстойно да се разговорят по въпроса. Янакиева го зърна през прозореца на кухнята и озадачена, изскочи бързо навън:

-Добро утро! – сърдечно я поздрави наместникът. – Разрешиха ми да отворя училището. Съгласна ли си да се заемеш с малките, да не скитосват безцелно по улиците?

Янакиева като разбра какъв е повода за ранното му посещение, грейна в широка усмивка:

-Как няма да съм съгласна, та това ми е професия, а тя е в кръвта ми – сияеше от неописуема радост учителката. Приглади косата си, не знаеше къде да дене ръцете си от вълнение, па го покани любезно вътре:

-Заповядай, да пием по едно кафе, тъкмо съм го сварила, пък ще уточним и някои неща.

Още същия ден учениците от началния курс се събраха в училищния двор. Заедно с родители, баби, дядовци, пристигна и учителката им – госпожа Янакиева. Наместникът най-тържествено отключи училищната сграда. Изнесе стария училищен звънец и силно го размаха. Всеки носеше, я парцал, я четка за миене, метли, кофи с вода и като се започна едно чистене и лъскане. За по-малко от час две стаи светнаха от чистота, също и коридорът. Дворът беше прилежно пометен и на децата бе изнесена футболна топка, за да отбележат началото и на тяхната, малко позакъсняла учебната година. А звънецът весело зазвъня час, по час. Звънът му се подемаше от скали и върхари, за да се разбере, че в това високопланинско селце още има живот, още се чуват весели детски гласчета и училището отново широко, гостоприемно е разтворило врати.

—————–

*Спомѝне – почине.

*Сприка̀жат – дружески разговорят.

*Видва̀ла – виждала.

*Мѝно – добронамерено обръщение към по-млад човек.

*Доо̀жда тадѐва – идва насам.

*Нѐкогаш – някога.

*По̀давна – преди време, но не отдавна.

*Омла̀ти – окърши, съсипе.

 

——————————————-

*Ваксината е против смъртоносен вирус Ковид 19, върлувал с голяма сила през 2020, 2021, 2022 години.

 

 

Втора награда

ИЗКУПВАЧЪТ

Калин Кирилов Василев, гр. Кюстендил

По молба на автора произведението не е публикувано.

 

Трета награда

ЛЕТНИ МОМЧЕТА

Кирил Димов – ОДК “Св. Иван Рилски” , гр. Казанлък

Сутринта, когато телефонът ти показва почти дванайсет, а в хладилника няма нищо, освен десетина яйца и парче сирене, се налага да излезеш, поне до магазина. Лято е. По това време всички нормални хора спят, но ето, че Ниа и Максим са неизменно на скамейката пред блока.

-Не спите? – питам ги с ирония.

-Няма спомени от сънища, Влад! – отговаря Максим.

Знам, че харесва Ниа. Тя също си пада по него, колкото и да ми е трудно да си го призная, защото и аз я харесвам. Говорим си празни приказки докато нечий вик не ни стряска за момент. Байкърът Гого, спира на предна гума, точно пред кецовете на Макс.

-Как е, банда? – продължава да вика той. Никога не е умеел да говори нормално. А, иначе се води „феймъс”, защото обира по триста лайка на час във „фейсбук”. Все пак колелото му струва, колкото всички нас, взети заедно, както често ни е заявявал.

-Да караме до канала, а? – Гого крещи и се смее. – Ще ви измисля по нещо от гаража на стария…

Има предвид, че може да ни снабди с колелета. Максим отказва на мига. Не би се унижил пред Ниа. Тя също казва едно „няма нужда”, с кисела физиономия. Аз ги подкрепям без думи, само поклащам глава. Все пак, всеки от нас има някакво колело в избата си. Уговаряме се за след четвърт час и разбира се сме точни. Знам, че Ниа мрази да  караме извън града, но сега не роптае. Явно много харесва Максим.

-Направих пентакил! Три пъти за една нощ! – Казвам към Гого, защото само той ме слуша, когато говоря за игри.

-Много си спрял, човече! Още ли цъкаш „лига”? – Отвръща той. Не му отговарям. Гледам пътя. Надлезът, към който приближаваме и си мисля, че преди година бяхме деца. Карахме един до друг, без да се делим на геймъри, феймъси и влюбени.

-Ако нашите разберат, че съм с момчета на канала, ще стане лошо! – Ниа го казва високо, за да чуем всички.

