РЕЗУЛТАТИ ОТ ЛИТЕРАТУРНИЯ КОНКУРС „РАДА КАЗАЛИЙСКА“ ЗА 2021г.

ПРОЗА

1 място

Автор: Теодора Ангелова Георгиева , гр.София

Жълтурко

(Разказ)

14.09.2020

Здравей! Нина ми подари този огромен тефтер и си казах, че ще си дневник! Да, ти си огромен, много красив, жълт тефтер. А Нина е най-най-най-добрата ми приятелка! Не съм си водила досега дневник. Нина ми каза, че трябва да описвам какво се е случило през деня, но на мен не ми се струва яко. Все пак това го правя в инстаграм.

Трябва да ти измисля име. Ще го измисля и утре ще ти го кажа.

Много се вълнувам за утре! Първи учебен ден! Нина се притеснява, защото ще сме в ново училище, но аз нямам търпение да започнем. С Нина ни приеха в една и съща гимназия! Мега яко!

15.09.2020

Уау! Това мога да кажа! Уау! Толкова нови и различни хора! Това е най-якото даскало! После ще пиша повече. Само да ти кажа, че ти измислих име. Жълтурко.

До по-късно, Жълтурко!

20.09.2020

Жълтурко, съжалявам, че не писах толкова време! Но всички са толкова мега яки! Имам мега якия клас! Всеки ден след училище ходим до езерото. Говорим си, пием бири. Научиха ме да карам скейт! Мега яко е! Или караме колелета! Още по-яко! След това, като се прибера, си пиша всички домашни. После става вечер.

Слушай да ти кажа да се посмееш. С мама и татко всяка вечер играем на „Не се сърди човече“. Снощи мама като хвърляше зара и той падна под дивана. Преместихме дивана и там намерихме една кутия със стари гримове. Като бях по-малка обичах да гримирам мама и татко с тях. Те ми позволяваха, но един ден кутията мистериозно изчезна. Татко каза, че е „полтъргайстът“. Вкъщи си имаме полтъргайст, който обича да взима разни неща. Мисля обаче, че сме го обвинявали несправедливо.

30.09.2020

Извинявай, Жълтурко! Наистина съм много несериозна във воденето на дневник. Нямам време, но е мега яко. Освен че всичките ми съученици са мега яки, и всички учители са мега яки! Не се шегувам! Правим супер интересни неща! Домашните никога не са „еди коя си страница от учебника“. По литература ни дават да напишем разни неща от името на главния герой. По английски имаме от скучните домашни, но там пък часовете са мега яки. Разделят ни по трима, задават ни тема и трябва да я обсъждаме. По история ни пускат исторически филми. Мега яко! И най-якото! Библиотеката в училище е огромна! Записах се в отбора по волейбол. Също и в една театрална школа. Ох, пак е станало късно! Ще си лягам!

До утре, Жълтурко!

01.10.2020

Жълтурко, днес беше мега тъпо! Не бяхме на училище! Мега-мега тъпо! Има някаква пандемия.

06.10.2020

Жълтурко, още не сме на училище. Ще учим онлайн. Ще пиша по-късно, защото трябва да влизам в час. Тоест да си пускам компютъра.

06.10.2020

Всичко е мега тъпо!

08.10.2020

Мега-мега-мега тъпо…

01.11.2020

Още сме онлайн. Не можем да излизаме никъде. Липсва ми да училището. Наистина! Искам да стана, да се облека и да изляза. да гоня автобуса на спирката, да се смеем в междучасията. Липсват ми тренировките по волейбол. Липсва ми театралната школа. Липсват ми приятелите ми. Липсва ми това да се срещам с хора, да говорим, да се смеем. Липсва ми шума… Липсва ми живота…

Мразя компютъра! Мразя мишката! Мразя стените в тая тъпа стая! Убедена съм, че и стените ме мразят! Имам чувството, че всеки ден се стесняват все повече и повече. Приближават се… Надвесили са се над мен… Накрая ще ме смажат.

12.01.2021

Жълтурко, всичко ме дразни!

