РЕЗУЛТАТИ ОТ ЛИТЕРАТУРНИЯ КОНКУРС „РАДА КАЗАЛИЙСКА“ ЗА 2019 Г.

Журито в състав Стела Гюдорова, Дилян Димитров, Владимир Лайков и Боян Бойчев определи следните награди:

РАЗДЕЛ ПОЕЗИЯ

I-ва награда:

Андриана Андреева – „Из хрониките на един таван“

 

На  този стар таван

с изтъркан рафт в кюшето,

с пробита ламарина

за покрив,

под небето,

с рисувано стъкло

на стария прозорец,

качих се уж за малко,

за нещо си… не помня.

 

На пода ме посрещна

куца статуетка,

захвърлен смачкан  вестник

до куп одеяла,

чадър задрямал вяло

до някаква решетка,

сандък подпрял се

старчески на паднала  греда.

 

И хоп, изневиделица,

докато се оглеждах

зачукаха припряно

неволни капки дъжд.

Оказа се под покрива,

звучат неволно нежно

и някак си ме връщат

в забравен детски сън.

 

И ето че сандъка,

привидно уж задрямал,

повдигна сам капака си

дори не зная как,

едно игриво паяче

подскочи и избяга,

и музика дочу се –

ламаринен валс…

 

А с малка синя рокля

на бели пеперуди

танцуващо момиче

се завъртя пред мен,

и с него завъртя се

света и небосвода.

И буря се развихри

на стария таван.

 

Изпъна се със важност

и смачканият вестник

със стихове облечен,

с пейзажи и лица.

От страниците жълти

изпадна неусетно

от  памти века

скрита таванска новина:

На много важна дата…

във много важно време…

ще има представление…

Елате господа!

Извънредно момиче

на име –  Доверие

танцува с кавалер

без име, но с талант…

За дребни монети

купете си билети

ще бъде представление

за цял един живот…

 

И тъкмо да разкрия

таванската мистерия

отекна в ламарината

един единствен гръм,

една искра подмолно

прескочи през прозореца

и вестника подпали

без много, много шум,

до него статуетката –

момиче в синя рокля –

безмълвно падна,

пръсна се на хиляди сърца,

а  бяла пеперуда

потрепна за минута,

крилете си разпери

и тихо отлетя…

 

На  този стар таван

с изтъркан рафт в кюшето,

с пробита ламарина

за покрив,

под небето,

с рисувано стъкло

на стария прозорец,

качих се уж за малко,

за нещо си… не помня.

Но помня много ясно…

след бурята ,

в небето…

бели пеперудени крила…

 

Андриана АНДРЕЕВА

 

 

II-ра награда:

Владимира Евгениева Христова – „От толкова години не съм посрещала изгрева“

 

От толкова време не съм посрещала изгрева,

а винаги си лягам в шест и десет…

Десет минути не мога да остана будна.

Десет минути, все не ми достигат, да спра,да не спя,

да вдишам най-лилавото лилаво, най-розовото розово,

първият дъх на деня.

Десет минути, все не ми достигат, да спра да бягам,

да спра да гоня и все отлагам безспирното си неспиране:

„Още десет минути и спирам!“

Десет минути, да се науча да обичам, но не теб, не него,

нея-

себе си да обичам, за поне десет минути и да спра,

но не мога, нямам време.

 

Бързам.

Бързам.

Бързам.

 

Гася си цигарата, изгарям си пръстите,

започвам да свиквам.

Пия кафе, горя си езика

и нямам време да викам.

Обличам се.

Сресана, предрешена, потресена…от себе си!?

Коя съм аз? Какво съм аз? Къде съм?

Значение няма.

 

Бързам.

 

Павета, лекета, псета. (не кучета)

Светофари, гари, тротоари, цигари,

наполовина изпушени, в пепел скушени,

тъжни, удушени,бързащи смирено…

Студено.

 

Бързам.

 

Книги, паркове, поли и лиги,

проточени по тялото – оброчище.

Наречено, заречено, отречено, обречено.

 

Бързам.

 

Искам да видя проклетият изгрев,

да бъда, пак, просто човек.

Искам да спра да бързам,

да бягам и все да отлагам да спра!

Искам още десет минути, поне, да не спя!

Искам да видя света-

несив, небързащ, спокоен, сънлив.

 

Не мога, обаче,

ще бързам.

 

Десет минути по-рано заспах,

събудих се толкова късно,

въздухът вече е мръсен,

градът е буден,

небето-графитеносиво,

следи няма това, което е диво,

което не бърза,

което е, вече, завързано.

Изригващото слънце между жиците,

изкуството на облаците-великани…

 

Невидими, невиждани, невидяни.

 

Прашинките, изтичащи през пръстите,

точно, като времето.

 

Късно.

 

Бързам.

Бързам.

Бързам.

 

Тази вечер ще си легна рано.

Само още десет минути.

 

III-та награда:

Гено Николаев Недялков – „Морски човек“

 

Нарисувай нещо на мокрия пясък –

чудовище тъжно, човек или кит.