-Почти на тринайсет сме, забрави ли? – Провиква се Гого.

-Почти! – Натъртва Ниа. – Не, че цифрата променя нещо.

Стигаме до канала, а аз си мисля, че Максим вече е бил на нощна дискотека с братовчед си. Дори е пил цяла бира. Няколко пъти. Нямам шанс с Ниа, пред него. Не съм и чак такъв голям мъжкар, като него. Алкохолът ми е гаден на вкус. Баща ми, ми е давал да опитвам, но не ме влече. Не разбирам кой би харесал нещо толкова горчиво или лютиво, освен ако не иска да впечатли момиче.

-На нашето място, нали?

Максим завива по черния път към храсталака. Следваме го, макар усещането ми, че някой ни е изпреварил да се засилва. Мирише на марихуана и на още нещо. Мъртва котка, може би?

Едно по едно колелетата лягат в тревата. Максим решава да запалим огън, защото някой преди нас е направил огнище. Скоро е било. Жаравата още дими. Разделяме се на две групи. Аз и Гого вървим на север. Натам вероятно са тръгнали и тези, които са зарязали огъня. Виждам отъпкана трева, кални стъпки и фасове в калта.

-Сигурно Ян е идвал, с големите – предполагам.

-Рано са се изнесли. Свършила им е тревата. – Хили се Гого.

Събираме сухи клечки, макар да е трудно да открием такива. Снощи валя много, а калта по кецовете ми подсказва, че лятното слънце все още не е изсушило по-усойните места. Хрумва ми, че Максим би могъл да целуне Ниа, точно тук. Тъкмо сега. Тя няма да сподели с никого. Дори няма да разберем, ако…

-Ниа! – Моят вик почти съвпада с нейният писък. Втурвам се натам, а Гого е по петите ми. За секунда ми хрумва, че Максим е поискал нещо повече, че е бил груб… После се сещам, че той е умникът в групата. Нещо друго ще е.

-Спрете тук! Не говорете и… не викайте! Сериозно е! – Спира ни Максим, а Ниа трепери зад него с лице, като маска за Хелоуин.  Само една сълза е замръзнала на бузата й.

-Качваме се на колелетата и се омитаме! – Нарежда Максим. – Не сме били тук днес! Който и да ви пита, ясно?

-Но какво… – Гого е спрян от очите на Максим – строги и безчувствени, като стъклени топчета.

-Тръгваме! Ще говорим после!

Караме назад, към квартала, а сърцето ми подскача в гърдите, като врабче, хванато в детски шепи. Максим не се плаши лесно, а Ниа е толкова бледа, че очаквам да обявят някакво невиждано доказателство за тотален апокалипсис. Гого подвиква и ръси простотии докато вдига на задна гума. В квартала няма по-добър байкър от него. Спускал се е по планински пътеки, блъскал се е в дърво и само късмета го е спасил от сигурна смърт. Дори е лежал в болница с разпрано бедро. Момичетата му се възхищават, но Ниа не го приема на сериозно. Не харесва феймъси, а Максим също е феймъс, до голяма степен, нали?

Спираме пред моя вход. Тук има две скамейки под най-ниския балкон. Мястото е удобно за споделяне на тайни.

-Видяхме труп! – Изстрелва Максим. – Имаше убит човек, край канала.

Ниа само кимва и свежда поглед.

-Ясно ви е, какво ще стане, ако някой се раздрънка. Полиция, разпити, телевизия…

-Баща ми, ще ме убие, ако разбере, че съм ходила на канала – отрони Ниа, без да ги поглежда.

-Не сме били там! – отсича Максим. – Заклеваме се и мълчим!

-Кълна се! – Хилва се Гого. – Верно ли, видяхте убит човек?!

Той, все още не осъзнава сериозността на случилото се.

-Да укрием престъпление е…  – подхващам аз, но очите на Максим ме спират.

-Това не ти е виртуалната реалност, Влад! Чу какво каза Ниа, а и твоят баща няма да се зарадва, ако разбере къде си бил.

-Знам, ще си мълча, само казвах… – пак се спирам. Не виждам смисъл да говоря повече. Разотиваме се. След новината от канала всеки предпочита да е сам.