Мама ме дразни. Постоянно ми влиза в стаята! Татко ме дразни. Той не влиза, но говори по телефона в кухнята и всичко се чува в моята стая. Бебето на съседите ме дразни. Не спира да реве. Колите, които не спират да бръмчат отвън, ме дразнят. Светлината, която влиза през щорите ме дразни.

Не издържам!

23.03.2021

Жълтурко, не се извинявам, че не съм писала толкова време. Няма какво да пиша. Всичко е едно огромно нищо.

Няма смисъл. Едно нищо, което обаче се повтаря всеки ден. Ставане. Седане пред компа. Лягане. Все едно и също. И какъв е смисълът от това? Защо въобще пишем домашни? Спрях да ги пиша. Преписвам ги. Защо да вися и в час? Какъв е смисълът? Една псевдо идиотщина, в която се правим, че слушаме. Защо? За какво ще ни потрябва всичко това? На стените ли ще го говоря? Или на леглото?

Няма смисъл…

03.05.2021

Мразя мама! Накара ме да изляза! Буквално ме принуди! Мразя я! Избута ме навън. Не се шегувам. Избута ме както си бях с пантофите. И ми затвори вратата под носа. После поне я отвори, за да ми даде обувките. Но аз не излязох. Седях пред вратата с часове. Мама накрая се смили и ме пусна вътре в апартамента. Мразя я!

05.05.2021

Жълтурко, официално е! От другата седмица се връщаме в училище.

13.05.2021

Жълтурко, беше ужасно! Навсякъде хора! В автобуса, по улиците, в коридорите. И всички не спират да ме гледат. Страх ме е!

Те не са хора. Приличат на чудовища. Реват грозно и се приближават към мен с уродливите си крака, отворили широка паст, за да ме погълнат цялата. Тичах от нас до училището. Не си хванах автобуса, защото в него също беше пълно с чудовища.

В училище е ужасно. Учителите… съучениците… Постоянно се приближават до мен… Защо? Нещо искат… Гледат ме странно… И е толково шумно… Не издържах… Голямото междучаси отидох в тоалетната и се затворих там. Но и там имаше хора. Постоянно се чуваха гласовете им.

19.05.2021

Жълтурко, няма да ходя на училище! Няма! Не могат да ме накрат! Мама, ако иска пак да ме изрита пред вратата! Няма да ходя!

Преместих гардероба пред вратата. Да видим как ще влезе в стаята ми! Няма да ходя! Няма въобще да изляза от стаята! Няма!

КРАЙ

 

2 място

Марта Пенева Радева, гр. София

ЛЮБОВ ОТ РАЗСТОЯНИЕ

/Есе/

Здравейте, мили мои!

Здравейте, Гери, Иво, Митко, Ваня, Ванко, Ели, Али, Сезер, Тони, Елис, Радо, Асенчо, Меги, Румка, Роси, Гале, Айлин, Таня, Светльо, Кате…!

Здравейте всички вие, любимите ми шестокласници!

Вече сте в седми клас и сигурно сте разбрали, че друга учителка ще застане пред вас още в първия ви час по български език. Друга ще ходи между чиновете, ще се вглежда в тетрадките ви и в очите ви… Дано тя продължи онова, което започнахме заедно.

Сложно е да ви обяснявам защо се случи така, не е нужно да тревожа младите ви сърца с взаимоотношенията между възрастните. Нещата бяха назрели и аз вече гледах към Пътя, но ми се искаше да си тръгна заедно с вас, да не ви изоставям точно в седми клас… Не се получи. Когато някой избере смелостта вместо страха, решителността вместо равнодушието, истината вместо лъжата, правдата вместо заблудата, си плаща цената. Платих я и аз…

Това мое писмо обаче не е за да се оплаквам, а за да ви дам сили и основание да продължите. Изпращам ви, макар и от разстояние, моята любов.