Нарисувай го бързо, със щрихи, без блясък.

Онази вълна ще пристигне след миг.

Нарисувай нещо на морския бряг.

Нарисувай свят, пълен с рицари, елфи,

със стари замъци и чудеса.

Нарисувай космос, звезди и планети.

Нарисувай малко любов и ела .

Остави отпечатъци по мокрия плаж –

крачеща фигура, само поглед, без глас.

Не гледай вълната с безкрайния плясък

как вечният свят изличава зад нас.

Нарисувай морето, вълните и пясък

и после със крясък

скочи във водата и плувай.

До хоризонта и после нататък.

Открий ме отвъд, дето морските хора

все стоят на брега и очакват и молят.

Зад кули грамадни с високи стени

във замък от пясък с разрушени ъгли

аз посрещам, обречен, могъщи вълни.

Неумолими, неуморими вълни.

Прииждат към моите пясъчни дни,

към моите пясъчни мисли и нощи

със солени прибои и вятъра мощен

Заливат все повече моите следи.

Морето мърмори, говори, мълчи.

Прегръща го вятърът, тихо шепти.

А моите стъпки, все по-сами,

Прекосяват морето от пясъчни дни.

 

Поощрение:

Цонка Людмилова Христова – Из „Тъга по мълчание“ /триптих/

 

Всичко се случва някъде другаде…

Някъде другаде убива юнакът ламята,

но пък някъде другаде тя го изяжда.

Някъде другаде се раждат и умират звезди,

прекрояват се граници, и се заличават съдби.

Наводнения заливат държави,

докато някой се моли за капка вода

и умира от жажда.

Някъде другаде някой обича и мрази,

започва да говори или му затварят устата.

Къщите, с крила на водни кончета

очертават идеалния град,

идеалния ден, идеалните улици,

по които супер дългите

идеални крака на девойките

прекрояват земята.

Някъде другаде полюсите са тъжни и плачат,

екваторът получава инфаркт,

и изчезват цивилизации,

но някъде другаде някой друг оцелява

построява идеалния кораб

и открива неподозирани нации.

Някъде другаде играят шах

с истински царе и царици,

но умират само пешките

и после някой строи идеални паметници,

и  някакви хора ги смятат за историческа грешка.

Някъде някой  купува и продава

даже въздуха и водата,

докато някъде някой друг умира от глад

и от сълзите си изплита въже,

и внезапно се обесва на касата на вратата.

Там, някъде другаде, климатът се побърква

и превръща планини и морета в пустиня,

а тук, но  все пак някъде другаде

някой ежедневно се тъпче

и повръща зад ъгъла върху някой друг-

окаяна дрипа с инстинкт на улично куче,

заровено до уши в тинятя.

Някой удря джак-пота

и дните му са безгръбначни животни,

плодящи се от пъпкуване

и умиращи от преяждане и препиване ,

ала някой друг знае, че няма вечно завръщане,

има само вечно отиване

Някъде другаде в нечие друго небе

самолетите са прелетни птици

и пренасят надежда и страх

в скърцащите си метални кости

и в ослепелите си зеници.

Някъде свободата е самотен моряк

на сал, изкован от очакване.

Някъде вълните убиват, а другаде смъртта

на безумните романтици оплакват.

Само аз, достигнала дъното без много усилия-

годеница на тъмното-

тук, сгушена на топло сред тинята,

още чакам своето съмване.

В този мрачен амфитеатър, гола, безлунна

пред толкова неми зрители,

се опитвам без думи да рецитирам съдбата си,

но даже звук не излита.

Тук и сега „на сигурно”доживявам живота си

като заздравяваща рана.

Може би някъде с някого нещо се случва,

но аз съм самият покой,

самото мълчание…

Само това ми остана.

 

 

РАЗДЕЛ ПРОЗА

I-во място:

Диляна Йорданова – Иванова – „Той“

 

– Ако правиш точно каквото ти казвам, ще стане!

– Не знам, просто… Просто не мога да лъжа…

– Но аз мога! Ще бъда до теб, ти само повтаряй думите ми и няма как нещо да се обърка! – гласът му звучеше съвсем отблизо, беше дълбок и спокоен, но категоричен, както винаги. – Нали искаш да се измъкнеш от тук и всичко да приключи, колкото се може по-скоро?

– Да, това е, което искам… – почти плачешком му отвърна тя. Чувстваше се ужасно, когато Той я притискаше по този начин, но знаеше, че го прави за нейно добро. За времето, през което бяха заедно, Той се превърна в най-ценното нещо в живота ѝ, нейният най-верен, а може би и единствен, приятел.

– Но какво ще стане, ако разберат, че лъжа? – изхленчи тя.

– Как ще разберат, Рея? Чела ли си картона си изобщо? Защото аз го чета – там пише: “пациентът съобщава”. Не  пише “пациентът чувства”, “мисли” или “е”, а само “пациентът съобщава”. Ти ще съобщаваш единствено онова, което чуеш от мен и всичко ще се нареди!