Прибирам се, Ям сладолед. Започвам игра, но губя бързо. Трупът, който дори не съм видял, не излиза от главата ми. Мама ми е оставила бележка да изчистя стаята си. Не искам да го правя, но се захващам и това ме разсейва за известно време. После нашите се прибират. Говорим си. Правим вечеря, за която активно помагам. Ядем пред телевизора. Татко разказва вицове.

-…носело е бяла тениска, черен анцуг и червени маратонки… – говори безстрастно млада ТВ-водеща, а аз бавно осъзнавам, че се търси изчезнало момче. На моята възраст. В нашия град.

Някой ми звъни. Виждам усмихнатото лице на Ниа на дисплея на телефона си. Не искам да вдигна, но го правя.

-Влад – казва тихо гласът й от другата страна. – Гледаш ли телевизия?

-Да видях – отговарям също така тихо. Няма нужда от уточнения.

-Беше с червени маратонки…

-Какви маратонки? – Питам, но усещам как паниката ме превзема.

-Трупът… имаше червени маратонки.

Затварям. Отивам в стаята си. Вече знам къде е изчезналото момче. Дали наистина е то? Как да постъпя? Ако звънна в полицията Максим и Ниа няма да ми проговорят. Баща ми ще ми забрани компютъра за месец. Ще открият момчето и без мен. Защо да се замесвам? Аз дори не съм видял трупа. Ами Ниа?! Може дори да я набият. Не мога да я предам. Родителите й са ужасни. Спомням си, че миналото лято излезе със спукана устна, защото баща й я беше ударил. Карали се бяха затова, че излиза с момчета.

Телефонът звъни тоново. Този път е Гого. Разбира се казва почти същото, като Ниа, но завършва с въпроса „кво ще правим, брат?”. Не съм му брат, няма да наруша клетвата си заради него. Казвам му каквото си мисля, а той само това чака да чуе. Чака някой да му забрани да говори, за да сподели вината.

Сядам на компютъра. Не ми се играе. Изигравам три игри. Губя три пъти. Момчето с червените маратонки няма какво да губи. Лягам си с тази мисъл. Не ми се спи, но е късно и се унасям. За първи път съм щастлив, че ще заспя.

Минават два дни. Момчето с червените маратонки все още е в неизвестност. Максим прави голям купон в гаража на баща си. Кани всички от квартала. Носим кой, каквото може, но повечето е от него. Явно иска да ни разсее. Ниа изглежда нещастна през цялото време. Знае, че мълчим вай-вече, заради нея. Тя ще си изпати най-сериозно.

-Влад, трябва пак да отидем там! – Казва ми по някое време. – Четиримата! Трябва да знаем… дали е мочето.

Мисълта ме ужасява. Не искам да видя труп на дете, за да се уверя, че бъркаме, като мълчим. Не искам и Ниа да пострада. Защо няма нито един възрастен на който да се доверим? Защо няма от кой да поискаме съвет и разбиране?

-Ако кажем, че сме били без теб? Само тримата?! – Сещам се да попитам.

-Може някой да се изпусне… Някой от вас, без да иска… Тогава от полицията ще решат, че сме замесени. Ще стане още по-лошо. – Плахо казва Ниа и се озърта, като престъпник.

Купонът е в разгара си. Идват и някои родители, които носят алкохол. Максим опитва мента, за първи път. Харесва му и ни предлага. Отказваме. Искам да се прибера. Ниа не спира да ме гледа с тъжни очи. Защо й трябвам сега? Защо не помоли Максим за това, за което моли мен?

На следващият ден, все пак се решаваме, че ще отидем до канала. Караме мълчаливо, като обречени. Вътрешно обвинявам Максим, за това, че винаги ни се налага. Обвинявам малко и Ниа, но най-вече себе си. Защо се страхувам да говоря? Дори да ме накажат, какво ще загубя? Онова момче… Нима загубата на  родителите му, не е много по-голяма, от тази, която ние ще понесем?!

-Ако случайно ме беше блъснала кола, близо до канала – проговарям спонтанно. -… щяхте ли да кажете на някого? На нашите поне?

-Ако си вече умрял, нищо няма смисъл, брат! – казва без да се замисли Гого.

Замълчавам. Стигаме до мястото. Миризмата на труп е по-силна, от преди. Оставяме колелетата и тръгваме в индианска нишка след Максим. Радвам се, че ме оставят последен. Не знам дали искам да видя трупа. Колонката спира.

-Е не… манекен…

Ниа изпищява и заглушава думите на Максим.

-Какво става, Макс! – Крещи Гого. – Какво е това?