Трудни и сложни се оказаха двете години, в които ни бе отредено да сме заедно, и това заедно всъщност беше относително. Още през март, докато бяхте в пети клас, се наложи да започнем да общуваме дистанционно. Спомняте ли си това време?  Аз го помня в детайли. Бяхте толкова малки и изведнъж се озовахте в странна и непозната за вас ситуация. Ако преди това ви навикваха, че стоите на телефона си, на таблета или на компютъра, изведнъж точно екранът се оказа „правилното място“, където трябваше да бъдете приковани часове наред. Повечето от вас дотогава нямаха регистрация в социалните мрежи, сега се наложи или да ви регистрират, или да използвате профилите на родителите си.

Да, дистанционното обучение изненада и нас, учителите, и администрацията. В началото, преди да бъдат активирани специалните образователни платформи, се наложи да ви преподаваме по… Месинджър. Направихме групи на класовете и започнахме да ви пишем там, да ви обясняваме, да ви задаваме въпроси, а вие да отговаряте. Е, разбира се, пробвахме и с камера и микрофон, но тогава едва осмина от нас успяваха да се „класират“ в чата, за останалите трябваше да пиша онова, което сме си казали.

Сигурно вече сте забравили, но аз си спомням как ви се разсърдих, когато веднъж, по време на часа, си направихте чат, в който нямаше как да вляза, и си говорехте за други неща, докато аз задавах въпроси по урока и давах указания какво точно да прочетете от учебника по български език. Тогава писах на родителите ви, проучихме; и заедно разбрахме, че сте направили този „номер“ по-скоро от неопитност, увлечени от опиянението, че и вие имате контрол над ситуацията и можете да вземате собствени решения. Да, по-скоро ние, учителите, бяхме на ваша територия, а не вие на наша.

Впрочем тези групи в социалната мрежа си останаха и после, когато вече работехме в Тиймс. Не всички деца успяха веднага да влязат там, не всички имаха други електронни устройства освен телефон (да, знам, че някои имаха по един телефон за цялото семейство)… Ето защо до края на тогавашното електронно обучение аз пишех едновременно на няколко места: в Тиймс (където си и говорехме и се виждахме), в групата в Месинджър, в електронния дневник в Школо (там изпращах плановете на уроците, обясненията и зададените домашни едновременно и на вас, и на родителите ви), а за единия клас – и на колективния имейл. Имаше колеги, които и във Вайбър работеха…

Да, и тогава, и миналата учебна година се наложи да замълчат гласовете, които настояваха да има хигиена в електронното общуване. Каква ти хигиена?! Сутрин карахме часове, следобед вие пишехте домашни. После ни ги изпращахте. Едни –  веднага след часовете, някои дори през голямото междучасие; други в ранния или късен следобед. Но като че ли най-много бяха тия, които очакваха да се върнат от работа мама или татко и да ги „задействат“. Така че ми се случваше да проверявам домашни до полунощ… Обездвижихме се всички, натрупахме някой и друг излишен килограм, измъчихме очите си…

Дистанционното обучение беше доста натоварващо за част от нас: и за вас, учениците, и за нас, учителите. Ние винаги бяхме „на линия“ за вашите въпроси, притеснения, постижения. Някои от вас не се отделяха не само от учебниците и тетрадките, но и от екрана, докато не изпълнят всички задачи, които им бяха поставени. Да, електронното обучение си беше една малка голгота за всички нас…

На този фон обаче други се учеха на безотговорност. Лесно   беше да заявиш, че нямаш компютър или интернет, че микрофонът и камерата ти са повредени. За съжаление, за някои семейства това беше самата реалност и в опит да поправим несправедливостта, ние, учителите, разпечатвахме уроците си за тях и се стремяхме всяка седмица да ги носим в домовете им. Но тук аз припомням малките ви хитринки на вас, другите. Помните ли как в шести клас, вече наистина „захитрели“, някои „влизаха в часа“, гушвайки телефона под завивката си  и с оправданието, че нямат камера, а после така дълбоко заспиваха отново, че не можехме да ги „изкараме“ от виртуалната класна стая в края на часа? Помните ли как едно от момчетата баба му го погна с метлата, защото не можа да отговори на въпроса, който му зададох? Помните ли колко баби, дядовци, майки, бащи, братчета и сестричета се учеха заедно с вас… И колко оценки ние, учителите, всъщност поставихме по-скоро на тях, отколкото на вас… или поне в съавторство… Провал и разочарование ли беше обучението от разстояние?