Напрегната, но готова да му сътрудничи, Рея отиде на сесията с психиатъра. Разговорът мина добре, поне така ѝ каза Той. Самата Рея никога не можеше да прецени как думите ѝ се възприемаха от околните, какво означаваше израза на лицата им, нито двусмислените им думи. Неразбирането беше напълно споделено – откак се помнеше, хората смятаха самата нея за специална и различна, а някои открито я наричаха странна или луда. Без значение дали се опитваха да припишат позитивен или негативен оттенък на нейната различност, всички правеха едно и също – подчертаваха дистанцията помежду им и избягваха сближаването с нея. Вероятно имаха право, тя наистина нямаше почти нищо общо с тях, емоциите ѝ следваха различна логика, мислите ѝ летяха в друга посока. Затова Рея се отказа от опитите си да се свърже с околните, вместо това, се появи Той – не просто за да бъде до нея и да я разбира, но и за да ѝ помага, като я ориентира в света, лишен от смисъл.

След разговорът с пациентката, психиатърът беше на същото мнение като него – сесията беше минала изненадващо добре. Лекарят пробяга с поглед през картона ѝ: “персистиращо депресивно разстройство с психотични епизоди”. В “добрите” си моменти Рея описваше състоянието си като “лошо настроение и потиснатост”; в “лошите” периоди обаче, тя имаше халюцинации – слухови, тактилни и зрителни – подхранващи у нея чувство за неадекватност, отчужденост и ниска самооценка. Страданието ѝ постепенно се обостряше, докато накрая я тласкаше към опит за самоубийство, след който тя попадаше в психиатричната клиника.

За пръв път лекарят я видя, когато той самият беше млад специализант в клиниката. Докараха я с нескопосано прерязани вени, нарекоха го “опит за привличане на вниманието”. А ето ги сега – два нейни опита за самоубийство по-късно – той беше вече завеждащ отделение, а тя беше на косъм да постигне целта си, след изпиването на внушителен ансамбъл от хапчета и алкохол. Трудно можеше да си обясни как отново се стигна дотук, след като през последната година на ремисия, Рея се срещаше с него всеки месец по настояване на близките ѝ – за проследяване на състоянието и уточняване на поддържащата ѝ терапия. Беше я опознал добре, много по-добре от останалите си пациенти.

Познаваше я достатъчно добре, за да си даде сметка, че през последните дни тя демонстрираше забележителен прогрес, проявяваше характерните за психичното здраве чувство за хумор, умерени съмнения и реализъм. Психотичният епизод с халюцинациите явно беше отшумял, суицидните мисли, които те подхранваха – също. Лекарствата овладяваха депресията удовлетворително. При обичайни обстоятелства лекарят щеше да изпише пациента още преди дни, но този път беше решил да е много предпазлив – искаше на всяка цена да спечели битката с болестта, спасявайки един млад (всъщност само няколко години по-млад от неговия собствен) живот от смъртта.

Щеше да я спаси, защото това беше неговата работа и неговото призвание. Израснал с психично болна майка и слаб баща, на него се беше паднала задачата от момче да овладява пристъпите на лудостта и той се справяше с това блестящо. Щеше да я спаси, защото беше упорит, амбициозен, с гъвкав и остър ум. Не защото Рея беше млада привлекателна жена; не защото крехкото ѝ почти момичешко тяло създаваше впечатление, че има нужда от обгрижване и нежно внимание; нито защото тревожният ѝ поглед му напомняше за блясъка в очите на майка му, малко преди да я загуби. Той щеше да я спаси, защото това беше неговата работа. И неговото призвание.

*

Останала сама в стаята си, Рея се беше отпуснала на леглото, оставяйки уверения му глас да притъпи обзелата я тревожност.

– Справи се чудесно, Рея! Винаги, когато ме слушаш, нещата се получават! Видя ли как те гледаше? Той ти вярва, приема те напълно, даже бих казал прекалено…

Както винаги, гласът идваше отдясно. Рея виждаше сянката му с периферното си зрение, усещаше дъха му, дори устните му, които едва се докосваха до ухото ѝ. Как хубаво говореше, толкова убедително, увлекателно, приспивно. Беше прекрасен: силен, уверен, проницателен – каквато тя никога нямаше да бъде. Той отгатваше хората за секунди, анализираше събитията, проумяваше живота. И винаги беше готов да сподели своите прозрения с нея. Ако не беше Той, Рея просто нямаше да оцелее в човешкия свят. Нейната халюцинация, нейната болест, беше единственото, което ѝ даваше нужната доза нормалност, тъй като тя не беше в състояние да я произведе самостоятелно. Той би нарекъл това “ирония”, но Рея не можеше да го нарече никак.

– Видя ли го как реагираше на шегите ми? Той определено се усмихваше на тях. Харесвам този лекар, но е време да се отървем от него веднъж завинаги.