Максим се обръща вдигнал „трупа” над главата си. Пластмасов манекен с една червена гуменка. Миризмата на труп се усилва, затова надничаме плахо към мястото. Куче е. Голямо мъртво куче, съвсем близо до мястото, на което е лежал манекена.

Максим ни повежда обратно. Кой знае защо никой не иска да говори. Гого опитва да разказва смешни случки за байкари, но не го слушаме. На никой не му е смешно. Моят въпрос, отпреди малко кънти в главите на всички ни. Ако някой от нас беше пострадал тежко край канала, как щяхме да чу помогнем и да предпазим Ниа, едновременно?!

 

Ден след намирането ни на манекена, откриват и момчето. Отишло при приятел на село, но незнайно защо не казало на родителите си. Животът в квартала продължава, уж без промяна. Само ние сме променени. Вече трудно се поглеждаме в очите, макар да сме неизменно на скамейката пред блока. Все пак е лято.

 

Раздел ПОЕЗИЯ

Първа награда

БЕЗМЪЛВИЕ

Ирина Сергеева Радионова, гр. Разград

И цвете няма вече да си скъсам –
тъй тъжен днес е бабиният двор.
Прилича на килим – докрай прокъсан,
от който даже Бог извръща взор.

Стърчи саминка посред него баба –
в ръката ѝ – ръждясала мотичка.
Изглежда ми безкрайно крехка, слаба,
смалена до размера на свещичка.

Облякла си е пак дебела блуза,
а слънцето през август е огромно,
набъбнало с цвета на  кукуруза.
Студено ѝ е сигурно. Бездомно.

Почти не влиза в къщата – там има
печатани за дядо некролози
и снимките на хора неколцина.
Но мъртви с тях са всички диалози.

От плочника до долу – десет ара
и баба ми – саминка по средата.
Говори си с мотичката си стара.

Фитилчето ѝ  – досами земята.

 

Втора награда

ЗЕМЯ ЗА ЕСЕННИ ЩУРЦИ

Христина Борисова Главанова, гр Севлиево

 

Не за пролет и не от капризна дъждовност допрях

тази тънка черта на зелените дълги полета –

те не искат, но могат, когато пристигна при тях

да ме пуснат и с макова нежност да люшнат пердета.

Те са къща, в която щурците са просто деца

не разбрали на нотите трудните стъпки… и кретат

не по стълбица стръмна, по звездните тежки дъна

неподвластни на жаждата пиеща бавно поета.

Затова, щом повее на заника топлият дъх

с белоликия вятър по кожата с галещи пръсти,

ще остана за малко, да мога и аз като тях,

да попитам от песни и стихове как се възкръсва.

Няма никакви тайни, когато земята тъче

на полетата точките бели с букети от лайка,

нито в зрелите, стиснали шепи зърна класове –

те преливат от нежност на чакаща в тъмното майка.

За да има и пътища с вдянат конец за късмет

ще си метна забрадката бяла – нали ми отива? –

като тънка русаля осъмнала в сънна роса

да се спусна към извора горски с душа-самодива.

Тази толкова топла и лятно зовяща земя

ме повика… и аз ще пристигна, дори да е сетен

този мой необятен и лъхащ на жажда копнеж

да съм тук и да чакам с щурците поредната есен.

Само тук колелото завърта сезони и дни

с тази мелница бяла, на камък оставила слънце –

да калява със жега и мъка, сърце да боли;

не боли ли, тогава да тъне и вдън да помръкне.

Не за пролет и не от каприз дъждовéен дойдох,

а да чуя дали и щурците в тревите са будни.

Те са тук! И надпяват със своя сърцат съпровод

най-трептящите струни на всички избродени друми.

 

Трета награда

ВЗАИМНОСТ

Калина Петрoва Липолитова, с.Казашко

 

Всеки изгрев посрещам със тебе

Всеки залез изпращаме двама..

За да има все още надежда,

за да няма помежду ни измама,

 

за да срещаме болката с песен

и сълзите взаимно да трием,

за да бъде пътят ни лесен,

сродно сърце да открием,

 

да забравим снега във косите,

годините само цифри да бъдат,

да се гледат със обич очите

трябва дните с любов да пребъдат.

 

С тебе имаме всичко, когато

любовта ни гори във сърцата.зе

Взаимност-по-скъпа от злато,

с теб благослови ме Съдбата.