Знам, че няма да се съгласите с това твърдение. Защото обстоятелствата, криещи риск за посоката, която ще изберем, ни дават най-големи възможности. Сигурно сте го срещали това: думата за криза, изписана на китайски, се състои от два йероглифа;  единият означава опасност, а другият – възможност. И аз съм сигурна, че дистанционното обучение кали нашите характери, научи ни да вземаме самостоятелни решения, да поемаме по-големи отговорности.

При създалата се ситуация всъщност обучението от разстояние се оказа спасение. Не само от опасността да се заразим, да пренесем заразата, да се разболеят още повече от нашите близки, да изгубим свидни хора… Изглежда парадоксално, но бучението от разстояние се оказа спасително и за кризата, в която от години се намираше не само българското училище. Звучи странно, нали? Но е така! Образованието по света беше затънало в апатията и рутината, трудно си поемаше дъх от административния натиск и от бумащината, която беше на път да удави смислените неща… Какво означава това ли? Зад тези сложни думи, милички мои, се крие това, че класните ви например нямаха достатъчно време за вас, защото не можеха да откъснат очи от дневника, бележниците ви (които трябваше периодично да попълват), от материалната книга, от главната книга, от всякакви цифри в статистики, справки, анализи, протоколи… Дребни и маловажни неща, но те изсмукваха силите им, изтриваха усмивките им, изпаряваха търпението им, които искаха да подарят на вас.

Обучението от разстояние и неизбежните в тази ситуация електронни дневници и бележници донякъде отслабиха тази желязна хватка. Всъщност и учителите, и учениците получихме по-голяма свобода. Философите са открили, че свободата е преди всичко отговорност и интелигентните хора инстинктивно следват тази закономерност. И аз сега се обръщам преди всичко към вас, които – съзнателно или не – избрахте пътя на отговорността към себе си и към своето развитие. Точно за вас съм сигурна: електронното обучение ви направи още по-съвестни, помогна ви да пораснете.

Сигурна съм, че някои от вас разцъфтяха именно по време на електронното обучение. Айлин, Радо, Иво, Катя,… та вие се притеснявахте по време на присъственото обучение в началото на пети клас, спомняте ли си? По-точно, не можехте да вземете думата от по-напористите си съученици. Учените психолози биха ви определили като интровертни,  живеещи повече във вътрешния си свят, отколкото във външния. Но в уютното пространство на дома си, пред един екран, който едновременно създава илюзия и за общуване, и за уединение, вие с всеки нов ден придобивахте нова смелост. Все по-упорито, по-вярно и по-творчески се доказвахте в часовете, не пропускахте да напишете домашните си, да нарисувате илюстрация с любимия си литературен герой, да ги снимате и да ми ги изпратите. Всеки ден. Понякога и сами си поставяхте допълнителни задачи и ме радвахте с творческите си решения… Десетки литературни конкурси спечелихме с Айлин, няколко с Иво… И още нещо. Родителите, които бяха до вас и ви насърчаваха, ви помогнаха да осмислите ученето като ценност и като път към духовно извисяване.

„Помогни ми да те возвися“ – това е каменен надпис на входа на възрожденското училище в Котел. И наистина, ние, учителите, не можем да постигнем много, ако вие, децата и родителите, не ни помогнете. Именно по време на дистанционното обучение беше най-осезателна помощта на семействата. Имах чувството, че във всеки мой час изнасям открит урок: пред двайсетина ученици и пред още толкова, ако не и повече деца и възрастни… Толкова много поздравления за търпението, професионализма и умението си да вдъхновявам, не съм получавала друг път, както в края на дистанционното обучение миналата година. Много хора от обществото ни разбраха какво точно са поверили в ръцете на учителите, каква огромна сила и любов се изисква от нас… И затова вярвам, че  това общуване от разстояние е било и спасително.