И все пак, Той беше не само средството Рея да оцелее толкова време сред човеците, но и причината тя да бъде психично болна. Той би нарекъл това “парадокс”, но Рея не можеше да го нарече никак. Казаха ѝ, че неговият глас бил причината тя да се опитва да се самоубие. Нямаше как да знае дали бяха прави. Той наистина я насърчаваше да се откаже от живеенето, след като то ѝ носеше единствено болка. Но не беше ли това разумен съвет? Кой стои с ръка на котлона, когато усеща, че дланта му изгаря? Сравнението между живота и котлона, разбира се, беше негово, не нейно.

*

След няколко дни Рея беше изписана, с назначено медикаментозно лечение и препоръка за работа с психолог. Не че в нейното състояние излекуване беше възможно, нито пък екипът я смяташе за напълно готова, просто отделението беше пълно и новите пациенти принудиха лекаря да освободи пространство. Пространството беше освободено успешно, при това не само в клиниката. Рея прекара няколко седмици у дома си, след което се самоуби. Единственото ѝ излизане навън беше, когато Той ѝ каза да го направи, за да отиде там, където Той я изпрати – на моста.

– Този свят не е за теб, Рея, винаги си го знаела. Дори сега, докато дишаш, ти не си част от него. Колкото и да успееш да понесеш от живота си, ти никога няма да му се насладиш. И за какво са тези усилия изобщо? През всички тези години, така и не можа да ми дадеш една причина, един безспорен аргумент, че нещо би осмислило болката от живеенето. Ти не разбираш живота, но аз – да. Разбирам го, защото не съм част от него, аз съм страничен, безпристрастен наблюдател, и като такъв ти казвам, че неговият смисъл е точно никакъв. Животът е не просто прехвален, той е незаслужено утвърждаван…

Рея нямаше категорично мнение по въпроса. За нея всичко беше еднакво объркано и сложно – решението дали да живее или да умре предизвикваше толкова напрежение, колкото и решението дали да сложи розовите си чаршафи в бялото пране.

– Ела при мен, Рея, само аз ще ти донеса покой! Просто направи една крачка, аз съм точно там – винаги съм бил там за теб. Ела при мен!

И Рея го направи. Дали защото искаше да го срещне или защото искаше да спре да го среща и тя не беше сигурна. Но го направи – както щяха да кажат хората по-късно – “самоуби се успешно”.

*

Когато разбра новината за смъртта ѝ, психиатърът я прие хладнокръвно. Поне до момента, в който не се появи чувството за вина: че е сбъркал и загубил. Вината го изтощаваше, но той я посрещаше с охота, защото зад нея се прокрадваше друго чувство, чието място не беше там и което той не искаше да среща. Прокрадваше се печал.

Почти отиде на погребението ѝ, но така и не намери сили да слезе от колата си. Стоеше загледан в църквата и във всяка сянка виждаше черните ѝ очи. Спомни си буждаещия ѝ поглед, който сякаш търсеше нещо от реалността, в което да се вкопчи, за да не отлети душата ѝ завинаги оттук. Той, нейният лекар, беше нишката, която я свързваше със света. Сега той беше нишка, която нямаше какво да свързва.

Около месец психиатърът работеше настървено, убеждавайки се, че всичко е наред, но след като получи няколко пристъпа на задушаване и тремор, си взе седмица отпуск. Сутринта, в която трябваше да се върне на работа, той се събуди много преди да чуе алармата на часовника. За пръв път от смъртта ѝ насам беше бодър и свеж, без следа от вина или мъка. Най-после беше готов да се прости с Рея, да я пусне да си отиде.

Сънцето едва изгряваше, в стаята беше още мрачно. Докато миеше зъбите си, на лекарят му се стори, че мракът се прокрадваше дори в добре осветената баня. Когато облече ризата си, усети лек дискомфорт във врата, вероятно някаква алергична реакция, която правеше кожата му топла и раздразнена. Сложи крем на чувствителното място и припряно тръгна към клиниката.

Когато пристигна в кабинета си, побърза да си направи кафе. Разсънен и ободрен осъзна, че замъгленото зрение засягаше единствено дясната част на зрителното му поле. Паренето във врата се усили, странен гъдел обхвана ухото му. Да си запише час за очен лекар и дерматолог бяха добавени като бележки в календара му. Но преди всичко останало, той трябваше да свърши нещо по-належащо – взе картона на Рея, който твърде дълго бе лежал под останалите документи на бюрото му, и го заключи в шкафа с архивираните картони. Това беше. Приключи с нея завинаги. Доволен и облекчен, седна на стола си. Тъкмо започна планирането на работния ден, когато го чу – звукът беше съвсем тих, едва доловим, но толкова специфичен, че не можеше да се сбърка с нищо друго. Това беше дишане. Сърцето му пропусна един удар, след което се опита да навакса с два бързи. Не успя. Гърдите му се издуваха до болка, но не можеха да облекчат усещането, че дробовете му оставаха празни.

Той се отпусна в стола си и се съсредоточи върху новите усещания. Малкото късче сянка отдясно успяваше да замъгли ярките картини на реалността. Едва доловимият звук от дишане заглушаваше острите звуци наоколо. Топлият нежен гъдел притъпи всички останали възприятия. Беше неизбежно да чуе гласа ѝ:

– Как си днес? – въпрос, с който започваше всеки техен разговор, само че изречен от самия него. – Какво ново при теб от последната ни среща насам?

Гласът ѝ беше мек и приспивен, като повърхността на езеро в спокойно време. Това езеро сякаш се вля през ухото и обля мозъка му в нежна прегръдка. Един огромен свят изчезна, потънал в ефирна халюцинация, един здрав разум се удави в малка капка лудост.

 

II-ра награда:

Светлана Янкова Великова – „Дядо Петко“

(Разказ)

 

Тази пролет се различаваше от предишните. Слънчевите лъчи бяха по-топли, цветовете бяха по-ярки, ароматът на цъфналите зюмбюли и лалета беше по-омаен, хората бяха по-весели. С отминалата зима студенината в човешката душа изчезна. Пролетта донесе щастие, желание за работа на полето и хиляди усмивки на селяните, които се срещаха по площада и обсъждаха засяването на нивите и новата реколта. Едно беше ясно – тази година празниците в селото щяха да бъдат по-пищни, хамбарите по-пълни, а хората по-щастливи от всякога. Или поне така предвещаваше тази хубава пролет.  Както във всяко село в балкана, всеки селянин започваше работа. В цялата околност се чуваха звънките песни на чука и теслата, които поправяха старата каруца, а децата пищяха наоколо, радвайки се на топлото време. Мъжете приготвяха мотиките и ралото за полето, а жените, запретнали ръкави, за да отидат с кобилицата и менците за вода, излизаха навън, като първо се прекръстваха пред иконата в дъното на стаята, и се молеха за добра реколта, спорна работа и здраве в семейството.

За новия трудов сезон се стягаше и дядо Петко. Той беше дошъл в това село преди десет години, но местните хора продължаваха да му викат „гражданина“. Това не бе някакъв вид подигравка към дядо Петко, а напротив – селяните знаеха, че дядо Петко е учен човек и се допитваха до него по важните въпроси, въпреки че самият той беше научил всичко за полската работа от тях.  Селяните не знаеха повече за дядо Петко освен, че идва от големия град, че е учен човек и че живее скромен живот, сам в къщата накрая на селото – oнази, синята, с украсените стени и развяващото се българско знаме. Чудното беше, че никой не бе виждал нито децата му, нито внуците и всички си мислеха, че са някъде в чужбина или в града и са потънали в ежедневието и задълженията си.

Сега дядо Петко вървеше към мегдана с усмивка на лицето и с бодра крачка, по подобие на останалите. По пътя го срещно Кольо овчарчето, който поздрави:

-Добър ти ден, дядо Петко! Я виж каква пролет е! Зимата си отиде, земята се събуди, а туй нашето на село… пак работа ни чака!

– Дай Боже таз година пълни хамбари, Коле, работата да се услажда!

Дядо Петко продължи напред. Пресрещнаха го група деца, които се сърдеха едно на друго, и с висок глас обсъждаха нещо. Едно от децата – Петърчо, син на Стоил каруцаря, отиде при дядо Петко и му рече:

-Дядо Петко,… ти нали си учен човек! Я кажи, кога ще дойде лятото, щото тези тука казват, че пак сняг ще дойде!

-Кога ли? – засмя се дядо Петко – тогава, когато майка ти те пусне да излезеш по онези късите джандармени панталонки.

Всички в селото знаеха, че Стоилца облича децата си с вълнената шуба, докато не дойде май месец, за да „бъдат здрави, а не хилави като останалите“, както се изразяваше загрижената майка.

След още срещи с народ от селото, който сякаш бе излязъл от хралупата си, огрян от слънчевите лъчи, дядо Петко стигна до площада. Там се бяха събрали кметът, бай Тодор – най-старият човек в селото, който обаче можеше да надпревари и най-бързия заек, и баба Дойна, която организираше жените по време на жътва. Те всички погледнаха към дядо Петко, който мина покрай тях, и поздрави. Все със същата усмивка на лицето той влезе в кметството, където го чакаха непознати хора. По-рано днес кметът бе изпратил сина си Младенчо да съобщи на дядо Петко, че в дванайсет часа на обед ще го чакат хора от града.

– Добър ви ден, господа! – започна разговора дядо Петко.

– Добър да е, старче! – отвърна най-младият от тях.

– Знаеш ли кои сме ние, дядо Петко? Ние сме от града, от оная банка, дето ти даде заема преди петнайсет години. Тука сме, защото не си си платил вече три вноски и само една ти остава още…

– Какво да правя господа? – каза дядо Петко, като усмивката отдавна бе изчезнала от лицето му, а гласът му едва се долавяше. – Какво да правя на село съм, само една малка къщица имам и това, що припечеля от нивицата.

– Знаем, знаем дядо! – включи се отново онзи, най-младият. – Но ако не платиш и другата вноска, ще ти вземем къщата.