А вие помните ли с каква жажда да бъдем заедно, с любов и пламенна радост подновихме срещите си след всичко това?! Някой беше писал, че разстоянието е като вятъра. То гаси слабия огън, а разпалва силния. Онова, което нямахме в продължение на месеци, ни помогна да оценим какво значи за нас близостта…

И сега ви пиша от разстояние. И сега продължавам да ви уча. От разстояние. Продължавам да уча и себе си. Един голям източен мъдрец – Согиал Рингпоче, е писал, че всеотдайността, която дава вдъхновението да преподаваш, също така дава и смиреността да продължаваш да се учиш. Да, аз съм сигурна, че за да мога да уча, трябва да продължавам да се уча и че разстоянието прави още по-силен копнежа. Разстоянието –  в пространството, но и във времето – ни помага да оценим истинската стойност на нещата. Отдавна се научих да „посявам семената“ на познанието, истината и любовта, без непременно да очаквам да видя плодовете им. Знам, че ако са попаднали на добра почва, те ще дадат богат плод след време.

Ето защо разстоянието е необходимо. Именно то откроява истинските неща. Всяко мъдро обучение се нуждае от него.

И сега, от разстояние ви казвам: продължавайте смело напред. Така, както съм ви учила. Както другите ми колеги, вашите сегашни учители, продължават да ви учат. Както животът изисква от вас!

За да можете – от разстоянието на изминалото време – да се обърнете с Любов назад.

 

Обичам ви!                                                            Оставам  ваша учителка:

15 септември 2021 г.

 

3 място

Петя Михайлова Стефанова – Глеридис, гр.Търговище

ПРОЗОРЦИ

Жанела спа лошо. През отворения прозорец призрачната ръка на вятъра подхващаше пердето, усукваше го и позволяваше на едрите дъждовни капки да инкрустират перваза със странни знаци. Започналата буря стряскаше сънищата й и те на рояци, като подплашени мухи, които се блъскат в стъкло, я смущаваха и изпълваха със смътно безпокойство и сюрреалистични догадки. В съня си тя виждаше мухи, които бръмчаха нахално, заплитаха се в косата й, опитваха да забият челюстите си в босите й крака. Сънят на Жанела реалистично повтаряше летния преход от екскурзионното в Пирин, когато минаваха през Демиркапийската порта на път за заслона ,,Тевно езеро“ и няколко женски (както по-късно разбра) щръклици едва не я отведоха в болница. От ухапванията им получи неприятни хематоми, които смениха цветове от червено до виолетово, като преминаха през правилната последователност на всички нюанси във видимия спектър. Ухапванията причиниха и токсична реакция, от която сърбежът беше влудяващ. По обяд, когато гадинките бяха най-активни, групата им се случи да е край Аргировото езеро, където пасяха коне и където три овода я убодоха. Жанела се сепна и дъждът, който на талази вече се изсипваше и свободно се събираше на локви в стаята, я увери, че е сънувала.

Докато затваряше прозореца и слагаше хавлиени кърпи, за да попие водата, си помисли: ,, Прозорецът затвори прозореца“. Засмя се. Обичаше игрите на думи, но в нейния случай не беше така, защото наистина името й означаваше ,,прозорец“. Толкова й беше омръзнало да обяснява етимологията на ,,Жанела“, че се придържаше към версията, че е кръстена на бабите си Жана и Нели. А в действителност идеята била на баща й. Като млад служел във Френския легион и на една мисия зимата се случила особено тежка. В стаята били все от различни националности, но да се говори на език, различен от френския било забранено. И единствено нощем, в царството на Морфей, един зиморничав португалец често повтарял: “Feche a janela!”(,,Затвори прозореца!“). Баща й решил, че Жоао тъгува за любимата си Жанела, защото се случвало да говори с носталгия за Мадейра, за красотата на планината, за гледките, които се разкриват от нея, за океана. И понеже бил романтик по душа, баща й настоял така да я кръстят, дори като разбрал, че момичето ще си съперничи с известната операционна система.