Дядо Петко не отговори нищо. Той само поклати с глава в знак на това, че е разбрал, обърна гръб на господата и си тръгна. На излизане всички се чудеха къде се беше скрила онази усмивка, която до преди малко грееше на лицето му. Кметът го запита:

–           Бай Петко, какво става, какъв е проблемът? – но дядо Петко не отговори, той дори не чу кмета.

Дядо Петко продължи пътя си напред към дома. Срещнаха го баба Йова, малкият Петърчо и бай Иван хлебарят, но дядо Петко не се спря при никого от тях, не ги поздрави, не им се засмя. Това беше необичайно за този човек, който грееше като слънце в селото. Дядо Петко беше душата на това балканско селце, а сега черен облак бе скрил слънцето в душата му, мъка се четеше  в очите му.

Дядо Петко бе обичан от всички селяни, както и те от него. Той беше дошъл тук, за да бъде сред хора с чисти души, които не таят злоба в себе си, подобно на гражданите. В града всеки гледаше своята паница и никой не помагаше другиму. Това тежеше на дядо Петко. Той изживя младините си в града, но старостта реши да прекара на село, при добрите хора.

Сега всички се бяха събрали на мегдана, питайки се какво се случва с дядо Петко. Решиха да отидат до неговата къща в края на селото, та да узнаят с какво могат да помогнат. Избраха бай Митьо за пратеник и той тръгна веднага. Когато наближи, бай Митьо видя стареца на двора с длето и чукче в ръка да дяла едно дърво.

-Ех, Боже, – си каза бай Митьо – нека го оставя днес, а утре ще дойда да го поразпитам.

Бай Митьо познаваше дядо Петко отдавна и знаеше, че ако е с длето и чукче в ръка… това означава тежка мъка и тревога. На сутринта, още по първи петли бай Митьо беше пред портите на дядо Петковата къща. Старецът прие госта си с поглед на човек, примирил се със съдбата си.

-Що става, Петко? – попита бай Митьо. – Що си тъй навъсен?

-Тежко, Митьо, тежко. Преди петнайсет години теглих заем от банката. Детето беше болно, жената го гледаше, а аз с чиновническата заплата… За кое по-напред пари? За храна ли, за лекарства ли, за болница ли? Та теглих кредит, Митьо… – дядо Петко замълча.

-Е, какво от туй? – запита пратеникът.

-Е, братко,… ни заем помогна, ни нищо. Детето почина след месец, а след него и жената отиде… тъй било писано. Аз взех парите от банката, ама не отидоха и половината за тях – през сълзи довърши стареца.

-Значи си върнал половината. Спокойно, Петко, ще върнем и другите пари, та нали за това сме хора, ще ти помогнем!

-Не, приятелю, всичките пари похарчих. Една вечер, два месеца бяха минали, откакто почина жената, срещам едно момченце на около десет години с майка си на улицата. А то – дъжд, светкавици, такава буря се беше разразила. И що си мислиш… взех ги у дома, нахраних ги и им дадох парите, тез дето бяха останали от заема. Казах си: „На мойто чедо не помогнаха, поне другиму нека са от полза“.

Бай Митьо остана без думи. Той знаеше,че дядо Петко помага на всеки, ама чак пък толкоз…

Пратеникът разказа  всичко на останалите. Селяните се споглеждаха и не можеха да повярват, че такъв чуден човек у тяхното село живее. Вече не наричаха дядо Петко „гражданина“, а „ангела“.  Всеки реши да помогне с каквото може. Едни дадоха спестените си пари, други продадоха на пазара в града останалото от зимнината в мазето. Тези пък,  дето нищо материално нямаха, те решиха с подкрепа да помогнат – ходеха с дядо Петко на лозето, обикаляха нивата му, хранеха животните. Ето туй харесваше бай Петко у селяните – състраданието. Старецът знаеше, че сам няма да може да събере парите, но категорично бе отказал на селяните да вземе парите им.

-Те са си ваши. Вие сте работили от сутрин до вечер за тях. Жените ви се навеждат при изгрев слънце и се изправят при залез, жънейки на нивата. Не мога да приема – повтаряше дядо Петко на всеки, който отидеше при него с пари.

Мина цял един месец, откакто се случи това. Всеки бе потънал в грижите си и в работата на полето и у дома. А на дядо Петко му беше останал само един последен ден, в който да върне парите на пустата банка, на ония изедници, дето насита нямаха.

– Дядо Петко- провикна се някой на портата.

-Ида, ида! – отвърна дядо Петко, като хвърли брадвата на земята до сцепеното кайсиево дърво. – Що щеш, Стойо?- попита дядо Петко пощальона.

– Ида от града. Писмо за тебе нося.

– Писмо ли? – учуди се дядо Петко.- Е, че кой ли се е сетил пък за мене?