,,05:30“ показваше електронният часовник на отсрещния блок. Вече някои от прозорците там светеха. Жанела от опит знаеше, че е безсмислено да се мъчи пак да заспива. Ще стане, ще се приготви, ще почете и толкова ще се увлече в четенето, че пак няма да й остане време да закуси. Дали да си преговори пак стихотворението по литература или фразеологичните глаголи и идиомите по английски, защото бяха свършили целия раздел и класната със сигурност щеше да изпитва минимум първия час, а можеше да продължи и втория. А щеше ли да даде петминутка, която ще се проточи поне половин час, на Гугъл формуляр с разбъркани въпроси и изобилие от такива с отворени отговори, за да ограничи възможностите за преписване, макар че тя добре знаеше как някои успяваха и с включени камери под носа й. Класната обичаше петминутките. Така можеше да им дава мини контролни без предупреждение, за да е сигурна, че наистина учат, не че съучениците й се трогваха или се скъсваха от четене. Ваня и Соня такива схеми измисляха, когато учеха присъствено, пък сега ли. И групите на класа най-малко се ползваха за подсказване, тайните групи, имаха къде-къде по-засукани начини. В действителност почти никой не учеше. Безплодни бяха и заданията във виртуалната класна стая за резюмета на прочетени книги, за есета, почти без резултат бяха и проектите. Не се изхитряваха вече да преписват от интернет, защото имаше програми за разкриване на плагиатството. Караха по стария изпитан начин: на едни домашните ги правеха  братя, сестри, братовчеди и пр., все такива, добри по езика. На други – пенсионирани или действащи учители, при които ходеха на уроци, но въпросните срещи се осъществяваха спорадично и съвпадаха със заданията, есетата и проектите. На трети – домашните ги правеха съученици срещу подсказване по други предмети или някаква друга изгода и накрая четвърти – най-малобройната група – тези, които съвестно и прилежно сами си правеха всичко, които никога не преписваха, често и не подсказваха и към която спадаше и Жанела. От началото на дистанционното тази група съвсем се беше стопила.

Това стоене пред екрана я изтощаваше. Сякаш някой невидимо изпиваше душата й. Откакто минаха в електронна среда, не минаваше и вечер, в която да няма кошмари. Сънуваше на пръв поглед различни ужасяващи сценарии, но мухите и паяците се повтаряха винаги. Веднъж й се присъни огромен паяк, който проби стъклото на монитора, изпълзя иззад екрана и се загнезди върху главата й, издигна я нависоко, а тя се мяташе като безпомощна муха в мрежата на краката му, също като началото на стихотворението ,,Висящият“ на Силвия Плат:

,,За корените на косите незнаен бог ме хвана.

Като пустинен пророк цвъртях във волтове синкавина.“¹

Друг път я нападаха мухи, както тази нощ, и забиваха хищните си муцуни навсякъде в нея, от което тя се вцепеняваше и не можеше да помръдне. В една от сцените мухите я обкръжаваха и започваха да скандират: ,,ОРЕС!ОРЕС!“², после свирепите им очи се превръщаха в компютърни екрани, от чиято видима тъмнина неизменно изпълзяваше огромният паяк. ,,Повелителят“ го кръсти, понеже го сънуваше често и знаеше, че той господарува над мухите, над тези, хищните. Често се замисляше дали това принудително отчуждаване, затваряне, необщуване, в крайна сметка не е причина за скъсване с външния свят, с действителността. Дали Световната паяжина, повече известна като ,,Мрежата“ не я е оплела, дали не изсмуква жизнеността й, бавно и систематично, така както водните охлюви в аквариума й унищожаваха цялата естествена растителност, докато накрая не оставиха само камъчетата по дъното и изкуственото дръвче.