Дядо Петко взе писмото и отиде на пейката в градината, там, дето се виждаше цялата му градина, а около й – балкани. Той отвори писмото, което беше изцапано с мастило повече, отколкото трябва. И зачете:

„Дядо Петко… Помниш ли ме? Аз съм, онуй момче, дето се срещнахме онази вечер, когато имаше буря. Ти помогна на мене и майка ми, като ни нахрани и ни даде пари. Сега аз ти ги връщам, защото сигурно си остарял вече, та да са ти спокойни старините. Оживях и успях, благодарение на тебе. Сега съм чиновник и печеля добре. Та дано Господ те пази. Един ден може да дойда да те видя! До скоро!

От онова момче, на което помогна.“

Старецът се просълзи. Той не очакваше такъв дар и с усмивка повярва, че ангел бди над него. Усмихнат, както преди, той стегна каруцата и тръгна към града. Срещна го Митьо.

-На къде така, Петко?- попита той.

-Към града, към оная пустата му банка. Отивам да върна парите.

-Е, че от къде пари?- учуди се бай Митьо.

-Дойде писмо от онуй момче, дето му бях помогнал през бурята, нали ти разказах. Е, че то изпратило пари, като че ли знаело, че сега съм на зор – заяви дядо Петко със зачервени бузи.

-Хубаво, хубаво- отвърна Митьо – заминавай тогаз по-бърже да им ги върнеш на пущините.

По пътя дядо Петко се замисли:

-Как така това момче е разбрало къде живея, какъв ми е адресът? Аз от десет години живея тука и никой от града не знае. Нямам роднини, дето да пита… Боже, боже… А и от къде може да знае, че точно сега ми трябват пари. Хм…Сигурно някоя сила отгоре го е изпратила! Господ да го поживи! Хей, Марко, я и ти по-бързо – започна да говори той на магаренцето.- Сега обаче  ще върна тези пари, че да ми олекне.

И той продължи по пътя към града. А в селото бай Митьо бе продал една от кравите си, бащата на Петърчо хариза най-хубавата си каруца, баба Дойна и баба Йова продадоха на пазара в града лютите  чушлета и компотите от сливи, дето бяха останали от зимата, кметът „дари“ най-голямото агне за общата цел. Всеки даде каквото може. Това обаче не беше важно, защото един ангел в миналото се нуждаеше от ангели сега.

 

 

Трета награда:

Филиз Ахмед Палаз (Филиз Палаз, 7.б клас, СУ „Хр. Проданов“ – гр. Карлово, Клуб „Литературен Еверест“) –  „Писмото на едно сираче“

 

Поредното българско семейство заминало за чужбина. Майката, бащата и четиримесечното им момченце Мартин достигнали до Великобритания. Родителите успели да си намерят работа и се устроили. Радвали се на детенцето си, но родината им липсвала. Чувствали се осиротели…

Бащата често казвал на Мартин, че България е най-красива, ала детето не разбирало коя е тази България.

Когато поотраснало и започнало да се учи да пише, Петко – бащата на момчето, научил сина си да пише с български букви България, Васил Левски, Христо Ботев и други важни за родителите имена. Детето продължавало да не разбира всичко това…

Ден преди Мартин да тръгне на училище, нещо ужасно сполетяло семейството: Петко загинал при катастрофа. Майка и дете останали сами в големия свят, в тежката чужбина. Детето не спирало да мисли за България, която баща му толкова възхвалявал…

Един ден, докато майката подреждала стаята, намерила писмо и се зачела:

 

„Скъпа България, не знам коя си ти, но татко много те обичаше! Затова държа да се запознаем. Моля те, ела ми на гости! Може пък и аз да те посетя. Татко ми разказваше как под твоя покрив ще усетя различни аромати – на роза, лавандула, борове и на море…

Знаеш ли, тати ми казваше, че след мен и мама най-много обича теб! Да не би да си му майка? Вероятно, щом те обича толкова много…

Обещавам, че скоро с мама ще дойдем при теб! Не искам да стоя тук. Постоянно е студено и облачно. Баща ми казваше, че под твоето небе грее най-яркото слънце и там ще ме обгръща топлина и обич. Той все повтаряше, че природата ти е незаменима! Иска ми се да видя какви цветя си засадила…

Щом си майка на тати, трябва да ти казвам „баба“! Бабо, скоро ще се видим!“

 

Майката на Мартин се разплакала. И понеже не можела да си позволи пътуване до родината, снимала детското писмо и го изпратила в България, на един литературен конкурс.

 

ПООЩРЕНИЕ:

Явор Иванов Димитров – „Бездомникът“

 

Развиделяваше се. Боян се събуди и се огледа замаяно. Лежеше на леглото в спалнята си – стаята, в която бе прекарал детството си. За пореден път сънят му беше прекъснат от лая на кварталните бездомни кучета, чиито брой нарастваше с всяка изминала година. Работеше като учител по литература и обичаше работата си, но тази сутрин се чувстваше изморен, защото предната вечер си беше легнал късно, тъй като имаше да проверява цял куп контролни на учениците си.