А технологиите? До гуша й бяха дошли. В училище понякога прекаляваха с тях, също както със захарта, когато беше малка. Толкова беше злояда, че само и само за да яде, баба й ръсеше всичко със захар – баницата, пълнените чушки, картофената яхния, пилешката супа. Не че и тях ги ядеше, опитваше ги само, но разви силна неприязън към сладкото и на 13 започна доброволно да си прави дълги серии от въздържане и отказ от бяла захар. Та чак до сега, когато прилагаше въздържанието освен към храната, и към мобилните устройства. Разбира се, с обучението в електронна среда беше невъзможно да не пуска компютър,  но телефона си го ползваше само за разговори, защото не й се нравеше идеята за дигитален диабет. Лошото беше, че имаше учители, които не признаваха писането на ръка или учебници в хартиено тяло, но щом някой не е гладен, все едно и супа със захар не би ял.

07:30. Първи час английски. Няма петминутка. Класната изпитва устно. Трябва да реагираш до пет секунди след като си чуеш името и да отговориш, иначе получаваш минус. Като се съберат пет минуса – не е ясно какво следва, двойка или по-голям минус, който ще тежи на крайната оценка. Върти класа на случаен принцип, но минават всички. Само Соня не отговаря, макар че се е вписала. На следващото завъртане пак мълчание. И на следващото, и на по-следващото. Край на първия час.

08: 20. Втори час английски. Класната продължава с изпитването и тук почват хитруванията – не мога да пусна камерата едновременно със звука, спряха ми интернета, а мобилните ми данни са на привършване, микрофонът ми не работи и т.н. И Соня пак липсва.

–           Ваня, обади се на Соня, сигурно е заспала. Ще получи отсъствия и за двата часа, ако до 08:40 не е на линия.

Скоро фалцетът на Соня писва в слушалките:

–           Оф, бе, госпожо! Как ще съм заспала?! Чистя с прахосмукачката. Знаете ли какъв огромен паяк имаше на монитора? Все едно изпълзя от нета и потъна някъде в стаята. Мразя паяци и нямам намерение да ме полази докато спя довечера!

Жанела се наслаждаваше на изгрева, който й се откриваше от източния прозорец. Продължилият седмица дъжд беше измил хоризонта, а небето беше декантирало всички отрови от изминалите дни. Градът с проблемите си се беше утаил на дъното като непотребно зрънце. Изгревът и отминалият дъжд я изпълваха с надежда. От днес присъствено започваха да учат всички класове. Юхууу! През нощта стихиите се наговориха да се пошегуват и предизвикаха сериозен срив и множество проблеми за всички интернет доставчици. По същото време Жанела видя в съня си как Соня чисти с прахосмукачката. Във вакуума на гладния тъмен отвор попаднаха и самият Повелител, а след него и цялата Мрежа и този сън сложи края на цикъла с кошмари.

 

¹ © Електронно списание LiterNet, 11.12.2004, № 12 (61), превод Петя Глеридис

² ОРЕС – Обучение от разстояние в електронна среда – б.а.

 

 

ПОЕЗИЯ

1 място

Кonrad Nostromo (Пламен Глогов), гр. София

На линия

Нали това означава „on line”?

Аз винаги съм бил

“на линия”. Старая се да съм точен.

 

И сега

след Разпореждането

разделихме децата в различни стаи.

Аз и съпругата ми стоим до всяко.

Слушаме въпросите на учителката:

„Ако малката стрелка е на 6 , а голямата на 7,

колко е часът?”

Слушаме техните отговори.

„11 и 12 минути, госпожо”

„Имах предвид в задачата, не в този момент…”

 

Нещо ме безпокои.

Може би това, че никога не видяхме на живо учителките

(едната забременя, другата се пенсионира)

Децата не се притесняват от екраните.

Дори когато седят пред блока на пейката.

Пак си общуват чрез тях.

Те сякаш са вътре в тях. Изоставили са телата си.

Скитат и играят в другият, техният, виртуалният свят,

както някога ние скитахме в нашият.

 

Притеснявам се.

Те изкарват шестици, не защото знаят, а защото

намират бързо информацията.

 

Притеснявам се.