Спомни си за предния ден. На връщане от гимназията, в която преподаваше, той мина покрай закритата автобусна спирка, която беше само на една пресечка от дома му. Там имаше пейка, на която седеше около петдесетгодишен мъж, когото беше виждал и преди. Той беше с дълга неподдържана брада, гологлав, окаян и занемарен на външен вид, с мръсна, протрита и избеляла зимна шуба, с още по-мръсни дънки и прокъсани и кални туристически обувки. Очевидно бездомник. В краката му лежеше нещо като ученическа раница, чийто оригинален цвят вече не можеше да се различи. В едната си ръка държеше малка бутилка от минерална вода, наполовина пълна с жълтеникава течност – най-вероятно евтина наливна ракия, която се продаваше нелегално почти на всеки ъгъл в града. Погледът на Боян се спря върху лицето на бездомника. То беше неестествено черно, сякаш покрито с дебел слой сажди. Това, което обаче му направи силно впечатление, бяха очите на непознатия – тъмнокафяви, очертани от дълбоки бръчки, носещи белезите на преживените от тялото и душата неволи, а от погледа му струеше добродушие, природна интелигентност и тъга. Боян имаше чувството, че цялата човешка добрина и мъка се е събрала в погледа на този мъж. Такъв поглед беше виждал у дядо си, който се бе поминал преди много години. И може би точно това накара Боян да се спре, загледан в бездомника, и да го заговори. Приближи се към него и каза:

–          Добър ден. Как сте? Имате ли нужда от нещо?

–          Добър ден – отвърна непознатият, а добрите му очи разучаваха Боян с любопитство. – По принцип имам нужда от лек против хронична самота. Благодаря, че попитахте все пак. Явно много ми личи. Пък и рядко срещам учтиви като вас хора. Сигурно защото плаша околните.

По изказа му личеше, че е образован човек, което заинтригува Боян още повече, и той седна на пейката до него.

–          Как се казвате?

Бездомникът го погледна с още по-голямо любопитство, усмихна се и тихо рече:

–          Викат ми Големия принц… Сещате се, нали? По аналогия с Малкия принц на Екзюпери.

Боян онемя от изненада. Никога и за нищо не света не би предположил, че зад неугледния външен вид на този човек се крият някакви литературни познания. Затова, за да разбере дали отговорът на непознатия не е заучен, Боян попита:

–          Какво правите?

–          Пия – отвърна точно както в „Малкия принц“ бездомникът.

–          Защо пиете?

–          За да забравя – непознатият продължи да цитира репликите от „Малкия принц“, като очевидно се изненада, че Боян също ги знае.

–          Какво да забравите?

–          Да забравя, че ме е срам – отговори бездомникът и без да дочака поредния цитиран от Боян въпрос, продължи с натъжен глас. – Само че за разлика от пияницата в „Малкия принц“ не ме е срам от това, че пия, а от това, че не мога да се преборя със самотата, в която се давя. Срам ме е, че съм самотен – той наведе глава безпомощно, а тялото му сякаш искаше да се свие и изчезне – и затова търся забрава.

–          Е, недейте сега така – опита се да го успокои Боян, – всеки преминава през такива състояния. В това число и аз. Всъщност понякога смисълът на човешкото съществуване преминава през забравата. На мен лично това състояние ми е добре познато. Все пак запомнете, че след забравата следва осъзнаването.

–          Да, забравата в крайна сметка е фундаментално нещастие – добави замислено бездомникът.

–          Може и така да се каже, но да знаете, че макар и разрушителна, забравата е и пречистваща. Тя е катарзисът за вас. Нали знаете какво е „катарзис“? – попита Боян.

Бездомникът го погледна косо, усмихна се и каза:

–          Според Аристотел катарзисът е пречистване на духа от низки страсти. При мен низките страсти с лопата да ги ринеш – непознатият намигна дяволито. – Според Гьоте пък състраданието и страхът ни очистват от такива чувства, тоест за него катарзисът е умиротворяваща завършеност – единственото условие да бъдем трагични. Аз и без разни там условия изглеждам достатъчно трагичен. Аз съм една завършена трагедия – добави в заключение бездомникът и се усмихна широко.

–          Явно сте наясно с тези неща – отбеляза Боян учудено. – Какъв сте по професия?

–          Учител по литература. Всъщност бях.

*****

Развиделяваше се. Боян се събуди и се огледа замаяно. В ушите му прокънтя силното бръмчене на двигателя на раздрънкания междуградски автобус, който спря на автобусната спирка за най-ранния си курс в 6:00 часа сутринта. Все още сънен, той се ядоса, че уличният шум бе прекъснал интересния му сън. Огледа се отново. Лежеше на пейката на закритата автобусна спирка – пейката, на която спеше от няколко месеца насам. Неколцината пътници в автобуса го наблюдаваха с неприкрито любопитство. Вече беше свикнал да го наблюдават с любопитство. Надигна се тромаво и седна, без да усеща изтръпналите си от нощния хлад крака. Изчака автобусът да тръгне, бръкна в раницата и извади пълно шише с жълтеникава течност, която щеше да го поведе към забравата и нейната пречистваща и умиротворяваща същност.