От това, че нищо не успява да задържи вниманието им

или че могат да вършат твърде много неща

едновременно-

да слушат учителката, да гледат телевизия,

да играят на телефоните си и да се тъпчат с боклуци

 

Притеснявам се,

че уж са на линия, а изглежда,

че са се изключили от света и от нас-

техните родители и учители.

 

Или

 

може би неусетно е дошла нова епоха:

Ново Средновековие или Нов Ренесанс,

(с Корона вирус вместо чума и Джобс, Гейтс и Зукебърг

вместо Леонардо, Микеланджело и Рафаело)

 

Не съм сигурен.

Но може би това Разпореждане дойде

за да я формализира

 

Не зная. Но човечеството и по този начин

продължава да съществува.

И вероятно моето притеснение подсъзнателно е

не от това, че децата ни ще станат неграмотни,

а от  това, че аз съм излишен, останал „на линия”

в една предишна епоха.

Пламен Глогов

 

 

2 място

Христина Борисова Главанова, гр. Севлиево

ЖАДУВАНА ПРЕГРЪДКА

 

Нарисувай ми свят, който да се засмее,

който в скута си пак обичта да люлее

и в очакване меко послушен да стихва…

Този свят ми е близък. И с него съм свикнал.

Той е пролетен полъх и леко ме гали –

щом протегна ръка, той душата ми храни

и с нектара на слънчеви капки се стича…

В тази близка картина света аз обичам.

Но не искам стени, нито тежки забрани –

щом снегът завали, топлина нека гали

с мекотата на длан, от която не бягам.

Две ръце ме зоват и към тях се протягам.

Но сега, той самият превърнат е в клетка,

а уютът домашен е сбъркана плетка,

а пък ние самите – уплашени, бледи

и страха си човешки в капан сме оплели.

Затова зад вратите с ключалките тежки

се затваряме сякаш изкупваме грешки

и дори на училище вече не ходим…

Само мислено тръгваме… Мислено бродим.

Пред компютъра учим. Далеч от школото.

А пък делникът спънат върти колелото

и унило звучи със гласа от екрана

на учителя, който далечен остава.

Проумяваме бавно, че други порядки

настаняват се даже и в нашите тетрадки.

Броди вирус наоколо. Твърде опасен.

Като призрачна сянка със образ неясен.

Как жадувам за жива прегръдка, обаче

разстояния лягат, а дните се влачат

и принудата вкъщи да учим ни кара

да забравим как тичахме вън в надпревара.

Ех, кога ли ще дойдат безгрижни и волни

времената отново да бъдем свободни

и наместо екранът изкуствен да свети

да попиваме жадно цвета на небето!

Нарисувай ми свят – този, който обичам

със пътеки, в които на воля да тичам

и по нишка, с която света да обърна

всички мои приятели пак да прегърна.

 

3 място

Елка Миленова Кепчелева, с.Драгиново,общ.Велинград

Училище по време на пандемия

 

„Телефон все ни свързва, телефон ни дели…”

из  популярна българска песен

 

Сънувах… Меден звън огласяше простора,

събирайки дечица на училището в двора,

припряна радост, грейнали очички,

щастливи, че събрали са се всички.

 

И сякаш по-  са светли стаите ни  класни,

с  усмивки на момичета прекрасни,

с  момчешки възгласи, със ритъма на нов урок,

с учителския глас – ту благ, ту строг.

 

Числа немирни плъзват по дъската,

вълшебни светове открива ни земята,

герои приказни в читанките  изплуват,

а  в космоса  ракети скоростни  пътуват.

 

И пак звънчето ме приканва  мило…

Но сепвам се… Аларма строга то е било.

Очи потривам, грабвам телефона

и в интернет се почва маратона.

 

От час във час се учим  виртуално

а докога ще бъде тъй –  незнайно!

Очакваме да дойде онзи светъл  ден,

когато вирусът коронен ще е победен.

 

Смутено телефонният екран потрепва,

„Прекъсна връзката” – отсреща ми нашепват.

„Не се отчайвайте”-  учителят окуражава-

„С търпение и сила, зло се  побеждава!”